Точно в полунощ

16

Ричър наблюдаваше от прозореца на втория етаж. Черният джип спря на известно разстояние от къщата. Шофьорската врата се отвори и навън излезе дребен мъж. Спретнат, с тъмен костюм, риза и вратовръзка. Тери Брамал. От Чикаго. Бивш агент на ФБР. Специалист по безследно изчезнали. Забелязан за последно предишния ден в Рапид Сити, в кафенето срещу обществената пералня на Артър Скорпио.

Брамал остана на място в продължение на няколко секунди, след което се отправи към къщата с решителна крачка.

Ричър слезе по стълбата. Тъкмо стъпи на долния етаж, и на вратата се почука. Той отвори.

Бившият агент отстъпи крачка назад от учтивост. Косата му бе сресана. Костюмът му бе същият, но ризата и вратовръзката бяха други. Ричър мигом разпозна изражението на лицето му. Самият той го бе използвал много пъти. Открито, любопитно, дружелюбно, дори извинително, но в същото време делово и сериозно. Изражение на опитен следовател. Което се промени за частица от секундата. На негово място се появи първо изненада, после объркване и накрая… накрая то отново стана делово и сериозно.

— Господин Брамал — поздрави го Ричър.

— Господин Ричър — отвърна Брамал, — видях ви вчера в онова кафене в Рапид Сити. А преди това в магазина за хранителни стоки. Позвънихте ми и оставихте съобщение.

— Точно така.

— Предполагам, че малкото ви име не е Били.

— Правилно предполагате.

— В такъв случай мога ли да ви попитам какво правите тук?

— И аз бих ви задал същия въпрос.

— Може ли да вляза?

— Къщата не е моя. Не мога да решавам такива неща. Нямам право да ви поканя вътре.

— Но виждам, че тук се чувствате като у дома си.

Ричър погледна в далечината зад Брамал. Облакът прах се бе разсеял. Стадото антилопи продължаваше да пасе спокойно. Пътят бе пуст. Никой не идваше.

— Какво искате от Били? — попита Ричър.

— Информация — отвърна Брамал.

— Няма го. Вероятно е излязъл преди двайсет и четири часа. Или повече. Вчера, горе-долу по това време, Скорпио му е оставил гласово съобщение, което мобилният му телефон определя като ново. Това означава, че все още не го е прослушал.

— Излязъл е без телефон?

— Беше включен към зарядното. Може това да не е основният му телефон. Прилича ми по-скоро на апарат за еднократна употреба, който се използва само при специални случаи.

— Прослушахте ли съобщението?

— Да.

— И какво се казва в него?

— Скорпио нарежда на Били да се скрие зад някое дърво и да ме застреля с ловна пушка.

— Да ви застреля?

— Съобщението съдържа и описанието ми.

— Доста нелюбезно от негова страна.

— Съгласен съм.

— Трябва да поговорим — каза Брамал.

— На верандата — предложи Ричър. — В случай че Били се върне.

Четири очи бяха за предпочитане пред две. Седнаха един до друг на дървените столове на Били. Брамал впери поглед на запад, а Ричър — на изток. Разговаряха, без да откъсват очи от пустошта пред себе си, без да поглеждат един към друг, което правеше общуването по-лесно в някои отношения и по-трудно в други.

— Кажете ми какво знаете — започна Брамал.

— Вие сте пенсионер.

— Това ли е всичко? То няма никакво значение. А и не е вярно. Правя втора кариера…

— Имах предвид, че сте пенсиониран агент на ФБР. Което означава, че не можете да пробутвате номерата, които толкова обичат федералните. Не можете да се появите, да започнете да задавате въпроси и да си тръгнете. Трябва да споделяте информация.

— Откъде знаете, че съм работил във ФБР?

— Каза ми го една полицайка от Рапид Сити. Накамура.

— Явно ме е проучила.

— Това им е работата на ченгетата.

— Какво ви интересува?

— Кого търсите?

— Опасявам се, че съм ограничен от правилата за конфиденциалност.

Ричър не каза нищо.

