Стихотворения и поеми

Един човек познавах в младостта,

умееше с пръстта да разговаря,

сам от рождение сред светлина,

на пътя му светлика бе запален

от Слънце и звезди. О, затова

духът му с Небесата беше равен.

Ала обзет от собствената страст,

не разбра какво над нея има власт.

Мисълта ми може би превърна

в несвързано бълнуване луната.

Блясъкът, повярвах, е изпълнен

със повече величие от всяко

знание забравено и мъдрост,

непокорна същина, която

над нас прозрачна бързо прелетя —

капчица, стопена в лятната трева.

Тъй зеницата се разширява

към любимия предмет като сълза

до клепача щом се приютява,

а той заспива. О, трябва ли така

скрит предметът да не се явява,

да бъде видим, когато пожела —

звук на арфа. Скъсаната струна

е знак и символ. Те ще ни пробудят

с онова, което в други светове

Бог дари самотника прокуден

извън живота и яркото Небе.

От страстта повикан, той дочува

на духа мелодията устремен,

без вярата си вярващ как безумно,

стремително надолу тласка трона,

чувството приел като корона.