Ръката на пророка

31.

Деджагър гневно се взираше в Маккензи. Плахото изражение на бившия боец от Специалната военновъздушна служба издаваше, че шотландецът е наясно кога трябва да се държи на разстояние от командира си.

Полковникът отново натисна бутона на радиостанцията и попита Васкес:

— След стрелбата имаше ли някакво движение на онзи хребет?

— Не, господин полковник. Поне… от известно време. След като улучи Боби, копелето стреля още петнайсет пъти, най-малко. От пет минути е пълна тишина. С руснака извадихме голям късмет.

Деджагър стисна радиостанцията толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Не сте чак такива късметлии, индианецо. Книгата още е у онази курва. — Той погледна картата. — Ще се срещнем при зона за кацане „Сабат“. Координати петдесет-четири-едно, трийсет-осем-пет. Хеликоптерът ще ни вземе оттам.

— Но бурята…

— Майната й на бурята! Хеликоптерът ще е там.

— А тялото на Боби, господин полковник? — попита Васкес. — Не можем просто да го…

— Как да не можем, по дяволите! Натикайте трупа в пещерата, бързо. Шести, край на връзката.

Деджагър превключи канала.

— Албатрос, чувате ли ме?

— Албатрос слуша — отговори Ханвърс.

— Идете с хеликоптера при зона за кацане „Сабат“. Координати петдесет-четири-едно, трийсет-осем-пет. Веднага. И кажете на пилота, че не искам да слушам тъпи оправдания с бурята.

— Какво става? — попита бившият полицай.

— Втора група прецака работата, това става. Изгубихме пратката и май се появи нов играч.

— Какво?! — възкликна Ханвърс. — Трябва да съобщя на…

— Не! — надвика вятъра полковникът. — Нищо не му казвайте, ще се оправя сам. Просто ни чакайте с хеликоптера на посоченото място. Предайте на пилота, че утроявам възнаграждението му. Това ще уталожи опасенията му от бурята. Край на връзката.

Заел позиция на отсрещния връх, Тренкавел притисна око към оптичния мерник и огледа склоновете на Бен а Хрейг. Не виждаше обектите, но знаеше, че са там.

Завъртя автомата към трупа на жертвата си. Ръцете и краката на мъжа бяха свити, сякаш се е вцепенил, танцувайки шотландски народен танц. Зейналата му уста и облещените му очи предполагаха, че краят му е дошъл като пълна изненада.

Гърлото на Раймон се сви при мисълта какво щяха да направят с жената онези свине. Той изскърца със зъби, прицели се в лицето на мъртвеца и изстреля още пет 7,8 милиметрови куршума с кух връх.

После настрои мерника на максимално увеличение, за да види резултата. Главата на жертвата се беше превърнала в алена каша. Каквото повикало, такова се обадило, помисли си Тренкавел, докато се спотаяваше в цепнатината в очакване на вертолета, който със сигурност щеше да се появи.

— Спокойно, Васкес! Ще повикам хеликоптера. А сега ми дай местоположението на онова копеле.

— Той е на съседния връх. Струва ми се, че е на… — Наемникът провери на картата. — На западния склон на Бен нан Гауар, почти на самия връх. Обаче не мисля, че… Господи боже, полковник, тоя скапаняк току-що пръсна главата на Боби! Копелето направо му пръсна главата!

— Стегни се, момче — опита се да го успокои Деджагър. — Хеликоптерът ще пристигне съвсем скоро. Шести, край на връзката.

Деджагър превключи на общия канал и чу пухтенето на Ханвърс, който отваряше плъзгащата се врата на вертолета. От радиостанцията се разнесе вой на вятър и хеликоптерни двигатели.

— Ханвърс! — извика родезиецът.

— Да, полковник?

— Давайте ниско към върха. Побързайте. Обстреляйте го от двеста метра разстояние. Ако го изкарате от дупката му, само го ранете. Искам го живо това копеле. Обаче ако открие огън срещу вас, светкавично се дръпнете, за да не извади от строя хеликоптера.

