Точно в полунощ

47

Сандерсън намали леко, за да задмине автомобила, който се движеше в дясната лента, след което излезе на магистралата и отново натисна газта. До зоната за почивка оставаха четири минути и половина. Доджът тракаше и друсаше. Беше много далече от стандартите на Брамал. Но пък най-вероятно бе за предпочитане пред стария джип на Сандерсън.

— Колко взехме? — попита тя.

Най-важният въпрос за нея.

— Ще ти стигнат за повече от две седмици — отвърна Ричър. — Гарантирано. А сега ми дължиш онази история.

— Аз свърших най-трудната работа.

— Няма значение. Обеща да ми я разкажеш, ако спечелим тази вечер. Без значение кой какво е свършил.

— Когато я видях… — започна тя. — Когато видях стоката за две седмици…

— За доста повече от две седмици.

— Искаше ми се да се заровя в нея, да се къпя в нея…

— Ще имаш тази възможност. Справи се много добре.

— Благодаря.

— Как се чувстваш?

— Видя ли как онези мъже гледаха сестра ми?

— Да — отвърна Ричър.

— А видя ли как гледаха мен?

— Да — призна Ричър. — Видях.

— Ето така се чувствам.

Отбиха отново и навлязоха в зоната за почивка. Подминаха бензиностанцията, заведенията за бързо хранене, сградите на Пътното управление и Пътната полиция. Спряха чак зад мотела. Който, както бе установил Брамал, криеше две големи предимства. Първо, имаше самостоятелен паркинг отзад, където тойотата да е скрита от погледите на преминаващите. И второ, намираше се толкова близо до местопрестъплението, че на никого нямаше да му хрумне да ги потърси тук. Та това беше Южна Дакота. Щат, който предлагаше необятни пространства. Инстинктивно щяха да ги търсят в периферията на радиуса, разширявайки го със стотина километра всеки час. Никой нямаше да ги потърси толкова близо.

Сандерсън спря зад мотела, където тойотата ги очакваше. Брамал и Макензи стояха до отворената задна врата. Бяха пренаредили кашоните.

Гледката бе повече от зрелищна. Десетки и десетки кашони и кутии. Подредени в куб с височина един метър, ширина един метър и дълбочина един метър. Върху кашоните имаше етикети с лого и името на медикамента. В някои имаше по десет бройки, в други по двайсет, петдесет, сто. В един кашон имаше двайсет кутии от по двайсет пластира. Четиристотин.

— Много повече от две седмици — обяви Сандерсън.

Пресегна се и взе една кутия. Отвори я и извади стек пластири с размерите на тесте за карти. Двайсет опаковки. Прибра ги в джоба си. Най-богатата жена на света. Новият златен стандарт за благоденствие. Наркоманка с повече от една доза.

Сандерсън се обърна към Ричър.

— Сега вече ще ти разкажа онази история.

— По-късно — каза той. — Първо трябва да посетя Артър Скорпио.

— Идвам с теб — заяви Сандерсън. — Скорпио играе важна роля в моята история.

Макензи извади от чантата си телефона, който бяха взели от пазача на гаража. Намериха куп стари съобщения, някои отпреди три дни. Последното от тях уведомяваше Скорпио, че всичко е готово за тази вечер, включително новият Били. Съобщенията от тази вечер не звучаха толкова оптимистично. Всичките бяха оставени от Скорпио. От дванайсет и петнайсет нататък те ставаха все по-чести и настойчиви. Какво става? Обади ми се веднага!

— Кажете му, че микробусът е закъснял. Кажете му, че шофьорът ще мине през пералнята и лично ще му обясни какво се е случило. Напишете съобщението така, че Скорпио да не заподозре нищо.

С тази задача се зае Макензи. Тя очевидно боравеше най-добре с телефона.

Сандерсън размени своя ругър, в който бе останал само един патрон, за пистолета на Брамал, в който имаше цели три. После се качи в доджа с Ричър и двамата потеглиха към Рапид Сити.

