Точно в полунощ

46

Фаровете бяха жълтеникави и слаби, което означаваше, че автомобилът е стар модел. Освен това бяха разположени сравнително ниско, на обичайното разстояние един от друг, което означаваше, че старият автомобил е със стандартни габарити. Не беше огромен пикап или джип. Насочи се към сградата и отражението от фаровете му върху стените разкри стар, поне двайсетинагодишен седан. С форма на плужек. Тъмна боя с неопределен цвят. Без тасове. С разкривена антена.

Колата даде назад и спря встрани от рампата. От нея излезе мъж около петдесетте с наедряла талия и пригладена с гел коса. Беше облечен в джинси и сив суичър с някакво лого. Сигурно името на марката. Отиде до ролетната врата и почовърка с ключа. После приклекна като щангист, хвана ролетката за долния край, вратата затрака и тръгна нагоре все по-бързо заради противотежестите от другата страна.

Мъжът влезе вътре и минута по-късно се разнесе същото тракане, но от другата страна. Явно бе отворил и вратата в далечния край.

В лявата половина на гаража бяха строени в редици огромни жълти снегорини. Дясната половина бе празна. Някой бе разчертал с тебешир върху бетонния под места за паркиране. И ги бе номерирал от едно до десет.

Мъжът със суичъра се върна при колата си. Наведе се и взе клипборд от предната седалка. От него висеше химикалка, завързана с връвчица. Явно ставаше въпрос за някакъв списък. Мъжът зае позиция до входа на сградата.

На вратата има охрана.

Мъжът извади револвер и провери барабана. Беше единайсет часът и четирийсет и една минути.

Четири минути по-късно по пътя отново проблеснаха фарове. По-високи, по-широки и по-ярки от тези на стария седан. Колата се оказа додж дуранго. Насочи се към входа на гаража. Спря до охраната. Шофьорът свали прозореца. Двамата си размениха няколко думи. Мъжът на входа отметна нещо в списъка и махна на шофьора да влиза. Шофьорът паркира под ъгъл на едно от местата, разчертани с тебешир.

Минута по-късно се появи ръждив шевролет силверадо, горе-долу в същото окаяно състояние като пикапа на Стакли с тази разлика, че нямаше висока надстройка на каросерията, а само винилово покривало. Последва го стар черен джип. И двете коли паркираха вътре.

В рамките на следващите пет минути вече бяха заети девет от местата за паркиране. Само номер пет стоеше празно. Мъжът със суичъра не изглеждаше притеснен. Правилата трябваше да се спазват. Останалите деветима мъже, застанали до колите си, дори изглеждаха щастливи. Щяха да получат повече стока.

Мъжът със суичъра погледна часовника си. Телефонът му звънна. Той вдигна и след малко извика:

— Две минути, момчета. Идва.

Две минути по-късно се появи бял микробус, който се движеше с висока скорост. Шофьорът натисна рязко спирачките. Микробусът спря. Номерата му бяха от Ню Джърси. Мъжът със суичъра даде знак и микробусът влезе вътре, направи широк завой, последван от няколко маневри на задна, в резултат на което товарните му врати се изравниха с багажника на колата, паркирала на място номер едно. Мъжът със суичъра се затича вътре, за да го посрещне. Шофьорът слезе от кабината.

Това наложи промени в плана. Ричър се ядосваше, че не е обърнал по-голямо внимание на изписаните с тебешир номера на пода. Отначало бе решил, че това са кодове на различни географски региони или класиране по прослужен стаж. Някаква традиция или привилегия. Или нямаше никакво значение. А може би някой бе изписал номерата просто така, за забавление. След като си бе направил труда да разчертае места за паркиране, защо да не ги номерира? Или пък бе решил, че така ще придаде по-професионален вид на цялата операция.

Не, номерата бяха символ на приоритет. На статут. Може би номер едно бе пласьорът, който реализираше най-големи обеми. Нещо като продавач на седмицата в големите търговски вериги. Един вид награда, която се състоеше в бързо излизане от хангара. Товариш пръв и си тръгваш пръв. Добър стимул.

Имаше поне дузина начини да се проведе подобна операция, които включваха какви ли не маневри, но най-лесният начин бе тъкмо този — микробусът да подходи със задницата към паркираните автомобили.

Ричър се промъкна до предната врата.

