Ръката на пророка

21.

Въпреки изпитото уиски Катлийн не можеше да заспи. Стегна колана на халата си и тихо слезе по скърцащото стълбище на хотела. Някогашната странноприемница беше затворена за през нощта. Единствено дишането на археоложката и воят на вятъра в комина на фоайето смущаваха тишината. В камината догаряха въглени, по пода пълзяха криви сенки.

Катлийн бързо мина през бара и слезе по стъпалата към остъкления коридор. В този момент нещо привлече вниманието й през стъклото: прожекторите на абатството осветиха силует на мъж, който прескочи каменната ограда край пътя и се затича към хълмовете покрай Маклауд Сентър.

Тя си погледна часовника. Три и половина след полунощ. Къде можеше да отива някой по това време, за бога?! От хотела до западния бряг на острова имаше само храсталаци и пусти плажове.

— И ти ли не можеш да заспиш?

Археоложката рязко се завъртя. На горното стъпало стоеше Джейми Камерън.

Катлийн се усмихна и поклати глава.

— Не… Бях тръгнала към лабораторията да проверя…

— Кат, преди… когато се отдръпнах… Искам да кажа… Съжалявам, че си отидох просто ей така. Аз…

Тя сведе очи за миг, после вдигна ръка, сякаш за да се защити от ослепителна светлина.

— Не, всичко е наред. Аз би трябвало да ти се извиня. Сигурно съм прекалила със скоча. — Смехът й заглъхна в неловко мълчание.

Пилотът плъзна носа на обувката си по стъпалото като срамежливо момченце.

— Джейми?

Той впери в нея небесносините си очи.

— Тази вечер може би се е получило недоразумение — каза Катлийн. — Навярно заради…

Разнеслият се от лабораторията трясък я накара да млъкне. Още преди Катлийн да се е усетила, Джейми скочи от горното стъпало и се втурна по коридора.

— Господи! — извика тя.

Последва го в лабораторията и замръзна от ужас, вторачена в приклекналия Камерън, който държеше главата на Том в скута си. Ирландският плетен пуловер на О’Брайън, подарък от нея за предишната Коледа, червенееше от кръв.

„Той толкова си обича пуловера… Защо е прекатурено столчето? Сигурно Томи се е опитвал да…“

— Кат!

Острият глас на Джейми я върна в действителността.

— Слушай внимателно, Кат! Качи се при собствениците на хотела… при семейство Кънингам… Разбий им вратата, ако трябва. Да се обадят в Оубън и да повикат медицински хеликоптер. Бързо!

Ема Милър донесе одеяла. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.

— Том — прошепна Катлийн в ухото му. — Ема дойде.

О’Брайън отвори очи и храбро направи опит да се усмихне.

— Привет, хубавице.

Геоложката го зави с едно от одеялата, после вдигна ръката му, целуна я и нежно я притисна към бузата си.

— Том? — попита Джейми. — Кой беше, по дяволите? Кой те рани?

Професорът се обърна и го погледна.

— Ти се оказа прав за… — Намръщи се и се закашля. По устните му изби розова пяна.

— Господи! — изпищя Ема.

В стаята влезе професор Джон Майкълсън.

— Хеликоптерът ще пристигне всеки момент, а от Тобърмори идва полиция… С лека кола, за бога!

В този момент се разнесе насечен вертолетен рев.

— Ще кацнат зад хотела — каза Майкълсън. — Боб Кънингам е там и им сочи мястото със сигнални светлини.

— Всички студенти и преподаватели ли са тук, Джон? — попита Катлийн.

— Събудих ги и в момента са във фоайето и ресторанта. Липсват двама: Гари Уилямс и Мари Лорне. Никой не ги е виждал от…

— Чакай малко — прекъсна го тя. — През стъклената стена на коридора видях някой да бяга от хотела секунди преди с Джейми да дойдем тук. Отиваше към вътрешността на острова. Покрай Маклауд Сентър.

— Покрай Маклауд ли? — Камерън се намръщи. — Лорне ли беше?

— Не, беше мъж. Със сигурност.

— Може да е бил Уилямс? — предположи Майкълсън.

— Едва ли — отвърна Катлийн. — Гари не е спортен тип, а онзи прескочи каменната ограда край пътя все едно е олимпийски шампион.

— Добре де, а къде е отивал? — попита Камерън. — Натам е пълна пустош… — Той се изправи и тръгна към вратата. — Трябва да проверя нещо.

Катлийн спря пред огледалото до входа на фоайето. Зачервените й от плач очи изглеждаха хлътнали заради големите тъмни кръгове, които ги ограждаха.