Инспектор Глория Накамура се бе скрила между дърветата, откъдето видя всичко. Досети се, че тойотата е паркирана там по същата причина, поради която всички хора паркират на определено място — за да не удължават излишно разстоянието, което трябва да изминат пеша. Очевидно пътниците от тойотата не се бяха запътили към тоалетните, а в противоположната посока — към дърветата. Но там нямаше нищо освен някакъв хангар на службата за поддръжка на пътищата. Кой би отишъл в тази посока? Изглеждаше толкова нелогично.

Затова Накамура реши да провери. Навлезе едва на три метра в гората и ето че видя Голямата стъпка. Видя Терънс Брамал от Чикаго. Частния детектив. Онзи, който се бе настанил на нейната маса в кафенето, при това два пъти. Видя красива жена. Видя и втора жена с обезобразено лице. Веднага се досети, че пръстенът е неин. Просто го почувства. Онзи с черния камък и надписа Уест Пойнт 2005.

Видя Брамал и красивата жена да се връщат между дърветата. Минаха на не повече от шест метра от нея, но не я забелязаха. През следващия един час не се случи абсолютно нищо. После започнаха да се появяват разни коли, а накрая пристигна и белият микробус. С номера от Ню Джърси. Движеше се бързо, точно както бе предвидила Накамура. Летеше с бясна скорост, макар че според графика той изобщо не се намираше тук.

Последва изстрел, черната тойота се появи отново, влезе в хангара и малко по-късно излезе. Скоро я последва един додж. Всичко потъна в тишина до момента, в който от хангара се изнизаха единайсет души и се стълпиха край входа. Изглеждаха дезориентирани.

Накамура излезе от горичката, стиснала полицейската си значка в едната си ръка и пистолета в другата. Мъжете хукнаха светкавично в единайсет различни посоки. Накамура извика подире им, макар да знаеше, че е безсмислено. Магистралата попадаше под юрисдикцията на щатската полиция, а не на местните ченгета. Освен това беше късно през нощта и бегълците можеха да прекосят шосето абсолютно необезпокоявано, да продължат на север или на юг и да се скрият сред безкрайната пустош. Те изчезнаха за броени секунди.

Накамура огледа празния микробус и осемте автомобила вътре, както и стария седан, оставен пред хангара. После се върна през горичката, качи се в колата си и потегли към града. Искаше да провери какво прави Скорпио.

Сандерсън и Ричър потеглиха на юг и подминаха ресторант „Клингър“. Тя дъвчеше усърдно през целия път. Не купонясваше, не се къпеше в дрога. Засега. Просто поддържаше тонус. Ричър стигна до извода, че огромното количество, което бяха взели от белия микробус, е променило Сандерсън. Той предполагаше, че тревогата е неразделна част от битието на наркомана. Тревогата кога ще си купи следващата доза или кога ще я вземе, тревогата за следващия час или следващия ден. Сандерсън вече не изпитваше тревога. И може би никога нямаше да изпита, ако плановете на сестра ѝ се увенчаеха с успех. Оставаше ли все така пристрастена? Не и по същия начин. Сега изглеждаше изпълнена с оптимизъм.

Ричър виждаше признаците на този оптимизъм. Лицето ѝ не бе изразително. Не можеше да прочете нищо по него. Но очите ѝ бяха живи. Тялото ѝ също. Сандерсън приличаше на човек, който се наслаждава на най-щастливия ден в живота си. И то без да се е надрусала почти фатално. Бе взела една доза, която можеше да се определи като необходима, защото трябваше да компенсира мъките от изминалите дванайсет часа. Сега тя можеше да диша по-спокойно. Може би дори щеше да се оправи. Ричър не разбираше много от тези неща.

— Началникът на „Уест Пойнт“ ми каза какво си правела на онзи път, където се е взривила бомба — рече той.

— Нали ти обясних — отвърна Сандерсън.

— Каза ми, че си замествала по-висш офицер от служба, която осигурявала подкрепа. Но ти вече си била майор. Не е било нужно в операцията да участва полковник, за да гледа как войниците щурмуват някакъв хълм. Следователно не става въпрос за по-висш офицер, а за някой като теб.