— Ясно, полковник.

В продължение на около минута се чуваха само бурята и роторите, после Ханвърс насочи пилота към стрелкова позиция.

— Бавно, момче, леко и внимателно… — Разнесе се изщракване от зареждане на автомат и след миг заехтяха отчетливите гърмежи на М-16.

Ханвърс пусна няколко откоса и се обади по радиостанцията.

— Нищо, полковник. Изстрелях шейсет-седемдесет патрона. Оня май се е чупил. Склонът с гол и няма къде да се скрие. Ако е там, трябва да е невидим, по дяволите.

— Добре, обиколете района още веднъж, после продължете към Бен а Хрейг да вземете нашите момчета. След това се насочете към зоната за кацане. С Мак ще ви чакаме там.

Тренкавел подаде глава над ръба на пукнатината и погледна към съседния връх. Хеликоптерът бързо се приближаваше към него и скоро щеше да качи двамата наемници. Той извади картата и проучи източния склон на Бен а Хрейг до гората Койл на Стройн и брега на Лох Ба.

Най-близкото населено място се намираше на север, при провлака между Лох Па и Лох на Кийл. Вертолетът и преследвачите със сигурност щяха да го завардят. Дори да не го направеха, професор Филипс и нейният приятел щяха да си мислят така. Най-безопасният за тях маршрут минаваше през езерото и продължаваше на изток към крайбрежния път покрай Мълския залив.

Раймон насочи вниманието си към мрежата от потоци, долове и дерета на юг от Лох Ба, образувана от притоците и ръкавите на река Гленканъл. Поглади брадичката си и кимна. Спокойно можеха да се насочат натам, през Бен Талай до шосе 849, откъдето оставаше съвсем малко път до село Страткойл. Поне това му се струваше най-очевидната посока. А и лабиринтът от дерета и долове щеше да им осигури отлично прикритие.

Мъжът, притекъл се на помощ на професор Филипс, трябваше да е пилотът на хидроплана. Оставаше пълна загадка как се е качил толкова бързо на върха. Така или иначе, ако наистина беше пилотът, нямаше къде другаде да е кацнал, освен в Лох Ба.

Тренкавел отново прокара показалец на север по западния бряг на езерото и стигна до руините на Клахейг. Замъкът щеше да им осигури убежище в бурята и добра защита. И ако имаха късмет, преследвачите им нямаше да се досетят къде са се скрили.

Той прибра картата в раницата си, вдигна автомата и се заспуска към езерото.

Петте часа трамбоване по пресечените склонове на Бен а Хрейг във вятъра и дъжда съвсем бяха изтощили Катлийн. Камерън обаче крачеше пред нея сякаш с неизчерпаема енергия.

Двамата прекосиха мрежата от потоци, наречена Ан Кор, заобиколиха един скалист хълм и пред тях се ширна Лох Ба. Развълнуваната повърхност повече приличаше на метал, отколкото на вода.

— Джейми, не може ли да понамалим темпото… съвсем мъничко?

Той спря, обърна се към нея и се усмихна.

— Добре ли си?

— Може ли да си починем малко?

— Извинявай. Исках да стигнем до развалините, преди да се мръкне. По това време на годината и в такава буря нощта се спуска рано и е абсолютно непрогледна.

Пилотът бръкна в якето си и извади манерка с вода.

— Пийни малко. Ще я напълним от потока при замъка.

Катлийн пресуши манерката и избърса устни с ръка.

— Благодаря. Наистина бях ожадняла.

Върна му манерката и изражението й го накара да повдигне вежди.

— Какво има?

— Ще ми отговориш ли честно на няколко въпроса?

— Естествено. Питай.

— Първо, къде е хидропланът?

— Оставих го в едно заливче и го покрих с храсти. На път за замъка ще минем оттам. — Камерън се усмихна. — Още какво искаш да ме питаш?