Бе очаквал пазачът и шофьорът на микробуса да застанат един до друг в началото на процеса. Планът му бе веднага щом шофьорът отвори вратите на микробуса — доброволно, без да подозира абсолютно нищо, без да го пребива или принуждава по какъвто и да било начин, така че съвестта на всички да остане чиста, — той да изстреля един деветмилиметров куршум във въздуха. Гърмежът щеше да отекне силно в затвореното пространство, да вцепени събралите се мъже и Ричър да сложи ръка върху товарния микробус. В същото време Сандерсън щеше да им покаже, че са обкръжени. Ако някой се обърнеше, щеше да види странна фигура с пистолет в ръка. Така щяха да неутрализират още в зародиш всеки опит за съпротива. Само специалист можеше да забележи, че пистолетът на Сандерсън е двайсет и два калибров ругър. И само специалист с рентгеново зрение можеше да забележи, че пълнителят е почти празен. Ричър бе решил, че този план ще свърши работа. Щеше да неутрализира първо пазача и шофьора, а после и останалите. Противникът спадаше към две различни категории и Ричър намираше за особено важна последователността на елиминирането им.

Той обаче се бе озовал в срещуположния край на помещението. Всичко се бе обърнало на сто и осемдесет градуса. Сега трябваше да поеме ролята на Сандерсън. А тя — неговата. В кръвта ѝ бушуваха адреналин, хормони на стреса и фентанил — а може би половин доза фентанил и половин доза абстиненция, — плюс болка и дискомфорт, изпотяване и треперене. В момента тя би трябвало да наблюдава шофьора. Да го изчаква да отвори вратите, да въведе цифровия код или да вкара в ключалката специален ключ. А може би вратата бе съвсем обикновена. В такъв случай събитията щяха да се развият по-бързо от очакваното. Двайсет и два калибровите пистолети бяха тихи в сравнение с останалите оръжия, но достатъчно шумни, за да стреснат събралите се мъже. Като се вземеше предвид и затвореното пространство, пистолетът на Сандерсън би трябвало да свърши работа. Ако тя влезеше в гаража. И изпълнеше задачата си.

За момента не се случваше нищо. И пак нищо. Може би комбинацията бе дълга. Като компютърна парола с всевъзможни символи, числа, главни и малки букви.

Нищо.

Изведнъж отекна оглушителен изстрел, последван от силно тракане, когато куршумът удари една от гредите на покрива. Всички замръзнаха.

Сандерсън пристъпи напред и извика:

— Никой да не мърда!

Точно както би направил Ричър.

Мъжете се обърнаха назад. И видяха Ричър със „Смит и Уесън“ в ръка. Пистолетът сочеше на нивото на кръстовете им. От опит знаеше, че стрелбата от подобен ъгъл притеснява силно противника. Вероятно ставаше въпрос за някакъв животински инстинкт.

Сандерсън завъртя леко глава. Всички гледаха към Ричър. Следващите реплики бяха негови. Той използва гласа, с който бе всявал респект като военен полицай:

— Извадете всички мобилни телефони и оръжия от джобове, кобури и прочие места, на които ги държите. Оставете ги на земята пред вас. Не се опитвайте да хитрувате. След малко ще ви претърся. Намеря ли у някого оръжие, ще прострелям капачката на коляното му със собствения му пистолет. Намеря ли у някого телефон, ще прострелям капачката на коляното му с моя пистолет. Това е обещание, което няма да се поколебая да изпълня. Помислете за момент. Не сме нито полицаи, нито федерални агенти. Ние сме частни предприемачи. За вас това е просто дребна спънка. Затова преценете възможностите. Да крачите спокойно до края на дните си или да се возите в инвалидна количка. Решете кое е по-доброто за вас.

Единайсет мъже, единайсет телефона, дванайсет пистолета. Пазачът имаше и малък трийсет и осем калибров, привързан към глезена.

Макензи пристъпи напред, за да ги събере. Бе насочила празния спрингфилд към мъжете. Изглеждаше като героиня от приключенски филм. Красивата кралица на подземния свят. Всички я зяпнаха. Ричър нареди на мъжете да подритнат пистолетите и телефоните към нея. Макензи ги събра един по един и ги прибра в чанта, която намери в белия микробус. Отстрани на микробуса грееше жизнерадостно лого в зелени и сини нюанси — като тревата и небето.

Ричър и Сандерсън събраха единайсетте мъже на паркомясто номер пет. Наложи се да се посбутат между два пикапа. Като на стълбите на стадион след края на мача. Ричър и Сандерсън застанаха под ъгъл четирийсет и пет градуса, обърнаха се с лице към пласьорите и насочиха пистолетите си към тях. Не беше необходимо. И един щеше да свърши работа. Но присъствието на двамата въздействаше по-ефективно. По-безрисково. Ограничаваше глупавите идеи до минимум. А оттам и жертвите. Това разпределение на ресурсите имаше хуманитарен ефект. Така действат съвременните армии.