Тя помълча, след което попита:

— Откъде е разбрал началникът?

— Един психиатър написал статия.

— Прочел ли я е?

— Той те търси.

— Глупости!

— Смята, че се чувстваш предадена.

— От психиатъра ли?

— Според него от обстоятелствата.

Сандерсън замълча отново.

— Дълго лежах в болницата — каза тя — и се запознах с много хора. Мнозина бяха изгубили ръка или крак. Повярвай ми, на никого не му беше лесно. Но аз мразех тези хора. Те извличаха максимума от ситуацията, като носеха къси панталони. Аз също щях да изглеждам добре без крак. Изкарах пет мисии зад граница. Знаех, че рано или късно ще се случи нещо лошо. Бях готова дори да загубя ръка. Но не и лицето си. Видя как ме гледаха онези мъже.

Ричър не каза нищо. Сандерсън продължи:

— Объркали са всичко. Отметнали са грешното квадратче. Никога не съм се чувствала предадена. Смятах, че късметът ми е обърнал гръб. Това е истината. Обърна ми гръб за пръв път. Имах чувството, че всичкият лош късмет, който ми се полага за цял живот, се е изсипал на главата ми за един ден. Онзи, който ме помоли да го заместя, беше отишъл да пипне някаква болест. Беше неизбежно. Учудена съм, че не е правел нещо по-лошо.

— А сега ми разкажи за Портърфилд — каза Ричър. Сандерсън протегна глава и огледа пътните знаци.

— Имаш ли представа къде се намираме? — попита тя.

— Продължи напред. После ще завием вляво.

— Ще отбия.

— Защо?

— За да ти разкажа историята. Преди да стигнем там.

Накамура спря в пресечката, после продължи бавно напред, докато заеме възможно най-добрата позиция за наблюдение. Задната врата на пералнята на Скорпио беше отворена. През нея се процеждаше светлина.

Накамура изключи двигателя. Излезе от колата и тръгна пеша. Според Върховния съд, ако полицаят има достатъчно основания да предположи, че се извършва престъпление на обществено място, може да се намеси без съответната заповед. Офисът на Скорпио обаче не беше обществено място. В такъв случай съдът искаше солидни доказателства, че случаят е спешен. Изстрели, писъци или викове за помощ. А задната уличка бе потънала в тишина.

Накамура пристъпи напред. Чу гласа на Скорпио, който разговаряше тихо. Всъщност водеше монолог. Оставяше съобщение. Звучеше разтревожен. Настояваше за отговори. Явно звънеше на пазача в онзи хангар. Неговият човек в операцията, който не отговаряше. Ричър бе взел телефоните им. Беше го чула да ги заплашва, макар да се бе скрила в горичката. И не се съмняваше, че при съпротива ще простреля коленете им.

Накамура пристъпи напред. Скорпио бе затворил телефона. Не се чуваше никакъв звук освен тихо бръмчене. Като на вентилатор. Но не и изстрели, писъци или викове за помощ.

Накамура пристъпи напред. Надзърна през процепа. Беше малък и не се виждаше почти нищо. Тя побутна леко вратата.

Сандерсън отби на паркинга пред един търговски център. Дръпна ръчната, но остави двигателя да работи. Резервоарът на доджа бе пълен догоре. Колата бе готова за дълго пътуване. За търговска обиколка. До Айдахо може би или до Вашингтон.

— Оказва се, че през слабините минават множество нерви — каза тя.

— Как разбра? — попита Ричър.

