Точно в полунощ

4

Седмината бяха заели предишните си позиции, с наведени глави и присвити рамене, широко разкрачени и протегнали напред ръце, готови за бой. Въпреки това не помръдваха. Не искаха да помръднат. Не и веднага. От тяхна гледна точка се бе появил нов, неизвестен фактор. Противникът им май беше чисто луд. Сам го бе доказал. Полицаят му бе дал възможност да се оттегли с достойнство, но той бе отхвърлил предложението. Бе предпочел да остане и да се бие.

Защо?

Нямаха представа.

Ричър чакаше. Предполагаше, че в този момент Чан мъкне покупките към дома си. Оставя ги на кухненския плод. Подрежда продуктите, които ще ѝ трябват за вечерята. Взема нож от чекмеджето. Може би включва печката. За да приготви само една порция. И да прекара тиха спокойна вечер.

Рокерите не помръдваха.

— Да не би да размислихте? — попита ги Ричър.

Никаква реакция.

— Отговорете на въпроса ми и ще ви оставя да си тръгнете — предложи Ричър.

Те отново не помръднаха.

Ричър продължи да чака. Накрая каза:

— Някой по-нетърпелив от мен би решил, че е време да действа.

Отново никаква реакция. Ричър се усмихна.

— В такъв случай мисля, че съм голям късметлия — каза той. — Сякаш съм спечелил на игрален автомат във Вегас. Седем големи момичета, наредени в една линия.

Този път думите му предизвикаха реакция. Това целеше. От това се нуждаеше. Движението бе негов приятел. Целта му бяха движещи се маси и инерция. Искаше противниците си заслепени от гняв. И постигна целта си. Те се спогледаха ядосани и тъй като никой от тях не искаше да се втурне напред първи (или последен), седмината пристъпиха едновременно, като по някакъв невидим сигнал. Бяха побеснели и… уязвими. Ричър приведе в действие първоначалния си план. Нищо не се бе променило, планът му бе все така добър. Залагаше на очевидното. Изчака да се озоват на метър и половина от него, после се втурна напред и се вряза в редицата им. Хоризонтално заби лакът в лицето на първата мишена, после се завъртя светкавично, стовари рязко единия си крак в земята, за да убие инерцията, и се отблъсна с другия, за да добие ново ускорение, при което удари мъжа вдясно от новообразувалата се празнина в редицата на нападателите. Достатъчно бе да поднесе лакътя си и онзи сам заби лицето си в него като при челен сблъсък между два автомобила.

Минус двама.

Ричър се обърна и спря на място. Петимата оцелели бяха образували нов полукръг. Ричър отстъпи назад. Искаше да прецени следващия им ход. А той бе напълно предсказуем. Джими Плъха не помръдна, когато останалите четирима се втурнаха напред.

Ричър бе завършил повечето курсове по ръкопашен бой, които армията предлагаше. Почти всички се провеждаха във военни бази, разположени в южните щати, и се ръководеха от опитни ветерани, правили неща, които обикновен човек не можеше дори да си представи. Подобни курсове завършваха с кратки секретни бележки в секретни досиета и с много рани и охлузвания, дори счупвания. Основното правило в случаи като този, когато бе изправен срещу четирима противници, изискваше да се справи колкото се може по-бързо с един от тях. А после да се справи колкото се може по-бързо с още един. Направеше ли го, победата му бе в кърпа вързана, защото нито един войник, преминал подобен курс, не би трябвало да има и най-малкия проблем с двама души срещу себе си. Противното означаваше, че инструкторите не са си свършили работата както трябва, а в армията това просто бе невъзможно.

Ричър наричаше тази тактика „отмъсти си предварително“. Четиримата отново се бяха привели напред, с широко разкрачени крака и разперени ръце. Явно си въобразяваха, че позата им е особено заплашителна. Ричър обаче ги възприемаше като най-обикновени мишени. Атакува мъжа, който бе най-вляво, като стовари ритник в слабините му, после се завъртя надясно и застана до него. Останалите трима вече не можеха да го нападнат, тъй като трябваше да прескочат своя приятел, който в този момент се бе превил на две, повръщаше и се опитваше да си поеме дъх.

Ричър отново отстъпи назад. Тримата оцелели се втурнаха към него, като заобиколиха падналия рокер. Първият мина вдясно, вторият — вляво, третият отново вдясно. Това даде на Ричър достатъчно време да заобиколи наредените в редица мотори и да застане от другата им страна. Сега тримата му противници бяха принудени да вземат решение. Очевидно един от тях щеше да мине от едната страна, а останалите двама — от другата, но кой откъде щеше да мине? Самотният нападател щеше да бъде изложен на най-голям риск. Той бе най-слабото звено и щеше да пострада пръв, може би най-тежко. Кой щеше да се нагърби с тази задача?

Ричър видя, че Джими Плъха наблюдава сцената от тротоара.

Тримата рокери се разделиха — двама поеха вдясно от Ричър, един вляво. Ричър тръгна да го пресрещне, без да забравя нито за миг невидимите противници зад гърба си. Те щяха да го настигнат след не повече от три секунди. Тогава щеше да се изправи сам срещу двамата.

Три секунди бяха много време. Самотният нападател си въобразяваше, че е готов, но не беше. В интерес на истината, доста се бе объркал. Подсъзнанието му подсказваше, че е най-добре да изчака малко. Такава бе човешката природа. Милиони години еволюция. После се включи предната част на мозъка му, която му каза, че не бива да го прави, защото, ако конфронтацията е неизбежна, най-добре да остане максимално близо до подкрепленията. Затова трябваше да пристъпи към другите двама рокери. А не да се отдалечи от тях.

