Точно в полунощ

10

Охранителят държеше в ръката си оръжие. Револвер. Доста износен и издраскан. Трийсет и осем калибров „Смит и Уесън“ с пет гнезда в барабана. С къса цев. Изглеждаше малък в ръката на охранителя. В дясната му ръка. Беше се навел над празната седалка и се прицелваше странично през отворения прозорец на предната дясна врата с извита ръка и усукано рамо.

— В колата — повтори той.

Ричър не помръдна. Имаше избор. Животът е пълен с възможности за избор. Най-лесната бе просто да си тръгне. Да продължи по тротоара в посоката, в която се бе движила колата. Десняк, който се прицелва от автомобил с ляв волан — това поставяше сериозен геометричен ребус. Предното стъкло пречеше. Шофьорът не можеше да стреля през него. Куршумът щеше да се отклони и да пропусне. А това не бе разумно. Рапид Сити определено не се нареждаше сред най-тихите и мирни градове в Щатите, но не бе и някой от южните квартали на Ел Ей. Стрелбата рано сутрин щеше да привлече внимание. Особено в центъра, близо до хотелите и ресторантите. Полицейските патрули щяха да реагират много бързо. И охранителят на Скорпио трудно щеше да обясни дупката в предното стъкло на колата.

Следователно горилата щеше да се помести. Щеше да изключи от скорост, да свали предпазния колан, да вдигне подлакътника, да се премести на другата седалка и да протегне дясната си ръка през прозореца. Което щеше да отнеме известно време. През което Ричър нямаше да стои на едно място. А онзи тип разполагаше само със стар револвер с шестсантиметрова цев. Това определено не бе точно оръжие. Гарантирано щеше да пропусне, особено при скоростта, с която щеше да се движи Ричър.

По-бързият вариант бе охранителят да се покаже през прозореца на шофьорската врата. Но как? Трябваше да се завърти странично, да плъзне горната част на тялото си навън и да освободи дясната си ръка, все едно облича тесен пуловер. Така първо щеше да се подаде навън чак до кръста, а после — да се завърти, да се прицели, да стреля. Само че в този момент най-вероятно щеше да загуби равновесие и да падне през прозореца. Неточно оръжие и стрелец, вкопчил се в страничното огледало. Комбинация, която изобщо не притесняваше Ричър.

Това означаваше, че най-добрият вариант на горилата бе да излезе и да заеме позиция зад отворената шофьорска врата. Както правят полицаите. Но в мига, в който Ричър чуеше скърцането на пантите, щеше да се шмугне в най-близката алея или пряка. Същото щеше да направи и ако чуеше колата да потегля. Патова ситуация. Сцените от типа „качвай се в колата“ изглеждаха добре на кино, но в реалния свят потенциалната жертва разполагаше с множество възможности за избор. Можеше да запази спокойствие и да отмине. Така щеше да оцелее и някой ден да отвърне на удара.

Ричър обаче не помръдна от мястото си.

— Искаш да се кача в колата? — попита той.

— Да, веднага — отвърна онзи.

— Тогава махни оръжието.

— Или?

— Или няма да се кача.

— Мога да те прострелям и да те кача ранен и окървавен.

— Не — отвърна Ричър. — Не можеш.

Трябваше само да направи една крачка вляво. Тогава на горилата щеше да се наложи да стреля през задното странично стъкло, да не говорим, че рамото му щеше да бъде плътно опряно в тапицерията и нямаше да може да се завърти. А и ченгетата щяха да пристигнат. Със светлини и сирени. И да зададат куп въпроси.

Мъжът зад волана нямаше избор. Той беше аматьор. Което бе добре.

— Прибери оръжието — повтори Ричър.

— Откъде да знам, че ще се качиш?

— С удоволствие ще посетя господин Скорпио. Той има информация за мен. Възнамерявах да се отбия по-късно, но след като и бездруго си тук, мога да му отида на гости още сега.

— Откъде знаеш, че работя за Скорпио?

— Телепат съм — отвърна Ричър.

Мъжът се замисли за миг, после прибра револвера в джоба на сакото си. Ричър отвори дясната врата. Колата се оказа стар линкълн. От онези с острите, ръбести форми. Същите, които се блъскат и горят по телевизията, защото са достатъчно евтини. Тапицерията бе от червен плюш, който се намираше в същото състояние като кадифето във фоайето на китайския ресторант. Протрито и мазно. Ричър се настани на дясната седалка. Постави ръка на подлакътника. Лявата му длан, която бе с размера на десертна чиния, увисна свободна. Охранителят я погледна за миг. Големи дебели пръсти и кокалчета като орехи. Целите покрити с белези. Човекът на Скорпио извърна поглед. Самочувствието му се изпари. Бе навлязъл в опасна територия, опасна дори за човек, който си изкарваше прехраната, като подпираше стените и плашеше хората.

