Точно в полунощ

14

Ричър тръгна на изток и измина километър и половина, преди да навлезе в университетското градче. Отби се в сграда, която имаше вид на административна, и попита къде е географският факултет. Хлапето на рецепцията приличаше на студент. Изглеждаше задрямало. Мина известно време, преди да осмисли въпроса и да попита:

— А какво ви трябва там?

— Искам да погледна една карта.

— Използвай телефона си, човече!

— Нямам телефон.

— Вярно ли?

— Освен това искам да видя местността с всички подробности.

— Ами тогава използвай сателитен изглед.

— В такъв случай ще видя само дървета. А и, както вече казах, нямам телефон.

— Вярно ли?

— Къде се намира географският факултет?

Хлапето посочи малко по-надолу по алеята и Ричър продължи натам. Пет минути по-късно намери сградата, която търсеше, и се озова пред друго хлапе зад друга рецепция. Този път момиче. При това будно. Ричър му каза от какво се нуждае и след малко момичето се върна, превито под тежестта на голям атлас на Уайоминг с твърди корици и размерите на две тротоарни плочи. Ричър взе атласа и го отнесе на една маса до прозореца. Отвори го и затърси югоизточните райони на щата. Откри Ларами, проследи двулентовото шосе към Колорадо и черния път при Мюл Кросинг.

Ричър беше учил в „Уест Пойнт“ по времето, когато разчитането на хартиени карти се бе преподавало като сериозна наука, която може да спаси живота на войника. Особеностите на релефа бяха от ключово значение за армията. Те можеха да наклонят везните в полза на победата или поражението. Ричър видя, че на запад от старата поща минава черен път, достатъчно широк, но криволичещ, тъй като следваше плавните контури на заобикалящия го терен — запустели равнини, които след около два километра преливаха в ниски хълмове, първи признаци за наличието на високи планини, разположени осемдесет километра по-нататък. Тук-там се виждаха огради, изобразени с толкова фини контури, колкото гравюрата върху стодоларовата банкнота. Имаше и миниатюрни поточета в синьо, и гори в зелено, и оранжеви хоризонтали, които ту се устремяваха нагоре, ту се спускаха надолу. Отляво и отдясно по протежение на следващите трийсетина километра имаше черни фермерски пътища, които водеха към едно или друго ранчо, обозначено с малко кафяво квадратче. Първото подобно отклонение вляво завършваше на три километра и половина от старата поща. Отначало вървеше на юг сред иглолистни гори, после извиваше на запад, правеше обратен завой на изток и завършваше отново на запад, в подножието на нисък хълм, чийто хребет бе с форма на подкова. Под хребета имаше две кафяви квадратчета. Къща и плевня най-вероятно. Домът на Били.

Следващото отклонение вляво започваше след пет километра в западна посока. Положението беше същото. Лъкатушен черен път, който се виеше наляво-надясно сред гори и хълмове и водеше до някакви постройки. Ричър можеше да използва този втори път и да се промъкне до къщата на Били от другата ѝ страна. Което би му осигурило известно предимство. Но това означаваше да тръгне по пътя покрай старата поща. И така да позволи на Били да го наблюдава в продължение на поне четирийсет минути. Хълмът се издигаше на стотина метра над пътя. От подобно разстояние Ричър щеше да прилича на миниатюрна точица, но не биваше да забравя, че онзи тип е предупреден и го очаква. Нищо чудно да имаше бинокъл. Или пък ловната му пушка да имаше оптически мерник. Което беше проблем.

Момичето от рецепцията го попита:

— Добре ли сте, господине?

— Чудесно — каза Ричър и отгърна страницата.

На юг положението ставаше много по-интересно. Следващото отклонение вдясно от двулентовото шосе след Мюл Кросинг започваше след пет километра. Беше горски път, който навлизаше в природен резерват, наречен „Рузвелт“. В дъното на страницата. Точно на щатската граница. Ричър предположи, че резерватът носи името на Теодор, а не на Франклин Рузвелт. Именно Теодор Рузвелт бе смятан за любител на природата, макар да бе обичал да ходи на лов за тигри и слонове. Сложно нещо е човекът. От горския път тръгваше същинска паяжина от просеки, които се виеха на север и завършваха на обратния склон на хълма, зад къщата на Били. Контурните линиите показваха, че хребетът се издига на трийсетина метра над нея. Ричър можеше да се промъкне на петдесет метра от ранчото, без Били да го види, независимо какъв бинокъл или оптически мерник имаше.

Умението да се четат карти наистина можеше да наклони везните в полза на победата или поражението.

Ричър затвори огромната книга с такова усилие, сякаш затваряше тежка врата. Момичето на рецепцията му каза да я остави на масата. Явно смяташе, че днес е направило достатъчно упражнения за бицепси. Ричър му благодари, излезе навън и тръгна на запад. Застана от дясната страна на улицата и протегна ръка. Само след минута спря някакъв брадат мъж с разрошена коса, може би ексцентричен професор в университета. Той обаче отиваше само до супермаркета, затова Ричър слезе на ъгъла на Трета улица и продължи на юг. Преди още да е излязъл от града, до него спря раздрънкан стар пикап. Ричър се качи и помоли шофьора да го остави пет километра по-надолу, до билборда с римските свещи. Шофьорът изглеждаше леко озадачен, сякаш се чудеше какво, по дяволите, ще прави там, но не попита нищо. Продължи да кара. Това е Уайоминг. Тук никой не досажда на другите. Не си пъха носа в чужди работи. Минаха под моста на магистралата и Ричър погледна наляво, към паркинга на мотела. Черния джип го нямаше.