Стихотворения и поеми

Мъгливи долини, реки,

и сенки в призрачни гори

с форми още неоткрити

зад воала на сълзите.

Огромните луни растат

и намаляват всеки път,

и се променят всеки миг

местата им в Небето.

Тъй от дъха на бледен лик

повече звезди не светят.

По този лунен циферблат

най-ярката в дванайсет

за най-прекрасната сред тях,

призната от съда им тайнствен,

слиза, слиза, слиза долу

към планинската корона,

към върха великолепен.

Шлейфът й се спуска леко,

като драперия трепти

над бедни хижи и дворци.

О, всичко осветява тя —

морето, странната гора,

крилати духове, легло

на всяко спящо същество.

Горе ги погребва сякаш

в кротък лабиринт от блясък.

Дълбок, о, как дълбок е после

покоя на съня им нощен.

Сутринта, щом се събудят,

се издига нависоко

тяхната обвивка лунна

и сред хаотичен път

с бурята света докосват

като Албатроса жълт.

Луната не им трябва вече,

защото краят е известен —

лицето се превръща в сянка,

но съществува още. Странно

атомите се разпръскват

в малки капчици и също

като пеперуди тленни

търсят Небеса неземни.

Слизат, слизат, слизат долу,

носят своя образец

неспокойни, недоволни

с тръпнещите си криле.