— Карай — подкани го Ричър. — Не разполагам с цял ден.

Потеглиха. Завиваха ту наляво, ту надясно по улиците в центъра и накрая се върнаха в занемарения квартал с ниските наеми. Спряха пред пералнята. Горилата отново извади револвера. Сигурно го правеше, за да оправдае репутацията си пред Скорпио. Ричър не възрази. Защо не? Не му пречеше. Изчака го да заобиколи и да му отвори вратата, след което излезе. Горилата кимна към входа на пералнята. Ричър влезе вътре. Посрещнаха го миризма на влага и сапун, охранителят от задната врата, подпрял се на една пералня, и самият Артър Скорпио, седнал на пластмасов стол. Скорпио не помръдваше, сякаш бе клиент, хипнотизиран от въртящите се барабани.

Когато пристъпи към него, Ричър видя, че сипаничавото му лице е неестествено бяло, като третирано с химикали. На този фон очите му изглеждаха още по-черни. Беше висок и слаб. Може би метър и осемдесет и осем. И може би седемдесет и два-три килограма. Но само ако имаше повече монети в джобовете си. Бе кожа и кости и на всичкото отгоре ръбест като кремък.

Горилата, която бе охранявала задната врата, се отлепи от пералнята и пристъпи към Ричър. Другият, който бе шофирал колата, застана зад гърба му.

— Какво искаш? — попита Скорпио.

— Продал си един пръстен на Джими Плъха — отвърна Ричър. — Искам да разбера как е попаднал у теб.

— Сбъркал си човека. Моят бизнес е с перални. Не познавам никакъв Джими.

— Добре ли върви бизнесът?

— Не се оплаквам.

— Скромен си. Бизнесът ти върви повече от добре. Паричният поток е толкова голям, че си наел двама души да го държат под око. Само че не знам как е възможно това. Не виждам никакви клиенти.

— Обвиняваш ли ме в нещо?

От другата страна на улицата спря светлосиня кола. Американско производство. Вероятно шевролет. Съвсем обикновен. Базов модел, без никакви екстри. Зад волана седеше дребничка азиатка. Черна коса, черни очи. Строго изражение. Накамура. Тя изключи двигателя, но не помръдна от мястото си, само се извърна и впери поглед във витрината на пералнята. Гледаше точно над капака на паркирания линкълн на Скорпио. Очите ѝ следяха Ричър през две стъкла и десетина метра въздух.

Ричър се обърна към Скорпио и каза:

— Джими Плъха ти е оставил гласово съобщение, затова си наел тези хора. Предупредил те е, че идвам. Ето ме тук. От теб зависи колко дълго ще остана.

— Първо, нямам представа за какво говориш — отвърна Скорпио — и, второ, знаеш ли кой седи в онази синя кола отсреща?

— Ченге. Инспектор Накамура.

— Която редовно ме преследва и тормози, както сам виждаш. Поради причини, които нямат нищо общо с истината. Но този път може да има полза от нея. Ти си проникнал незаконно тук и тя може да те арестува. Една полза от данъците, които плащам.

— Плащаш данъци?

— Обвиняваш ли ме в нещо?

— Не съм проникнал незаконно. Ти ме покани тук. При това настоятелно.

— Опитвам се да ти кажа да пъхнеш глупавите си заплахи там, където слънцето не огрява. От мен зависело колко дълго ще останеш. Какво ще направиш, при положение че сме под полицейско наблюдение?

— Знам името ѝ, защото разговаряхме. Каза ми, че не се радваш на особена популярност в полицейското управление.

— Чувството е взаимно.

— Това е кодова фраза. Преведена на обикновен английски, означава, че мога да ти откъсна ръката и да те пребия до смърт с нея, а полицията няма да ми попречи. Нещо повече, ченгетата ще поканят публика и ще продават билети за това зрелище.

— Каква кодова фраза? И ти ли си ченге? Откъде се взе?

— Ченгета ли очакваш? Сбъркал си с мен. Аз съм обикновен човек, който иска да ти зададе въпрос. Отговори ми и ще си тръгна.

— Не ме попита как те открих — отвърна Скорпио.

