Ръката на пророка

7.

Хидропланът отново се раздруса от поредната въздушна дупка и Катлийн се вкопчи в ръкохватката на тавана. Вече летяха от час и нещо, но заради отвратителното време й се струваше много по-дълго.

Тя погледна през десния илюминатор и с изненада видя, че летят почти наравно с величествения връх Бен Мор. Набраздените от ерозия планински склонове се спускаха стръмно към пенливите води на Лох Скридийн. Оттатък се простираше скалистият сиво-зелен пейзаж на остров Мъл, който сякаш се движеше и огъваше заради ивиците пречупена светлина.

Пак попаднаха в турбуленция и зъбите й изтракаха. Не биваше да гледа надолу. Имаше едно-единствено желание: да се махне от този летящ музеен експонат.

— Наближаваме ли вече?

Джейми Камерън смъкна тъмните си очила и се усмихна.

— Почти преполовихме полуостров Рос ъв Мъл. При по-хубаво време оттук се вижда Йона. — Той я потупа по коляното. — Още малко. Обещавам.

Археоложката отблъсна ръката му.

— Долу лапите!

— Аз само… Не исках да… — Камерън стисна устни, впери очи напред и пак си сложи очилата. — Зависи откъде ще минем. Йонският залив е малко на запад от нас. На няколко минути път. Ако заобиколим… — Той погледна надясно и изведнъж присви очи.

— Какво има? — попита Катлийн.

— Нататък се надига буря.

Тя се обърна на север и видя над скалистия нос на полуостров Ардменах стена от черни облаци. В този момент свирепият вихър погълна островите Гометра и Ълва и Катлийн усети в устата си кисел вкус на страх.

— Това пък откъде се появи, по дяволите? — изруга пилотът и изтегли щурвала.

Хидропланът рязко полетя надолу и стомахът на археоложката подскочи към гърлото й.

— Какво правите?!

— Заобикалям от юг. Вече и дума не може да става да кацнем в Лох Латийх. Бурята се надига от залива като вятърен тунел. — Камерън поклати глава. — Не искам да попаднем в такава вихрушка, докато се приводняваме.

— Тогава какво ще правим?

— Или ще се върнем в Оубън, или ще кацнем в залива. — Обърна се и я погледна. — Вие сте клиентката. Изборът е ваш.

— Вие сте пилотът! Решавате вие!

На лицето му се изписа дяволита усмивка.

— Ако бях на ваше място, щях да си затегна колана.

Спуснаха се още по-ниско и пилотът взе микрофона.

— Оубън, тук Груман Голф-Браво-Сиера-Ромео-Ромео, полет за Йона.

— Тук контролна кула Оубън — разнесе се от кръглия високоговорител на тавана гласът на авиодиспечера. — Казвай, Голф-Браво-Сиера-Ромео-Ромео.

За Катлийн репликите, които размениха по-нататък, бяха по-скоро неясен шум, отколкото смислен разговор, освен че оубънският диспечер им пожела късмет. Пред очите й хищната черна буря се спусна над остров Литъл Колонсей и тя стегна предпазния си колан още по-здраво.

Само късмет нямаше да им е достатъчен.

Йона едва се различаваше зад дъждовните пелени. Археоложката се вгледа напрегнато и успя да види тесния залив, разделящ островите Мъл и Йона. Вълните се гънеха като бели дипли, но когато самолетът се спусна по-ниско, се превърнаха в тъмносини грамади, разбиващи се в дълбоки бездни само за да се издигнат отново в поредната връхлитаща стена.

— Не можем да кацнем в тези вълни!

— Спокойно. Кацал съм и в по-бурно море.

Хидропланът зави на север, за да заходи за приводняване. Вятърът блъскаше корпуса с такава ярост, че Камерън трябваше да се вкопчи в щурвала с всички сили.

— Пълна мощност — замърмори под нос пилотът. — Задкрилки на трийсет градуса. Изпомпваща система задействана. — Натисна един син ключ. — Бустерни помпи активирани.

Водните стени сякаш се извисиха над тях.

— Сега идва най-трудното — съобщи Камерън. — Трябва да се плъзна по хребетите на вълните, иначе ще ни залеят.

Катлийн стисна очи с надеждата да намери утеха в мрака, ала турбуленцията и ревът на двигателите рисуваха в главата и натрапчива картина на премятащия се и потъващ в ледените води на залива хидроплан.