— Дори не знам кой сте вие — продължи Брамал.

— Джак Ричър. Без второ име. Военен полицай от запаса. Някои от колегите ви идваха на обучение при нас.

— А някои от вашите идваха при нас.

— В такъв случай сме напълно равнопоставени. Което означава, че за да получите информация, трябва да споделите информация, господин Брамал.

— С какъв чин бяхте?

— Има ли значение?

— Знаете, че има.

— Майор.

— Поделение?

— Предимно Сто и десета специална част.

— Какво представлява тя?

— Нещо като ФБР, но с по-хубави прически.

— Присъствието ви тук свързано ли е с армията?

— Задължително ли е?

— Говоря сериозно. Клиентите обичат дискретността — обясни Брамал. — Част от работата ми е да не позволявам една или друга история да добие публичност. Откъде да знам, че не работите за някой новинарски сайт например?

— Не работя за новинарски сайт. Каквото и да означава това.

— А за кого?

— Не работя.

— Тогава защо сте тук?

— Разкажете ми за клиента си, господин Брамал. В най-общи линии, ако желаете. Без никакви имена… засега. Без подробности, които да ми позволят да го идентифицирам.

— Можеш да ме наричаш Тери.

— А ти можеш да ме наричаш Ричър без „господин“. И престани да увърташ.

— Клиентът ми живее в района на Чикаго и се тревожи за своя роднина.

— Защо се тревожи?

— Изгубили са връзка преди година и половина.

— Какво те отведе в Рапид Сити?

— Обаждания от стационарен телефон.

— А какво те доведе тук?

— Същото.

— Семейството, което се тревожи за своята роднина, от Уайоминг ли произхожда?

Брамал замълча.

— В Уайоминг има стотици семейства — каза Ричър. — Може би дори хиляди. Няма да разкриеш самоличността на клиента си.

— Да — призна Брамал. — Семейството произхожда от Уайоминг. Къщата им е от другата страна на планините Сноуи Рейндж. На стотина километра от тук. Може би малко повече. Във всеки случай, разстоянието е нищожно за стандартите на Уайоминг.

— А въпросната роднина прекарала ли е известно време в чужбина? — попита Ричър.

— За да получиш информация, трябва да споделиш информация, Ричър. Ти също си пенсиониран.

Ричър огледа своята част от хоризонта — от черния път, който минаваше покрай занемарените сгради в Мюл Кросинг, до двулентовото шосе. Никакво движение. Никой не приближаваше. Огледа и участъка на Брамал и проследи черния път на запад, чак до там, където се скриваше сред хълмовете. Не видя прах. Не видя движение. Никой не идваше.

Извади пръстена от джоба си. Претегли го на дланта си. Протегна ръка. Брамал взе пръстена. Погледна го. Извади от вътрешния си джоб очила с рогови рамки. Прочете инициалите, гравирани от вътрешната страна.

С. Р. С. 2005.

— Наистина трябва да поговорим — каза той.

Ричър му разказа своята история. За автобуса от Милуоки, за престоя в малкото градче, за заложната къща, за Джими Плъха и рокерския бар, за Артър Скорпио и обществената пералня в Рапид Сити, за твърдението му, че някой си Сай Портърфилд му е донесъл пръстена, което се оказало лъжа, защото въпросният Сай бил изяден от мечка или пума, или и от двете.

— И това се е случило преди година и половина? — попита Брамал.

Ричър кимна.

— Да, в началото на миналата пролет.

— Точно тогава клиентът ми е започнал да се тревожи.

— Щом казваш…

— И пристигаш тук, в тази къща, защото подозираш, че Били е заменил Портърфилд като брънка от веригата за пласиране на бижута?

— Мисля, че е напълно възможно.

— Защо?

— Ще ти покажа — отвърна Ричър.

Той огледа отново хоризонта и в двете посоки. Не видя нищо и поведе Брамал към входната врата. Двамата се качиха по стълбите и влязоха в спалнята на Били. Ричър показа на Брамал гардероба. Показа му и кутиите за обувки, едната пълна с пари, а другата със златни бижута, но не големи и скъпи.