— Няма нужда. Досетих се вече. Благодарение на мястото, където се появи твоят охранител. Бил е човек от персонала на китайския ресторант. Подхвърлил си му някой и друг долар. Работещите в подобни заведения са доста приказливи. И всичките имат мобилни телефони. Така си разменят съобщения. Резултатът е чудесна малка мрежа от информатори. Нископлатена и недооценена. Казали сте им кого търсите. На базата на гласовото съобщение, оставено от Джими. Оглеждайте се за Голямата стъпка, излязъл от гората. Така се е изразил Джими, нали?

— Не познавам никакъв Джими. Това се опитвам да ти кажа. Мога да си седя тук и да отричам чак до вечерта. И ти нищо не можеш да ми направиш, защото отвън те гледа едно ченге.

— Тя може да си тръгне.

— Не, няма. Ще стои тук цял ден. Няма да си тръгне преди нас. Какво ще направиш тогава? Ще хукнеш след нас? Което ме подсеща нещо друго. Пожелавам ти приятно прекарване в града. Няма да те обслужат никъде. Няма да получиш нищо за ядене. Няма да получиш нищо за пиене. Няма да получиш дори легло. Още една мрежа, която работи за мен.

— Не се съмнявам, че си местният Ал Капоне — отвърна Ричър. — Въпреки че се возиш в най-скапаната кола на света.

— Я се разкарай! Губиш времето на всички ни. Не можеш да направиш нищо. Не и докато се намираш под полицейско наблюдение. И не ми говори за разни кодове. Ама че глупост! Та това е Америка.

— Искаш ли да пробваме? — предложи Ричър. — Аз ще те ударя по лицето и ще засечем времето. Да видим кога ще се появи Накамура.

Двете горили пристъпиха към Ричър. Не извадиха оръжие. Не го удариха, не го побутнаха. Не можеха да го направят. Накамура гледаше. Застанаха от двете страни на стола на Скорпио, после пристъпиха крачка напред. Препречиха пътя на Ричър, който стоеше с лице към тях, на една ръка разстояние. Така образуваха малък равностранен триъгълник.

— Още ли гледа? — попита Ричър.

— По-внимателно от всякога — отвърна Скорпио.

— Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Сбъркал си човека.

— Добре — каза Ричър. — Разбрах.

Той вдигна ръка във въздуха в жест на примирение, с който сякаш признаваше поражението си, сякаш искаше време да си помисли или да направи нещо друго, което би могло да му помогне. Замисли се и каза:

— Ами ако…

Но не довърши въпроса. Вместо това постави длан на челото си и го разтри, сякаш се опитваше да облекчи главоболие или да намери подходящата дума, след което вдигна и другата си ръка и прокара пръсти през косата си с бързо движение напред-назад. Накрая свали ръце и постави пръсти пред устата си, точно над присвитите си устни, все едно се бе замислил за нещо. Разтри очи и притисна силно двете си слепоочия като човек, който се намира на една крачка от решението.

В резултат на всичко това двете ръце на Ричър се озоваха на нивото на очите му, без никой да заподозре каквото и да било. Дясната му ръка се изстреля напред и се върна назад с невероятна скорост — движението приличаше на стрелкане на змийски език, пръстите му се свиха в юмрук и удариха в лицето мъжа, който стоеше вдясно от стола на Скорпио. В удара нямаше особена сила. Резултатът бе счупен нос може би. Нищо повече. Но това бе достатъчно. Целта бе да извади този тип от строя за една секунда. По пътя си назад същата тази дясна ръка, подпомогната от въртеливо движение в кръста и раменете, нанесе мощно кроше в гърлото на мъжа, застанал вляво от стола на Скорпио. Гърлото бе за предпочитане пред лицето. Нямаше кости. Мъжът отляво падна на пода като чувал с картофи.

Междувременно Ричър промени посоката на въртене на тялото си и заби също толкова силно кроше в гърлото на човека вдясно. Идеална симетрия. По-малко от три секунди от началото до края.

Максимална оценка за сила. Максимална оценка за стил.

Охранителят вдясно падна бавно, като улична лампа при автомобилна катастрофа. Ричър чу тупване върху линолеума, последвано от пукот на кости. Самият той не помръдна от мястото си, сякаш нищо не се бе случило.

— Останахме само двамата — каза Ричър.

Скорпио не отвърна нито дума.

— Ченгето излезе ли от колата? — попита Ричър.

Скорпио отново не отговори.

Ричър се наведе първо наляво, после надясно и извади револверите от джобовете на двете горили. Бяха абсолютно еднакви. „Смит и Уесън“, на вид по-стари от самия Ричър. Прибра ги в джобовете си и повтори въпроса:

— Ченгето излезе ли от колата?