Изпаднала във вцепенение, тя методично си беше облякла зелено поло, вълнен шал, дънки и туристически обувки. Косата й бе вързана на опашка и носеше шотландска барета. Всичко това не й помагаше особено. Изглеждаше ужасно.

Извърна се от огледалото и видя намръщеното лице на слизащия по стълбището Майкълсън.

— Нещо ново за Лорне и Уилямс?

Той стисна зъби и кимна отсечено.

— Е? — подкани го Катлийн. — Казвай!

— Още… не сме открили Мари, но двама мои студенти намериха Гари. — Ученият се прокашля. — По-точно трупа му. В една от стопанските сгради.

— Какво?! Трупът му ли?…

Майкълсън отново кимна и извърна очи.

— Когато отидох да го видя, за малко да… Онзи гаден садист го е пробол в окото, Кат!

— Господи! Къде е полицията, по дяволите?

— Казах ти. Идват от Мъл с лека кола. Това ще им отнеме…

Катлийн скри лицето си в шепи и заплака.

— Не… Не разбирам какво става, Джон. Ние сме археолози, а не…

Майкълсън нежно я потупа по рамото.

— Замесили сме се в нещо. Кат. И причината е онази проклета книга.

Тя кимна и избърса очите си.

— Ами Мари?

— Когато се съмне, ще пратим да я търсят. Ще се наложи да…

— Професор Майкълсън? — повика го един от неговите докторанти: носеше слушалки и държеше уокмен.

Когато археологът се отдалечи, Катлийн се обърна към насядалите край камината членове на екипа. Горящият торф хвърляше отблясъци по напрегнатите им лица.

Тя си пое дъх, пъхна ръце в джобовете си и отиде в средата на помещението. Плъзна поглед по преподавателите и студентите, усмихна се на някои и окуражително кимна на други.

Чуваше собствения си глас, докато им разказваше каквото знаеше за стрелбата, изчезването на Мари Лорне и убийството на Гари Уилямс. Думите й обаче идваха отдалече, сякаш от подсъзнанието й, все едно си спомняше сън.

Когато им съобщи за преждевременния край на експедицията, студентите и преподавателите закимаха в знак на съгласие.

Вниманието й привлече едно момиче, което седеше малко встрани от камината, опряло чело в свитите си и притиснати към гърдите колене. Катлийн не го познаваше добре, но знаеше, че е студентка на О’Брайън.

— Хилари?

Красивата девойка вдигна тава и я погледна с големите си тъмни очи. Плачеше. Катлийн приклекна до нея.

— Казваш се Хилари, нали?

Момичето кимна.

— Том ще се оправи — утеши я археоложката. — Няма как да го знаеш, защото той постоянно мърмори за нещо, обаче е адски издръжлив.

Опитът на студентката да се усмихне завърши безславно.

— Всичко е ужасно шантаво — отвърна тя задавено. — Такова нещо не би трябвало…

— Да, Хилари, определено не би трябвало. — Катлийн я прегърна, после се отдръпна и я погледна. — Добре ли си?

Момичето избърса мокрото си лице с длани и кимна.

— Чудесно — продължи Катлийн. — Том има отлично мнение за теб, затова ти възлагам да ръководиш опаковането и надписването на находките ни. Вземи колкото хора ти трябват. — Изправи се и се обърна към останалите от екипа. — Разделете се на групи. Покрийте и обезопасете сондажите, довършете каталогизирането и започнете да събирате багажа. Оставете компютрите за накрая. — Посочи двама преподаватели. — Всичко ще ръководи Майкълсън, обаче искам вие двамата да организирате групите и да съставите план за действие и график. До довечера ги дайте на Джон. Вече натоварих Хилари с опаковането и надписването. Тя сама ще си избере групата. — Отново се обърна към всички. — Слушайте ме сега, това е особено важно. Ще се движите по трима. Даже до тоалетната. Ясна ли съм? По трима!

Студентите и преподавателите кимнаха, но останаха по местата си.

— Хайде, колеги! — Тя плесна с ръце. — Имаме да вършим работа.

Майкълсън се приближи към тях, като клатеше глава и мърмореше:

— Страхотно, просто страхотно.

Катлийн го изгледа.

— Сега пък какво има?

— Атлантическа буря връхлита Хебридите от запад. Скоростта на вятъра надвишава сто и десет километра в час. Истински ураган. Отделни пориви надхвърлят сто и четирийсет километра. Моят студент чул информацията по оубънското радио. Вече е стигнала до островите Люис, Северен и Южен Юист.