— Ами, все се чудя откъде разбра, че имам нужда от помощ?

Усмивката му помръкна. Той обхвана лицето й в шепи и известно време двамата останаха неподвижни под проливния дъжд на бруления от вятъра бряг. По очите му се стичаха дъждовни капки, черната му коса падаше на мокри кичури върху челото му. Въпреки вятъра тя чуваше биенето на сърцето си.

— Понякога, Катлийн — промълви Джейми, — просто… — Той се прокашля. — Просто имах предчувствие, това е. — Погледна върховете зад тях. — Обърни се натам.

Тя го послуша и видя извисяващия се към облаците връх Бен а Хрейг. Камерън постави ръце на раменете й и я притегли към себе си.

— Знаех, че си съвсем сама там и… — Той бавно я завъртя и очите му срещнаха нейните. — И нещо ми подсказа, че имаш нужда от мен.

Притисна я към себе си и силно я прегърна, после се отдръпна и се извърна.

Тя нежно го погали по бузата, обърна лицето му към своето, изправи се на пръсти и го целуна. Дълга целувка, която прогони дъжда и студа и остави единствено топлината на устните им, дъха на другия върху кожата и меката тъмнина зад затворените очи.

Катлийн се опря на гърдите му и се унесе, заслушана в дишането му.

— Имам още един въпрос, Джейми. — Отстъпи назад и го погледна. — Как стигна при мен толкова бързо?

Камерън прокара пръсти през косата й, отметна един кичур зад ухото й и се усмихна.

— Аз те преведох покрай хижата на Роб Робин и гледах да се движим по гола скала, за да заблудим преследвачите. Обаче имах и един скрит коз.

— Какъв коз?

— Преди хиляди години неолитните обитатели на Мъл вярвали, че техните богове живеят на Бен а Хрейг, и изсекли стъпала в скалите от брега на Лох Ба до самия връх… Стълбище към боговете.

— Когато преди няколко години копах едни надгробни могили на север оттук, чух за това стълбище — каза тя. — Наричали го Фараг ри Нейв, Стълба към небето. — Намръщи се. — Но ни казаха, че това било легенда. Че не съществувало такова стълбище.

— Кой ви каза, че е легенда? — позасмя се Джейми. — Някой местен ли?

— Някой си господин Маккийтън.

Камерън кимна.

— Роди ли?

— Да.

— Пътеката е древна и лесно можеш да я подминеш, ако не знаеш точно какво да търсиш. Стъпалата са широки колкото за сам човек. И все пак това е най-лесният път към вътрешността на хълмовете, където е пълно със сърни. Тукашните ловци като Роди Маккийтън искат да ги запазят само за себе си.

Катлийн се усмихна и прокара пръсти през мократа си коса.

— Значи си се качил по стълба към небето и си ме открил.

Джейми отметна глава и се засмя, после се поклони и замахна с ръка.

— Ще продължим ли към вашия замък, прекрасна лейди?

Тя се усмихна.

— До края на света, ако трябва.

Той я хвана за ръка и двамата се спуснаха по каменистия бряг на Лох Ба към замъка Клахейг.

Хеликоптерът беше кацнал на една горска поляна, наречена Гарв Хоир, на източния бряг на Лох Ба. Деджагър се взираше през отворената врата в изсипващия се над езерото проливен дъжд. Нощта наближаваше и с всяка минута ставаше все по-тъмно.

Той отпи глътка вода от манерката си и се обърна към Ханвърс, който дъвчеше фъстъци.

— Значи се уговорихме — каза полковникът. — Ние ще чакаме тук, а индианецът и руснакът ще обикалят от отсрещната страна на езерото докато мръкне. — Погледна си часовника. — Дотогава остава по-малко от час. Жената и гаджето й може да са тръгнали и на юг, обаче се съмнявам. Освен това ще ги е страх да се насочат към провлака. Ще си мислят, че сме го завардили. Още не са сигурни колко души са по петите им. Понеже знаят, че имаме хеликоптер, ще потърсят убежище в гората край езерото. И също като нас няма да рискуват с нощен преход в тази пресечена местност. Е, господин Ханвърс, залагам на това, че двамата ще пренощуват тук.

