Точно в полунощ

27

Брамал излезе на пътя и се впусна в преследване като пътен полицай, който гони нарушител. Джипът пред тях продължаваше да се движи бързо. Пътят предлагаше дълги прави отсечки, като само от време на време се спускаше в дерета или изкачваше склонове и скриваше джипа от погледите им. Облакът прах обаче го следваше неизменно и разкриваше местоположението му. Мощната тойота подскачаше по неравната повърхност с висока скорост, но шофьорката пред тях не сваляше крака си от педала за газта. Дори ускоряваше. На моменти разстоянието между двете коли бе около километър.

Изведнъж облакът прах изчезна. Тойотата излезе от поредния завой. Въздухът около тях бе кристалночист, а хоризонтът пуст на много километри. Нито следа от джипа.

Брамал спря.

— Завила е — каза Ричър. — По отбивките не се вдига прах. Какво има там зад нас?

Брамал направи обратен завой и огледа мястото.

— Вляво има отклонение — обяви Макензи. — Така ми се струва. Не съм сигурна.

— Къщата на жената с ягодовия пай — каза Ричър. — Съседката на Портърфилд. Бяхме там вчера. Едва не пропуснахме отклонението.

— Но тя не си е у дома. Нали мина покрай нас.

Брамал подкара по същата отбивка, по която бяха минали предишния ден, но по-бързо. Слаломираха между дърветата в продължение на пет километра, но не видяха нищо. Гората свърши изведнъж и тойотата излезе на равна поляна, откъдето се откриваше гледка на изток. Пред погледите им се появи едноетажната къща с дъсчена обшивка и старата църковна пейка. Нищо повече. Нито стар джип, нито жена, абсолютно нищо. Не се чуваше дори звук.

— Трябва да има и други пътища — предположи Макензи. — Като тези, които ви показах.

Брамал потегли и описа широк кръг около къщата, плевнята и останалите постройки, като се придържаше близо до дърветата.

Откриха три просеки в гората. Едната отиваше на запад, другата на юг, а третата минаваше по средата между двете. Приличаха повече на пътеки, използвани от ловци или туристи, добре отъпкани, но осеяни с камъни и прорасли корени. Слънчевите лъчи едва минаваха през клоните на дърветата и просеките се губеха още след първия завой. И трите бяха доста тесни. Но достатъчно широки, за да мине по тях някой стар джип. Невъзможно бе да разберат по коя е свърнал. Земята бе твърде суха и прахолякът бе запечатал прекалено много следи от гуми.

— Да рискуваме? — предложи Брамал.

— Само ще си загубим времето — отвърна Ричър. — Подобни пътеки имат прекалено много разклонения и завои. Шансът не е на наша страна. Освен това колата ти е по-широка от на Сандерсън. Може да се заклещим някъде.

— Ако е била тя — уточни Брамал.

— Да допуснем, че е била.

— Няма значение по кой път е тръгнала — намеси се Макензи. — Въпросът е защо е тръгнала насам. Какво се е случило?

— Уплашихме я — каза Ричър. — Чакахме отстрани на пътя. Сигурно ни е взела за полицаи. Не е искала да я настигнем. Затова е свърнала по горски път, който само тя познава. Сега се крие някъде и обмисля следващия си ход.

— Но къде?

— Някъде на площ от хиляда квадратни километра. На място, което никога няма да намерим.

Макензи помълча, след което попита:

— Видяхте ли сребристия цвят?

— Само за миг — отвърна Брамал.

— Какво беше според вас?

— Яке с качулка — предположи Брамал.

— Но много тясно — допълни Ричър. — Реших, че е някакво спортно облекло. От онези, които спринтьорите свалят точно преди състезанието.

— Не ви ли заприлича на фолио?

— Донякъде — каза Брамал.

— Защо не иска да я настигнем? — попита Макензи.

— Не знаеше, че сте вие — отвърна Ричър. — Не ви видя. Прозорците ѝ бяха покрити с прах, нашите също. Освен това, когато мина покрай нас, гледаше на другата страна. Това не е емоционално решение, а практично. Решила е, че сме ченгета. Може да не е искала някое ченге да надникне в колата ѝ.