Тя отвори очи точно в момента, в който самолетът се запързаля по хребетите на вълните. Пилотът рязко изтегли щурвала и машината се понесе към поредната вълна. Сблъсъкът подхвърли археоложката напред, пръски пяна обляха кърмата и предното стъкло. Камерън увеличи мощността и насочи хидроплана към пристанището Байли Мор на Йона. От силното вълнение в гърлото на Катлийн изведнъж се надигна жлъч, по лицето й изби студена пот и тя задиша дълбоко в опит да овладее почти непреодолимото гадене.

— Май не ти е добре — отбеляза Камерън.

— Закарай… ме… на сушата… Ммм… моля те.

Усмивката му се стопи.

— Дадено. Кат. Ето… — Той се пресегна през нея и отвори малкия десен илюминатор. — Дишай бързо и дълбоко. Ще те закарам на сушата колкото може по-бързо.

Катлийн доближи уста до отвора и жадно вдиша нахлулия в кабината студен морски вятър. След една-две минути пилотът внимателно обърна лицето й към своето и сякаш от нищото извади влажна кърпа.

— Просто продължавай да дишаш свеж въздух — каза Джейми и попи потта от челото й. — Почти стигнахме.

После вдигна микрофона.

— Оубън, тук Голф-Браво-Сиера-Ромео-Ромео. Кацнахме и се насочваме към Байли Мор.

— Радвам се да го чуя, Сиера-Ромео-Ромео. След тази буря се задава още една. По-добре да поизчакате с обратния полет.

— Ясно. Сиера-Ромео-Ромео, край.

Камерън зави наляво и заобиколи бетонния кей на Йона. После подаде газ и изкара хидроплана върху белия пясъчен бряг.

Угаси двигателите, обърна се и се вгледа в очите на Катлийн.

— Добре ли си?

Тя се опита да се усмихне и кимна.

Пилотът се ухили и я потупа по рамото.

— Силна и смела жена. Иди отзад да си вземеш багажа и ела с мене. — Той се спусна по стълбата, изпълзя през котвеното помещение и отвори люка на носа. — Така няма да се намокриш — извика й, без да се обръща.

Все още замаяна, Катлийн взе сака и куфарчето си, последва го по стълбата и като се ориентира по котвеното въже, излезе на силния вятър. Още няколко пъти си пое дълбоко дъх и се почувства по-добре.

Том О’Брайън се отдели от навалицата край вълнолома, която наблюдаваше борбата на стария хидроплан с бурята, и надвика вятъра.

— Ей, Кат! Спешно имах нужда от тебе, но… — Посочи черната облачна маса, която се вихреше над Атлантика. — Слава богу, че пристигна невредима.

Тя се втурна към него и го прегърна.

— Страшно се радвам да те видя. Нямам търпение да ми покажеш находката си.

Усмивката на Том помръкна.

— Само да знаеше… — Ученият се прокашля и погледна небето. — Фериботът временно е затворен. Времето е адски кофти.

Катлийн кимна и се обърна към Камерън. После, без да се замисли, пристъпи към него и го хвана за ръка.

— Исках… — Усмихна се. — Благодаря, че изтърпя…

— Една нервна пътничка ли? — Пилотът се ухили. — Моля. Твоята „благодарност е плод на изключителна изтънченост“. — Сините му очи се засмяха. — Обаче с нея не мога да си купя гориво за самолета.

Макар и малко изненадана от цитата на Самюел Джонсън, Катлийн се засмя.

— Ела в „Сейнтс Ландинг“ и ще уредим дребния въпрос с плащането.

Том се приближи до тях и протегна ръка.

— Том О’Брайън. Колега съм на доктор Филипс.

— Извинявам се — смути се тя. — Том, това е Джейми Камерън.

— Приятно ми е да се запознаем, Том. — Двамата се ръкуваха.

— Говориш като… Шотландец ли си? — попита археологът.

— Баща ми е шотландец, но майка ми е американка. Живял съм и от двете страни на океана. — Пилотът се засмя. — Може да се каже, че говорът ми е пълна каша.

— Американец или шотландец, дължа ти едно уиски, щом успя да докараш Кат невредима. Ще поостанеш ли на Йона?

Камерън погледна бушуващата на север буря.

— Така изглежда. — Обърна се към Катлийн и се усмихна. — Ти се прояви като смел ко-пилот. Кат. За мен ще е чест да летя с теб навсякъде и във всякакво време. А сега, ако ме извините, трябва да привържа хидроплана.

И забърза към самолета си.