— Защо не продължим издирването през нощта? — попита бившият полицай и се уви още по-плътно в сребристото термоодеяло. — Нали имаме бинокли за нощно виждане?

— Мислех си за това, обаче от двете страни на езерото има гори. А и не искам да хабя гориво само заради нищожната вероятност случайно да ги видим да се препъват в мрака. Както казах, залагам на това, че ще се подслонят тук до сутринта.

Радиостанцията му изпращя.

— Шести, чувате ли ме?

— Да, индианецо — отвърна Деджагър. — На мястото ли сте?

— Намираме се в северния край на гората, Койл на Стройн. Става прекалено тъмно, за да търся следи. Мога да си светя с фенерче, само че рискувам обектът да ме види.

Полковникът се замисли за миг, после натисна контактния бутон.

— Втора група, преустановете търсенето за през нощта. По първи зори тръгнете по брега и внимавайте за хидроплана. Гаджето й, дето спаси готиното й задниче, може да се окаже пилотът на същия този хидроплан. Искам да покрием западния бряг. Претърсете развалините на замъка. После продължете покрай Гленканъл. В шест и половина хеликоптерът ще ви чака там, където реката се влива в езерото.

— Разбрано — отвърна Васкес.

— Шести, край на връзката.

Мрачните внушителни развалини на замъка Клахейг на върха на хълмистия полуостров се извисяваха над Катлийн като черна сянка, която изплуваше от спускащата се нощ. Край руините ромолеше поток — вливаше се в тих вир, който постепенно се разширяваше и се свързваше с мъгливото езеро Лох Ба.

Въпреки не особено големите размери на самия замък археоложката беше убедена, че някога с бил непристъпна крепост, като се имаше предвид, че вирът и езерото са го защитавали естествено от три страни и че от върха е можел да контролира целия район. Сега обаче неговите стени, бастиони и кули бяха порутени и покрити с мъх и бръшлян. Централното укрепление й напомняше с цилиндричните си зъбери за огромен черен гарван, очертал се на фона на тъмносивото небе.

Джейми вдигна раницата и спалните чували, които бяха взели от хидроплана, и побутна Катлийн с рамо.

— Какво ще кажеш за моя омагьосан замък? По времето на Джон от Айла е бил една от основните твърдини на лордовете на Островите17.

Тя погледна пластмасовата кутия с книгата, после отново мрачните руини. В момента от мисълта и за двете я побиваха тръпки.

— Е? — подкани я Камерън.

— Не ти ли се струва, че има малко зловещ вид?

— Ако е обитаван от призраци, те трябва да са шотландци и следователно истински джентълмени — подсмихна се пилотът.

Шегата му обаче не можеше да направи мястото по-приветливо.

— Джейми, защо просто не излетим с хидроплана?

— Вече ти казах, Кат, бурята е прекалено силна. И без това едва успях да стигна дотук. Насрещните ветрове от планините адски затрудняват излитането от Лох Ба. А в такова време това ще е чисто самоубийство. Повярвай ми, трябва ни само един огън и в добрия стар замък Клахейг ще сме на топло и сухо.

— Огън ли? Няма ли да видят огъня в тъмното? Онези хора сигурно още ни преследват.

— Ще си направим бивак в някогашната тъмница на замъка. В тавана й има дупка, май че от гюле, която е идеален комин. Хайде, ще видиш.

Катлийн го последва през останките от сводестата порта и двамата влязоха във вътрешния двор, минаха между ерозиралите каменни блокове, пръснати хаотично сред сухите храсти и тръни, и се насочиха към отворения вход на централната сграда.

Камерън извади фенерчето си и я поведе надолу по тясно и стръмно вито стълбище. Въпреки светлината на фенерчето археоложката трябваше да се опира с ръце на влажните стени, за да пази равновесие.