— Сай непрекъснато изпитваше болка. Беше пристрастен, разбира се. Отначало му изписвали лекарствата от Корпуса на морската пехота. После изведнъж спрели. Ей така, без никакво обяснение. Сай решил, че лекарите се презастраховат. Все пак ставало въпрос за силни опиати. Той обаче имал нужда от тях. Спорил, убеждавал, но не постигнал нищо. Започнал да обикаля от лекар на лекар, за да събере повече рецепти. След което започнал да обикаля аптеките, за да си купува лекарствата. Не било трудно. А това го ядосвало. Трябвало само да протегнеш ръка и да си набавиш нужните медикаменти. Защо лекарите на морската пехота били толкова предпазливи? Свързал се с тях. И някой изплюл камъчето. Лекарите изобщо не били предпазливи. В складовите ведомости царял пълен хаос. Запасите били на привършване.

— Някой е отклонявал лекарства и ги е продавал на черно.

— Сай превърна това в мисията на живота си. Искаше да открие този човек. Заради самия себе си и заради своите събратя от морската пехота. Той вече купуваше нелегално. Вече бе станал част от мрежата. Трябваше да порови още малко. В крайна сметка откри виновника, написа писмо и го изпрати до Агенцията за военно разузнаване.

— Защо там?

— Имаше теория, че военното разузнаване следи всички родове войски, всички армейски служби. Смяташе, че така е по-добре, отколкото да го изпрати на морската пехота. Опасяваше се да не потулят случая.

— И какво стана?

— Чакахме. Предположихме, че ще отговорят след пет-шест дни. Пощенските услуги тук са доста бавни. Но той беше сигурен, че веднага ще се свържат с нас. Изминаха шест месеца. После се появи онази заповед за арестуването му.

— Някой си е покрил задника.

— Същото си помисли и Сай. Отказа се. Предаде се. Понякога човек печели, понякога губи. Не можеш да се сражаваш със системата. Беше началото на пролетта и решихме да се изкачим високо в планината. Първите филизи бяха покарали. Сай беше щастлив. Беше израснал на Източното крайбрежие, а сега прекарваше дните си сред природата, гризеше някакво клонче и се правеше на истински планинец. Онзи ден се излегнахме на една полянка. Джобовете ни бяха тъпкани с дрога. В такива дни и двамата знаехме, че ще стигнем до седмото небе. Ще прекараме страхотно…

— Какво се случи?

— Той умря.

Накамура побутна вратата десет сантиметра, после петнайсет, двайсет… Надзърна вътре. Скорпио беше с гръб към нея. Стоеше сам на дълго бюро, покрито с електронно оборудване. Настолни компютри, монитори, клавиатури, мишки… В стаята беше горещо. Работеше вентилатор. Тя извади значката и пистолета си. После отвори вратата докрай.

Скорпио я чу. Или усети течение, или долови присъствието ѝ. Обърна се.

— Не мърдай! — нареди му Накамура. — Да виждам ръцете ти!

— Това е незаконно проникване — заяви той.

— Ти извършваш престъпление.

— Това е полицейски тормоз.

Накамура пристъпи напред и вдигна пистолета си.

— Легни по очи на пода! — нареди Накамура.

— Излагаш се. Приключвам сметките си след дълъг и изморителен ден. За да мога да платя данъците си. Същите данъци, от които получаваш заплата. Това е едно от многобройните задължения, с които е натоварен дребният бизнес.

— Хакнал си системата на фармацевтичен завод, който се намира под надзора на федералното правителство. Питам се дали в компютрите ти няма да открият руски софтуер. Тогава ще загазиш здравата.

— Аз съм собственик на обществена пералня.

— Пералнята на бъдещето. Тук прилича на централата на „Ай Би Ем“. Системата ти обаче рухна. Защо не провериш джипиеса? Микробусът ти е зарязан в един хангар за снегорини. Ричър взе ключа. И всичко останало.

Скорпио не каза нищо. Накамура прибра значката и извади белезниците си.

И тогава всичко отиде по дяволите. В стаята влезе мъж, понесъл две чаши кафе, които бе купил отсреща. Черно сако, черен пуловер, черен панталон, черни обувки. Висок над метър и осемдесет. С охлузен врат. Накамура го беше виждала и преди. Скорпио я удари по тила, тя се просна на пода и изтърва пистолета. Главата ѝ се замая, усети как я влачат и когато се съвзе, видя, че седи на земята, окована за крака на една маса. Със собствените ѝ белезници. Полата ѝ се бе вдигнала нагоре. Оправи я със свободната си ръка. Чантата ѝ бе изчезнала. Чантата, в която бе телефонът ѝ.