— Не — каза Скорпио.

— А посегна ли към телефона?

— Не.

— Към радиостанцията?

— Не.

— Какво прави?

— Само гледа.

— Помниш ли какво ти казах? Предложих ти да пробваме.

Скорпио не отговори.

Накамура видя двамата охранители да застават пред Скорпио, който се излягаше в пластмасовия си стол като император на трона си. Ричър стоеше с лице към тримата. Съвсем близо. На една ръка разстояние. Размениха няколко реплики. Два въпроса, два отговора. Кратки изречения. По същество. После Ричър се почеса по главата. Като че ли получи някакъв силен спазъм, след което двете горили паднаха без никаква видима причина. Явно той ги бе ударил.

Тя посегна към вратата. Но спря.

Това е чудесно. Няма да се намесваш.

Накамура си пое дълбоко дъх и продължи да наблюдава.

Ричър седна на стола до Скорпио. Настани се удобно, протегна крака и впери поглед пред себе си. Скорпио не помръдна от мястото си. И не каза нито дума. Приличаха на двама възрастни мъже, които гледат футболен мач. Охранителите продължаваха да лежат на пода. Дишаха, но с усилие.

Ричър извади пръстена от джоба си. Претегли го на дланта си.

— Трябва да знам от кого си го получил.

— Никога не съм го виждал — отвърна Скорпио. — Аз съм собственик на обществена пералня.

— Какво имаш в джобовете?

— Защо?

— Ако имаш нещо, трябва да го извадиш. Ще те напъхам в сушилнята. Ако имаш ключове или монети, може да повредиш механизма.

Скорпио погледна сушилнята. Просто не се сдържа.

— Няма да се побера — каза той.

— Ще се побереш — успокои го Ричър.

— Никога не съм виждал този пръстен.

— Но си го продал на Джими Плъха.

— Никога не съм го чувал.

— От теб зависи на колко градуса да наглася температурата. Ще започна с програма за по-деликатно пране. После ще мина на програма за памук и лен. Някой ми каза, че ако искам да убия дървеница, трябва да включа на максимална температура.

Скорпио не отговори.

— Разбирам — отвърна Ричър. — Ти си господин Рапид Сити. Ти си голямата клечка. Ръководиш няколко мрежи. Което си е твой проблем. Възможно е всички тези мрежи да са свързани. В такъв случай един въпрос ще доведе до друг. И така ще разплете цялата паяжина. А ти не можеш да си го позволиш. Затова мълчиш. Разбирам те напълно. Искам само да ти напомня две важни неща, които не бива да забравяш. Първо, на мен не ми пука за нищо. Аз не съм ченге. И няма да задам следващ въпрос. Второ, наистина ще те натъпча в сушилнята. В момента се намираш между чука и наковалнята. Трябва да проявиш креативност. Чел ли си някога книги?

— Разбира се.

— Какви?

— Една… за кацането на Луната.

— Това се нарича научнопопулярна литература. Има и друг вид книги. Наричат се художествена литература. Авторът си измисля разни неща, за да изложи дадена основна идея, мисъл, истина. В твоя случай можеш да ми разкажеш история за някой беден скитник, пристигнал от друг град, който е влязъл тук, за да изпере дрехите си. Нямал е пари, нямал е нищо освен този пръстен, с който се е разделил неохотно срещу няколко пранета и дребни пари за вечеря и нощувка. Пари, които ти си му дал, воден от щедрото си сърце. Инспектор Накамура не би могла да се хване за нищо. Би се получила чудесна история.

— Но така ще призная, че съм продал пръстена на Джими Плъха.

— В това няма нищо незаконно. Ти си собственик на обществена пералня. Редовно носиш монетите в банката, за да ги уедриш. Но не знаеш какво да правиш с един пръстен. За твой късмет, някакъв тип с мотор ти е предложил да го купи. Не си виновен, че той се е оказал престъпник. Не си отговорен за постъпките му.

— Намираш тази история за добра?

— За много добра — увери го Ричър. — Стига да си спомниш името на човека, дошъл от друг град.

— От друг щат — каза Скорпио. — Точно това се случи. Горе-долу. Някакъв тип от Уайоминг, останал без пукната пара. Помогнах му.

— Кога?

— Преди шест седмици… може би.

— Откъде по-точно в Уайоминг?

— Мисля, че беше малко градче на име Мюл Кросинг.

— Как се казваше?

— Мисля, че беше Саймур Портърфилд. Но спомена, че му викали Сай.