— Наркопласьори — заключи Брамал. — Не мислиш ли? Дребни при това. Продават домашно приготвен метамфетамин или хероин, пристигнал от Мексико. Двайсет долара дозата, която можеш да платиш и с бижута — пръстени, верижки… Или да откраднеш нечий пръстен.

— Мислех, че на мода са болкоуспокоителните — каза Ричър.

— Тази вълна отмина — обясни Брамал. — Сега пазарът се върна към класиката. Скорпио е търговец на едро, който е наел първо Портърфилд, а сега Били като местен пласьор. Използвал е единия като примамка и тайно е наредил на втория да се отърве от теб. Не обича да привлича излишно внимание.

— Възможно е — отвърна Ричър.

— Имаш ли друго логично обяснение?

— Кой е клиентът ти?

— Жена от Лейк Форест на име Тифани Джейн Макензи. Серина Роуз Сандерсън е нейна сестра близначка. Тифани е омъжена, което обяснява различните фамилии. Били са много близки като деца, но после всяка е поела по пътя си. Макензи е постигнала своята американска мечта. Богат съпруг, голяма къща и прочие. Тя изобщо не одобрява професионалния избор на сестра си. Но кръвта вода не става. Поддържали връзка, чували се от време на време. До началото на миналата пролет. Колко професионално е било проведено онова разследване за мечката и пумата?

— Доста — отвърна Ричър, — но според местните провинциални стандарти. Шерифът изглежда свестен. Открили само едно тяло и то било на Портърфилд. Идентифицирали го по зъбите и ключовете в джоба му.

— Смяташ ли, че Сандерсън е още жива?

— Вероятно. Пръстенът се е появил в Рапид Сити преди шест седмици и е пристигнал в Уисконсин две седмици по-късно. Предполагам, че бързат да пласират стоката. Според шерифа колата на Портърфилд била на доста километри. Вероятно непрекъснато е сновял насам-натам. Предполагам, че и Били прави същото. Съдържанието на онези кутии вероятно е равностойно на няколкоседмична работа. Шерифът спомена, че в гардероба на Портърфилд също открили пари в брой. Горе-долу колкото има тук. Дребни пласьори, но сумите се трупат.

— И къде е Били сега?

Ричър пристъпи към прозореца и огледа хоризонта. Не се виждаше никой, нито на изток, нито на запад.

— Нямам представа — отвърна той. — В мивката са оставени мръсни съдове. Имам чувството, че е излязъл за малко.

— Покажи ми телефона.

Ричър поведе Брамал по стълбите към малкия кабинет на долния етаж. Към телефона на бюрото. Брамал натисна клавишите и прослуша съобщението. Прилича на Невероятния Хълк от комиксите. Не му позволявай да се добере до теб. Изпревари го. Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха.

— Виждат опасност в появата ти тук — отбеляза Брамал.

— Събуждането сутрин също е свързано с потенциална опасност. Всичко може да се случи.

— Познаваш ли Сандерсън?

— Не — отвърна Ричър. — Завършил съм осем години преди нея.

— Защо тогава проявяваш интерес?

— Не би могъл да разбереш.

— Защо?

— Защото и аз не съм сигурен, че разбирам.

— Опитай.

— Натъжих се, когато видях този пръстен в заложната къща. Това е. Мястото му не беше там.

— Значи и ти си завършил „Уест Пойнт“.

— Много отдавна.

— Къде е твоят пръстен?

— Не съм си правил.

Брамал натисна няколко клавиша. Провери последните обаждания, потърси стари гласови съобщения. Не откри нищо. Влезе в някакво меню, което възстанови телефона в предишното му състояние. На дисплея отново пишеше: Ново съобщение. Точно както Ричър го бе открил. По нищо не си личеше, че някой го е пипал. Едно на нула за ФБР.

— Съдовете в мивката не означават кой знае какво — каза Брамал. — Може просто да е мърляч. А що се отнася до оставянето на телефона, възможно е да не хваща сигнал сред хълмовете. От тук обаче се вижда кулата в Ларами. Нищо чудно изобщо да не носи телефон със себе си.