— Поне сме от подветрената страна на Йона — въздъхна Катлийн.

Започващата буря явно изобщо не се интересуваше от този факт. Силен повей на вятъра разтърси прозорците и засвири по водосточните тръби.

— Кога ще стигне до нас? — попита археоложката.

— След няколко часа — отвърна Джон. — Ченгетата може и да не успеят да дойдат от Мъл преди бурята. Със сигурност ще спрат ферибота.

— Доктор Филипс?

Катлийн се обърна.

— Да?

Викаше я Шери Кънингам, собственичката на „Сейнтс Ландинг“.

— Ема Милър току-що се обади от болницата „Ню Ройъл Инфърмари“ в Глазгоу — задъхано и нервно съобщи жената. — Каза, че състоянието на професор О’Брайън се стабилизирало и го вкарали в операционната. Щяла да позвъни пак веднага щом научи нещо ново, но подчерта, че лекарите били оптимисти.

Катлийн се опря на един стол. Краката й бяха омекнали, очите й се насълзиха.

— Слава богу! — каза, като се мъчеше да не заплаче.

— Слава богу.

Рев на двигател привлече вниманието й към прозореца и Катлийн излезе на верандата. Джейми тъкмо влизаше в обръщалото на „Сейнтс Ландинг“ с едно атеве.

— Кат! — извика той, след като наби спирачки. — Видях го онова копеле!

Камерън угаси двигателя и когато тичешком се приближи към него, археоложката го завари с наведена глава, опрял чело на кормилото.

— Пре… пресякох острова и отидох до… до Дун И — все още задъхан заразказва той. — Луната се беше показала между облаците и успях да зърна силуета му. Беше на около половин километър от мен, на един от северните плажове. Качи се на надуваема лодка и пое на изток.

— Откъде знаеш, че е той?

— Кой друг може да отплава в тази буря, при това със зодиак и по това време? Призракът на свети Колумба ли?!

— Трябва да се обадим на полицията.

— Обади им се, ако искаш, обаче от него няма да има и следа. Запътил се е за Ълва или Лох на Кийл. Сигурно за Лох на Кийл. Там или ще го чака кораб, или ще слезе на сушата откъм северната страна на Мъл. И ще се скрие.

Джейми скочи от атевето, хвана Катлийн за раменете и се вгледа в очите й.

— Ще тръгна след него.

— Как?

— С хидроплана. Ще го проследя.

Тя запремигва.

— Ще го про… Какво?! Как ще го откриеш в тъмното?

— По тези ширини дните са толкова къси, че се наложи да монтирам военни прожектори. Много са мощни. Виждам…

— Ти си луд! — Катлийн отблъсна ръцете му. — Знаеш ли?

Камерън се ухили.

— Подозирах.

— Сериозно, Джейми! Приближава силна буря.

— Да де, нали сме в Шотландия.

Тя отметна кичур коса от лицето си и си нагласи баретата.

— Какво ще правиш, ако го откриеш?

— Не знам. Ще се свържа по радиостанцията с полицията. Ще се снижа над него и ще се опитам да го принудя… Ще действам според обстановката. Но колкото повече вися тук и си приказвам с тебе, толкова по-далече ще…

Археоложката го хвана за коженото яке.

— Не го прави, моля те.

Лицето му стана сурово и сините му очи станаха леденосиви.

— Виж, Катлийн, не познавам добре Том, обаче той ти е приятел. А за мен това означава много. — И продължи бавно и тихо: — Тъй че онова копеле няма да се измъкне безнаказано. — Доближи лицето си към нейното. — Край на обсъждането.

Тя кимна безмълвно и понечи да преметне крак през седалката на атевето.

— А, не, без тия — възрази Джейми и я хвана за крака, преди да е успяла да седне.

Катлийн отблъсна ръката му, но остана на мястото си и гневно се вторачи в него. Процеждащата се между дърветата светлина от абатството хвърляше по лицето му пълзящи сенки. Изведнъж Джейми Камерън й се стори адски опасен.

Не я интересуваше. Тя опря юмруци на кръста си и заяви:

— Както сам каза, Том ми е приятел. За мен това означава повече, отколкото за теб. Идвам, и точка! И не ми излизай с това, че съм жена. И думичка не искам да чуя!

На лицето му бавно разцъфна усмивка.

— Винаги ли успяваш да се наложиш?

— Да.

Той леко подръпна опашката й и се засмя.

— Може да приличам на селски идиот, обаче имам достатъчно мозък да видя, че няма да те откажа. Качвай се.