Спускаха се дълго и накрая стигнаха в малко, постлано с плочи помещение, в което миришеше на стар пушек. Джейми насочи лъча на фенерчето към огнище, направено от извадени от пода плочи и оградено с камъни. Отстрани бяха струпани дърва. Върху горната плоча на огнището беше поставен голям тиган.

— Какво гостоприемство! — засмя се Катлийн.

— Тук от време на време идват ловци. — Камерън остави спалните чували на пода. — Според неписаното правило всеки трябва да попълни запаса от дърва и да измие тигана. — Смъкна раницата от плещите си и почна да хвърля подпалки в огнището.

— Сега очаквам да ме смаеш още повече, като запалиш огъня с кремък и огниво.

— Естествено — отвърна пилотът и прибави още няколко сухи съчки. — Но преди това би ли била така любезна да ми подадеш кибрита и флакона с газ от раницата?

Като се заливаше от смях, тя изпълни молбата му и скоро в огнището заиграха буйни пламъци. Докато дърпаше ципа на спалния си чувал, Катлийн видя, че Джейми вади от раницата си няколко пластмасови бутилки.

— Остава още около половин час естествена светлина — каза той. — Ще ида да потърся нещо за вечеря.

— Какво?! Къде…

С ловко движение на фокусник Джейми разви от дланта си рибарска мрежа.

— Нали си гладна?

— Направо умирам от глад, но…

— Точно пред стената на замъка, където потокът се влива в езерото, се е образувал вир. Над вира от много години виси мрежа и от време на време ловците я пълнят с късове от улова си. След време мухите…

— Добре, добре. — Тя вдигна ръка. — Ясна ми е картинката. Цялата риба се събира там, така ли?

— Главно пъстърва. Клиентите ми обикновено са рибари, затова винаги нося в хидроплана прът, рибарска мрежа и всичко необходимо за готвене на пъстърва.

— Колко ще се бавиш?

— Връщам се след по-малко от половин час, със или без пъстърва. Обещавам.

— Да уловиш голяма риба — пожела му Катлийн.

След час вече й течаха слюнки от миризмата на пържещите се в зехтин риба и гъби. Джейми беше уловил седем пъстърви и междувременно бе успял да набере малко пачи крак. Самият той скромно заяви, че проливните дъждове и късното време на деня благоприятствали риболова, ала тя реши, че е истински майстор.

Камерън, който готвеше вечерята при огнището, се обърна към нея.

— А сега, Кат, ако бръкнеш в раницата ми, ще намериш метална бутилка с малцово уиски „Клайнлиш“.

— Бог да те благослови, свети Джейми! — възкликна Катлийн, бръкна в раницата и след секунда измъкна плоската сребриста бутилка, украсена с гравюра на скачаща пъстърва. Развъртя капачката, отпи голяма глътка и се наслади на силния алкохол с аромат на торфен дим, който зачерви бузите й и изпълни сърцето й с топлина. Надигна шишето още веднъж и го подаде на Камерън.

Той изля малко върху пържещата се пъстърва и добави щипка сол и пипер. Изненадващо уютната тъмница се изпълни с ухание на уиски, прясна риба и горящи дърва.

Джейми набоде цвъртящата пъстърва с вилица, вдигна шишето в наздравица и отпи малка глътка. Катлийн протегна ръка за бутилката, хвана я, но той я задържа. Погледите им се срещнаха и те останаха в това положение за миг, който сякаш продължи безкрайно. После едновременно се усмихнаха и Камерън отново се зае с готвенето.

Тя изпи още малко уиски и отдаде паренето в гърдите си на алкохола. Ала докато наблюдаваше осветения от огъня профил на Джейми, сърцето й заби още по-силно. Уискито никога не я караше да се чувства така.

Той я погледна с пиратска усмивка.

Да, изобщо не я караше да се чувства така, помисли си Катлийн, като се опитваше да си поеме дъх.