В резултат на тези противоречиви сигнали, които само объркаха главата на рокера, той внезапно пристъпи напред. Така застана пред Ричър прекалено рано и прекалено близо. Съзнанието му бе заето изцяло с двигателни проблеми. С въпроси, свързани с времето и пространството. Изобщо не помисли как да се защити. А после стана прекалено късно. Но дори тогава мъжът не прояви въображение. Бе видял Ричър да атакува с лакти и крака, затова импровизира някаква защита срещу подобни удари, но Ричър направи нещо съвсем неочаквано — хукна към него и най-безцеремонно заби глава в носа му. Движеща се маса и инерция. Всичко приключи на мига. За не повече от секунда и половина.

Сега Ричър се обърна бързо и видя, че другите двама вече са заобиколили редицата от мотоциклети, намират се на три-четири метра, но тичат неособено бързо — мотивацията им лежеше някъде по средата между желанието и задължението. Ричър отстъпи назад, прескочи онзи със счупения нос и заобиколи моторите от другата страна. Последните двама рокери го последваха. Той ги изчака да проумеят ситуацията. Намираха се на импровизирана писта с овална форма. Можеха да обикалят около моторите цяла нощ.

Затова рокерите се разделиха — единият от едната страна, другият от другата. Спогледаха се, спряха за миг и решиха да координират действията си. Изчакаха се първият да застане зад последния мотор отляво, а вторият — зад последния мотор отдясно. Те бяха оцелелите. Най-добрите сред тази измет. Или поне най-умните. Винаги е по-добре да рухнеш на земята пети или шести, отколкото първи или втори.

Преброиха наум до три и пристъпиха напред. Атаката им не беше най-лошата, която Ричър бе виждал някога. Скоростта им бе подходяща, ъгълът, под който се движеха — също. Логиката подсказваше, че най-вероятно Ричър ще пострада. Ще понесе удар или от единия, или от другия. Ще се превърне в плънка на сандвич.

Той предположи, че в този момент Чан сяда да вечеря. Налива си чаша вино. Имаше повод да празнува. Беше се прибрала благополучно. Което бе самата истина. Мишел Чан седна на кухненската маса.

Ричър рядко получаваше удари. И възнамеряваше тази статистика да не се променя. Не беше въпрос единствено на суета. Ударите се отразяваха неблагоприятно на ефективността. А това влошаваше представянето му в следващите двубои.

Пристъпи напред в мига, в който двамата му противници заобикаляха двата края на редицата от мотори. Сега ъгълът започваше да се изправя. Приличаше повече на права линия, отколкото на триъгълник. Ричър пое дъх. Двамата приближаваха. Един отляво, един отдясно. Пристъпваха предпазливо, без да се изпускат от поглед. Целта им бе да пристигнат едновременно.

Такава бе човешката природа. Милиони години еволюция.

Ричър се спусна наляво. Тогава се случиха две неща. Нападателят отляво отстъпи назад, защото беше изненадан, а нападателят отдясно ускори крачка, за да скъси разстоянието. Беше си въобразил, че е ловец и плячката му ще се измъкне.

Ричър се завъртя назад и нападателят отдясно се заби с пълна скорост в лакътя му, след което Ричър се завъртя още веднъж и откри, че разполага с половин секунда, защото нападателят отляво се бе забавил, докато превърне отстъпателното движение в настъпателно. В резултат на това Ричър разполагаше с достатъчно пространство да избере къде да му нанесе удар. Изрита го в коляното и онзи падна по лице върху чакъла, бам!, след което го изрита в главата, но с левия крак, който му бе по-слабият. Нормално за хората, които си служат предимно с дясната ръка. И съвсем уместно. Не искаше да прекалява. Глупостта не беше углавно престъпление. Май изобщо не бе престъпление. По-скоро недъг.

Ричър издиша спокойно.

Оставаше непобеден.

Джими Плъха попита от тротоара:

— По-добре ли се чувстваш сега?

— Малко — отвърна Ричър.

— Можеш да работиш за мен, ако искаш.

— Не искам.

— Заради онази жена ли е всичко?

Ричър не отговори. Вместо това се мушна между моторите и седна на този на Джими. Изтегли се назад, доколкото бе възможно, и постави крак на стъпенката.

— Ей! — извика Джими. — Не можеш да сядаш на чужд мотор! Това е проява на неуважение.

— И ти какво ще направиш?

Джими замълча.

— Отговори на въпроса ми и ще си тръгна — каза Ричър.

— Кой въпрос?

— Трябват ми име и адресът в Южна Дакота, откъдето си получил пръстена.

Никакъв отговор.

— Мога да стоя тук цяла нощ — продължи Ричър. — В момента няма свидетели. Но рано или късно ще се появи някой. И ще види, че седя на мотора ти. А ти не правиш нищо. Като последен страхливец. С репутацията ти е свършено.

Джими Плъха се огледа.

— Не е от хората, с които би искал да се срещнеш — каза той.

— Ти също не си от тях — отвърна Ричър. — Но въпреки това съм тук.

Откъм съседната пряка долетя шум на автомобилен двигател. Може би пикап, който се движеше съвсем бавно. Джими погледна към ъгъла. Щеше ли да завие? Не зави. Отмина и отново се възцари тишина.

Ричър продължаваше да чака.

Дочуха шум от друга кола, отново на една пряка разстояние, но в обратната посока.

— Държи обществена пералня в Рапид Сити. Името му е Артър Скорпио — каза Джими.

Колата намали скорост. Вероятно щеше да завие към тях. След трийсет секунди щеше да се появи зад ъгъла. Ричър стана от седалката, мина между моторите и се качи на тротоара. Джими Плъха тръгна в другата посока, заобиколи моторите и се скри в сенките зад сградата. Вероятно се върна в бара през задната врата.

Колата се появи зад ъгъла. Точно навреме. Беше същият полицай.