— Какво означава „всичко останало“? — попита Скорпио.

— Абсолютно всичко — отвърна Накамура.

— Искаш ли да проверя? — попита мъжът в черно.

— Ще отидем заедно — отвърна Скорпио.

Погледна първо задната врата, после вътрешната и накрая Накамура.

— Докарай колата отпред — нареди той. — Ще изляза оттам. А нея ще оставим тук.

Мъжът в черно излезе. Скорпио заключи задната врата. Седна на един стол и впери поглед в екрана.

— Свършено е с теб — каза Накамура.

— Не — възрази той. — Нищо не е свършено. Това е процес. Една врата се затваря, друга се отваря. Нищо не е вечно. Ще намеря каквото ми трябва на друго място. И преди съм го правил.

Остави я там, седнала на пода, окована за масата. Изключи осветлението. Отвори вътрешната врата и влезе в салона с пералните. Затвори след себе си и офисът потъна в мрак. Накамура чу превъртането на ключа. Миг след това чу да се отваря входната врата. Не беше Скорпио. Беше прекалено рано. Разстоянието между двете врати бе девет-десет метра. Някой беше влязъл. Вероятно мъжът в черно. Онзи с колата.

После Накамура чу приглушен глас. Познат глас. Стори ѝ се, че пита:

— Какво имаш в джобовете?

— По-късно разбрах, че не гризе клонче — разказваше Сандерсън. — Или поне не само клонче. Така прикриваше, че дъвче нещо друго. Беше започнал отрано. Беше решил да вземе свръхдоза. Една фатална доза, докато изкачвахме хълма, и още, когато стигнахме върха. Той мразеше живота си. Онази история с военното разузнаване го беше крепила известно време, но всичко свърши. Опълчиха се срещу него и той се предаде. Реши да почука на небесните порти и ако те се отворят, да премине през тях.

Ричър не каза нищо.

— Защо не? — продължи Сандерсън. — Сай не виждаше изход. Скоро нямаше да има пари. А за него това бе непознато. Както липсата на късмет за мен. Наблюдавах го как си отива. В началото всичко беше чудесно. Изглеждаше щастлив. Лежеше по гръб, а около него ухаеше на борове. Дишането му започна да се забавя. Накрая спря. Това беше.

— Съжалявам.

— Аз също съжалявах. Себе си. И се радвах за него. Така беше най-добре. Оставих го там. Той обичаше тези хълмове. Обичаше животните там. Събрах нещата си от къщата му и се прибрах в онази, другата.

— Какво са търсели хората, които са проникнали в дома му?

— Неговото копие от доклада. Държеше го в чекмеджето на бюрото си. Първото място, на което би го потърсил някой.

— Какво пишеше в доклада?

— Описваше се класическа сделка от типа пари срещу стока. Полковник от медицинския батальон на морската пехота отклоняваше лекарствата и ги продаваше на Артър Скорпио. Това правеше Скорпио преди две години. Сега схемата е различна. Но тогава Сай купуваше медикаменти, които би трябвало да получава безплатно. Предполагам, че полковникът е разбрал за разследването му и се е уплашил от проблемите, които то би могло да му създаде.

— Скорпио знаеше името на Сай — каза Ричър. — Подхвърли ми го като примамка.

— Може полковникът да му го е казал.

— А може той да го е казал на полковника. Ако онзи майстор на покриви е видял някои неща, може и Били да ги е видял. И Били да е казал на Скорпио, а Скорпио на полковника. Онова разследване така и не е започнало. И никога няма да започне. Провалили са го със заповедта за арест. Мисля, че всичко съвпада във времето.

— Смяташ, че Скорпио го е издал?

— Трябва да тръгваме — каза Ричър. — Време е да му отидем на гости.