Ръката на пророка

5.

Когато влезе в Египетския музей, кардинал Памфили все още осмисляше думите на папата. Спомняше си уплашените очи на Светия отец, които час по час скачаха към огромната фреска на Микеланджело „Страшният съд“.

Грамадният страховит стенопис изобразяваше души, вдигнати от гробовете в могъщия въртоп на последната разплата. Сред този вихър на възмездието стоеше мрачният Христос и пращаше праведниците от дясната си страна в рая, а грешниците отляво — в ада.

Споменът постепенно избледня и кардиналът се озова пред черните статуи на египетската богиня Сехмет, същество с лъвска глава и женско тяло. Древните египтяни я бяха наричали Онази, която е живяла преди боговете.

Зад фигурите Памфили видя ламперията с дърворезба на Христос, който възкресява Лазар. Натисна плоскостта и тя се отвори на скритите си панти дори без изскърцване. Отдолу се показа метална врата и старият ключ я отключи с лекота.

Кардиналът се вмъкна в тъмния коридор, затвори плоскостта зад себе си и включи фенерчето си. Заслиза по витото каменно стълбище, водещо към недрата на Ватикана, и се спусна в дългото мрачно минало на Рим.

Когато стигна долу, установи, че се намира в езическо гробище, затрупано през вековете от множеството пластове на поредните гибел и възраждане на града. Като се опитваше да не обръща внимание на смрадта от двете хилядолетия миши изпражнения, заобиколи една разбита статуя на римския бог Фавън и продължи по зловонния тунел.

След няколко крачки чу драскане на нокти по камък. Под лъча на фенерчето му пробяга нещо черно, прекалено голямо за плъх. После второ. След миг нещо се отърка в глезена му.

— По дяволите!

Гласът му отекна в коридора като в пещера.

Памфили се завъртя към стълбището и лъчът на фенерчето освети дупка с формата на раковина, изкопана в стената на тунела. Кардиналът надникна вътре и видя, че в дъното на каменната пещера е взидан железен сейф.

Пъхна в старата ключалка най-големия от ключовете, дадени му от понтифика, и той се превъртя с изненадваща лекота. На задната стена на сейфа беше зазидана по-малка метална кутия. Тя се отваряше с най-малкия ключ. Той я отвори и видя кожена папка с писмото, което епископ Малх пратил на папа Николай в лето Господне 859-о.

Отново чу шумолене на тичащи плъхове, завъртя лъча на фенерчето и той освети стотици кървавочервени очи, които се движеха в мрака. Памфили се наведе, напипа някакъв камък и го запрати към тъмните сенки. Камъкът изтропа и заподскача. Безброй нокти застъргаха по камъка и червените проблясъци моментално угаснаха.

Памфили грабна папката и се втурна по тунела, без да си направи труда да затвори сейфа. Гмежта от гризачи в тъмнината се приближи, отдалечи се, после пак се приближи. Стърженето на нокти по камъка като че ли се усили, след това отслабна и отново се усили. Този звук, помисли си кардиналът, присъстваше като нечие дишане в подземието — по-ужасяващ от самите плъхове.

После усети под крака си нещо меко. Разнесе се изхрущяване и писък и той потрепери.

Задъхан, Памфили стигна до витото стълбище, като се чудеше защо гризачите изведнъж са престанали да го преследват. Причината се изясни, когато чу отчаяното пищене на настъпения от него плъх. Неговите канибалски другари го разкъсваха още жив.

Когато се върна в кабинета си в Апостолическия дворец и прочете писмото от епископ Малх, кардиналът легна по гръб на тапицирания със златно ламе диван и затвори очи. Древният пергамент от телешка кожа се изплъзна от пръстите му.

Памфили заразтрива челото си и се замисли как книгата, за която споменаваше епископът, може да съдържа тайно знание на еретици, живели три века по-късно.

Пресегна се за чашата си „Стрега“, отпи глътка от огнения ликьор, отново се отпусна на дивана и се втренчи в окачената на отсрещната стена картина, която изобразяваше апостол Тома, пъхнал пръсти в раните на възкръсналия Христос. Обзе го угризение и той треперливо си пое дъх. Дали пък това писмо не беше плод на деменцията на един побъркан средновековен епископ? Но ако Малх наистина бе представлявал опасност, защо папа Николай просто не го беше изгорил на клада заедно с писмото му?

Знаеше отговора. Това бяха „доказателствата“, както ги наричаше самият епископ. Едното описваше Ужасната катарска тайна векове преди еретиците да се появят в Лангедок. А последното — откриването на книгата на Йона, случило се само преди няколко дни.

Памфили запали цигара „Собрание“, вдиша ароматния дим на ориенталския тютюн, изпи още една чаша ликьор, вдигна написаното на латински хиляда сто и петдесет годишно послание на епископа до папа Николай и прочете, че Малх е пратил второ писмо на сестра си, игуменката на Кинвара.

Разбираше, че епископът се е измъчвал от угризения. Ужасяващото съдържание на писмото очевидно бе довело клетата му сестра до безумие. Когато за последен път я видели жива, тя разкъсала дрехите си и се втурнала във вилнеещата навън буря, като крещяла богохулства. След няколко седмици овчари я намерили на планинско пасище, замръзнала гола до един стълб. Полудялата и гуменка била забила в гърдите си грубо направен дървен кръст.

Кардиналът не се съмняваше, че преди пет години от Тайния архив на Ватикана са откраднали тъкмо второто писмо — онова, което бе докарало игуменката до лудост. От гибелта на игуменката до тази на заклания стар свещеник бяха изтекли повече от хиляда години, ала за Памфили телата на двамата бяха паднали в един и същи гроб.