— Струва ми се, че Скорпио очаква незабавен отговор — каза Ричър.

— Вярваш ли в историята с мечката и пумата?

— Шерифът се съмнява в нея. Подозира, че Портърфилд е застрелян и захвърлен в гората, където природата да се погрижи за останалото.

— Възможно е Били да го е направил. Може да е отстранил насилствено Портърфилд от бизнеса. Нещо като въоръжен преврат. А сега може някой друг да е постъпил по същия начин с Били. Който меч вади, от меч умира.

— Не ме интересува — отвърна Ричър. — Дойдох тук, за да открия Сандерсън. Само толкова.

— Издирването ти може да не се увенчае с щастлив край. Не и ако сама е разменила пръстена за поредната доза. Това, което ще откриеш, може да не ти хареса.

— Може някой да го е откраднал. Сам го каза.

— Надявам се да е така — каза Брамал. — Защото рано или късно ще трябва да съобщя новините на сестра ѝ. А тя ще трябва да ми плати. Понякога тези неща не минават гладко.

— Колко голяма сметка ще ѝ връчиш?

— Тя има къща на езерото Мичиган. Може да си я позволи.

— Услугите ти заслужават ли си парите?

— Обикновено да.

— Каква е следващата ти стъпка?

— Мисля, че Сандерсън е някъде наблизо. Имам чувството, че наближава краят на издирването. Подозирам, че Били е последната ѝ връзка с външния свят. Или тя лично му е дала пръстена, или някой съсед го е откраднал от нея и му го е дал.

— Не е зле като за федерален агент — отбеляза Ричър. — Освен това Били кара снегорин през зимата. Познава всички пътища в околността. Идеалното прикритие да снове напред-назад и да доставя стока на клиентите си. Независимо от атмосферните условия. Територията, която покрива обаче, е огромна. За местните сто километра са нищо работа. Да отидат от тук до родния дом на Сандерсън е като за нас да изминем две преки в града. Предполагам, че си я търсил в къщата ѝ?

— Решихме, че тя няма да се върне там. Сестра ѝ беше категорична.

— Защо?

— Не ми каза. Ти откъде би започнал?

— Ако ти кажа, ще трябва да ти изпратя сметка.

— В плевнята ли си паркирал? — попита Брамал.

— Нямам кола — отвърна Ричър.

— Но как измина целия път до тук?

— На автостоп и пеша.

— Какво ще кажеш да се качиш при мен?

— Много любезно.

— Но само ако забравиш за сметката.

— Става — прие предложението Ричър.

— Накъде сега?

— Каква друга информация ти даде сестрата? Някакви имена или места?

— Сподели, че Сандерсън е много затворена и потайна. Никога не споменавала места. Никога не казвала с какво се занимава. Минавали по три месеца, без да разменят и една дума.

— Това обичайно ли е за близначки?

— Близначките също могат да се отчуждят, както понякога става с братята и сестрите.

— Това означава ли, че твоята клиентка не разполага с нищо?

— При последния им разговор е останала с впечатлението, че Сандерсън има приятел на име Сайръс. Чула я е да споменава името му.

— Сайръс?

— Или поне Сай. Сякаш той също е бил в стаята. Казала му нещо от рода: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Смъмрила го съвсем приятелски. Сякаш се чувствала комфортно в негово присъствие. Сестра ѝ дори решила, че тя е щастлива.

— Това рядко ли се е случвало?

— Много рядко.

— Кога е станало?

— Преди две години… Може би по-малко.

— Това ли е всичко?

— Разговорите им обикновено протичали сковано… напрегнато. Добре ли си, добре съм. И толкова.

— Може да не е бил Сай от Сайръс — каза Ричър. — Може да е бил Сай от Саймур. А това е малкото име на Портърфилд. Скорпио ми каза, че всички го наричали Сай. Предлагам да потърсим къде е живял. От там бих започнал аз. Може да открием нещо. Или някой съсед да се разприказва.