— Ако е била тя — повтори Брамал.

— Защото е наркоманка — каза Макензи.

— Това е най-лошият вариант — заяви Ричър.

— Но се случва.

— По-често от никога. И по-рядко от винаги.

— Какво смятате?

— Надявам се на най-доброто, подготвям се за най-лошото.

— Питам сериозно.

— Мисля си за Саймур Портърфилд — каза Ричър. — Предполагаме, че Били е поел бизнеса му, което би трябвало да доведе до рязко разширяване на мащабите. Нали това е основната причина някой да поеме контрола върху чужд бизнес — защото вижда пропуснатите възможности и възнамерява да ги използва. Да не говорим, че в случая става въпрос за бизнес, който не може да се свие, не може да се смали. Той може само да става по-голям и по-голям. Следователно, поне на теория, властите би трябвало да възприемат Били като по-важна мишена, отколкото Портърфилд някога е бил. Момчето детектив обаче призна, че изобщо не се интересува от Били. Каза, че щял да въведе данните му в системата и толкова. Това е завоалиран начин да заяви, че ще го остави да се измъкне. Защото Били не му е интересен, дори му е скучен. От друга страна обаче, Саймур Портърфилд, който би трябвало да е още по-скучен от Били, има секретно досие в Пентагона.

— Това може да не означава нищо — каза Брамал. — Възможно е да е имал дребни контакти с Централна Америка. Военните записват всичко. Цялото досие може да се състои от една-единствена дума. Знаеш как стават тези неща.

— Защо някой ще засекретява досие, което се състои от една-единствена дума?

— Нямам представа — призна Брамал.

— Какво всъщност знаем за Портърфилд?

— Много малко.

— С какво впечатление остана?

— Както каза съседката му, богаташ от друг щат, дошъл да намери себе си или да потърси вдъхновение, за да напише роман.

— Хубав живот.

— И още как.

— Хареса ли ти къщата?

— Не бих отказал такава.

— Имал е всичко, което човек би могъл да поиска — продължи Ричър. — От гранитни плотове в кухнята до засекретено досие в Пентагона. Всъщност досиетата са три. В едно от които става въпрос за съвместни действия или съжителство с неизвестна жена през последните шест месеца от живота му. Да не забравяме счупения прозорец в дома му, който, изглежда, е работа на правителствени агенти. А това е абсурдно. Но не чак толкова, ако се замисля. Освен това човекът е бил изяден от мечка. Или от пума. Вероятността това да се случи, е много малка. Което ни кара само да гадаем и разпалва въображението ни относно случилото се през последните шест месеца от живота му. И най-вече към самия му край. Възможно е Роуз да бяга сега, защото преди година и половина е разбрала, че не бива да се отнася с доверие към скъпи черни коли, пълни с хора. Затова, за да отговоря на първоначалния въпрос на госпожа Макензи, съм склонен да допусна, че не става въпрос за най-лошия вариант. Най-лошите варианти обикновено са много банални. А аз имам чувството, че този случай е много по-сложен, отколкото изглежда.

— Искаш да кажеш, че Портърфилд не е човекът, за когото си го смятал? — попита Макензи.

— Може да се окаже десет пъти по-лош или по-опасен, отколкото съм подозирал. Няма как да разберем. И това е най-интересното. Защото вероятността да се окаже десет пъти по-добър е също толкова голяма.

— В такъв случай откъде Артър Скорпио ще знае името му? — попита Брамал.

— От Били например. Били е бил съсед на Портърфилд също като онази жена с ягодовия пай. Съседите обсъждат своите познати. Може Скорпио да е искал да научи съседските клюки.

— Но Портърфилд е държал десет бона в кутия за обувки.

— Може да е живял с тези пари, докато е пишел романа си.

Брамал не отговори. Телефонът му иззвъня. Той вдигна, чу кой се обажда и подаде апарата на Ричър.

— Генерал Симпсън. За теб.

Ричър долепи телефона до ухото си. Началникът на „Уест Пойнт“ каза:

— Портърфилд е служил в морската пехота.