Отначало Ричър си помисли, че всичко е наред. Единайсетте мъже срещу тях бяха изгубили всякакво желание да окажат съпротива. Бяха сломени, зашеметени, смълчани. Деморализирани.

И сякаш потресени.

И тогава той осъзна какво е станало. Качулката на Сандерсън бе дръпната назад.

С периферното си зрение Ричър забеляза как Брамал вкарва тойотата през същата врата, през която бе влязъл и микробусът, дава на заден и изравнява джипа с отворените задни врати на микробуса. Видя и как Макензи започва да прехвърля кашоните от едната кола в другата. Бели, лъскави, чисто нови. Много кашони. Брамал ѝ помагаше. Двамата работеха усилно. Кашон след кашон. Напълниха багажника. Прехвърлиха няколко чанти на задната седалка.

Ричър отстъпи крачка назад и огледа редицата от паркирани автомобили. Най-много му хареса доджът. Бе съвсем обикновен на вид, което означаваше, че лесно ще го управлява. Ричър го посочи и попита:

— На кого е?

Един мъж пристъпи неловко от крак на крак.

— Ключовете вътре ли са?

Мъжът кимна.

— Има ли бензин?

Мъжът кимна.

— Готови сме — извика Брамал зад гърба на Ричър.

— Добре. Знаете какво да правите. Следвайте точките от плана. Първа, втора, трета и изчезвайте.

Първа точка изискваше Макензи да провери всички коли с изключение на доджа и да прибере ключовете им в своята чанта. Повечето автомобили бяха достатъчно стари, така че можеха да бъдат запалени чрез свързване на съответните кабели, но микробусът на фармацевтичната компания бе чисто нов мерцедес с чип в ключа. Той не можеше да помръдне. А това бе добре. Момчето детектив трябваше да го завари тук и да се засрами. Присъствието на микробуса обясняваше всичко. Това бе идеалната улика.

Втора точка изискваше Макензи и Брамал да се качат в тойотата и да потеглят. Което те направиха.

Трета точка изискваше Ричър да пристъпи напред, да заеме централна позиция, като държи пистолета с две ръце и се прицелва в кръстовете на пласьорите, докато Сандерсън отстъпва бавно и предпазливо назад към доджа, отваря вратата, качва се и пали двигателя. Тя даде на заден. Не можеше да маневрира напред, защото микробусът ѝ пречеше, затова продължи на заден и излезе през предната врата. Скри се от погледа на Ричър.

Той продължаваше да чака. Сам. Срещу единайсет души. Усети ги, че се размърдаха. Долови, че у някои проблясват искри на гняв. Насочен първо към самите тях. Единайсет срещу един. Абсурд. Какво, да не сме пъзльовци? Мислите им щяха да поемат в неправилна посока. И сами щяха да се вкарат в беля. Ричър не за пръв път се озоваваше в подобна ситуация. Знаеше, че рано или късно ще се наложи да простреля някого в крака. Сами щяха да са си виновни.

С крайчеца на окото си забеляза Сандерсън да влиза през задната врата, която бе използвал микробусът. Сега доджът стоеше вдясно от вратата, заел нужната позиция. На около три метра от Ричър. Чу я да превключва скоростите. От задна на първа. Двигателят мъркаше. Кракът на Сандерсън бе върху спирачката. Бе готова да потегли всеки момент.

Ричър отстъпи назад, като повдигна леко дулото, но не много. Едновременно с това насочваше пистолета ту наляво, ту надясно на случаен принцип. Пласьорът отляво, пласьорът отдясно, после в средата на групата. Продължаваше да отстъпва крачка по крачка. Чу дясната врата на доджа да проскърцва зад гърба му, явно Сандерсън се бе пресегнала, за да я отвори отвътре. Ричър скочи на седалката, без да сваля пистолета, но пласьорите явно се бяха отказали от всякаква съпротива. Нямаха оръжия, нямаха телефони, нямаха коли. Вече мислеха как да се измъкнат от тук, преди положението да се влоши още повече.

— Тръгвай — каза Ричър.

Сандерсън натисна газта и завъртя волана два пъти, първо надясно, после наляво. Профуча по рампата, която водеше на запад, с поне сто километра в час.