Точно в полунощ

12

Ричър пристигна в центъра на Ларами в шест часа вечерта, след като измина двеста четирийсет и пет километра на предната седалка на стар форд бронко, шофиран от мъж, който си изкарваше прехраната, като превръщаше дънери в дървени скулптури с помощта на моторен трион. Той остави Ричър на кръстовището на Трета улица и Гранд Авеню, което явно играеше ролята на географски център на градчето. Нищо чудно да бе така. Център или не, мястото изглеждаше тихо и спокойно. В пет часа всички магазини бяха затворили, а за ресторантите и баровете бе още рано.

Ричър обиколи района, за да се ориентира. Железопътната линия беше на запад. Университетът се намираше на изток. На юг се простираше шосето за Колорадо, а на север бе Каспър, откъдето току-що бе пристигнал. Тръгна на запад към релсите и се отби в първия бар, който привлече погледа му. На една от стените имаше огледало с дупка от куршум. Явно някой стар десперадо бе влязъл тук, ядосан на някого или нещо. Може дупката да беше истинска, а може и да не беше. На огледалото му бе все едно.

В салона цареше тишина, клиентите са брояха на пръсти и барманът разполагаше с предостатъчно време. Ричър го попита как да стигне до Мюл Кросинг. Онзи отвърна, че никога не е чувал за това място.

— Какво търсиш? — попита един клиент, който имаше пяна на горната устна от дългата глътка, която бе отпил от бутилката.

Може да обичаше да помага на хората, а може да обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Или пък бе местен всезнайко, който искаше да блесне със знания.

Или комбинация от трите.

— Мюл Кросинг — отвърна Ричър.

— Че там няма нищо! — възкликна непознатият. — Само един магазин за фойерверки.

— Чух, че е малък град.

— Това е малък град. Мюл Кросинг е просто точица на картата. Едно време имаше поща, но я затвориха преди двайсет години. Мисля, че има битпазар. И магазинче, от което да си купиш нещо безалкохолно или чипс. Но няма бензиностанция, в това съм сигурен.

— Колко жители има?

Непознатият отпи нова глътка от бутилката.

— Петима или шестима.

— Само?

— Собственикът на битпазара със сигурност, но онзи с фойерверките — едва ли. Кой би искал да живее над магазин за фойерверки? Аз лично не бих могъл да мигна на подобно място. Предполагам, че живее другаде. Има един черен път в планините. Там има няколко хижи… четири-пет. Според пощенската служба всички те се числят към Мюл Кросинг. Предполагам, че затова там имаше поща. И пощенски код. За пет души. Но така стоят нещата в Уайоминг.

— Къде по-точно се намира Мюл Кросинг?

— На четирийсет минути южно от тук. Тръгни по щатското шосе в посока Колорадо. Оглеждай се за билборд с римски свещи.

Ричър се върна на ъгъла на Трета и Гранд. Беше изпълнен с оптимизъм относно вероятността някой да го качи на стоп. Вляво се намираше университетът, а направо — само на един час път — щатът, който бе легализирал марихуаната. Но пък започваше да се стъмва. А и Мюл Кросинг определено не беше оживен метрополис.

От друга страна, собственикът на битпазара живееше там. И вероятно имаше звънец на вратата.

Ричър тръгна на юг по Трета улица, протегна ръка и изпъна пръст нагоре.

Накамура взе асансьора и слезе два етажа по-надолу, тъй като именно там се намираше отделът за компютърни престъпления. Откри приятеля си на работното му място. Той беше извадил двата телефона от пакетите и сега те лежаха един до друг на бюрото му. Дисплеите им бяха празни.

— Спящ режим — обясни той. — Всичко е наред.

— Откри ли номера?

— Трябва да проявиш въображение и да изиграеш една пантомима. Представи си, че работиш на конвейера в някоя китайска фабрика. Не, по-вероятно е тази работа да е автоматизирана и кракът ти изобщо да не е стъпвал във фабриката. Представи си, че си машина. Телефонните номера се записват върху СИМ карти, които се купуват на едро от мобилните оператори и се поставят в апарата в самия край на производствения процес. После идва ред на фолиото и картонената опаковка. Кутиите се плъзгат една след друга по лентата и се редят в големи кашони, които се движат по друга лента. Колко телефона смяташ, че има в един кашон?

Накамура се замисли и отговори:

— Вероятно десет. Магазини за хранителни стоки като този, от който ги купих, не биха взели повече от десет апарата наведнъж. Същото се отнася и за дрогериите. Производителите би трябвало да познават пазара си. Затова става въпрос за малък кашон. Малко по-голям от кутия за обувки.

— А номерата последователни ли са?

— Това би ни помогнало много.

— Да предположим, че са. Защо не? Производителите разполагат с голямо количество номера. Да речем, че телефоните вървят по конвейера и падат в кашона в строга последователност — едно, две, три и така до десет. Дотук добре. Но не знаем какво се случва, когато ги извадят. Това е мястото, когато трябва да влезеш в ролята на продавач. Разрязваш тиксото, с което е залепен капакът на кашона, и редиш съдържанието му на двата рафта зад касата. Покажи ми как ще го направиш.

Накамура погледна първо напред към въображаемия щанд, а после и назад към въображаемите рафтове.

— Първо ще завъртя кашона така, че телефоните да са с дисплея към мен — каза тя. — За да мога да ги взема, да се завъртя на сто и осемдесет градуса и да ги поставя на рафта изправени. В противен случай ще настане хаос.

— Да предположим, че са се движили по конвейера с дисплея нагоре. И ако са завъртени към теб, номер едно ще е най-близкият, а номер десет — най-далечният. Колко телефона ще вземеш наведнъж?

— Един по един. Опаковките не са никак удобни.

— Откъде ще започнеш? От предната или от задната част на кашона?

— От предната.

— И кой телефон ще вземеш първи?

— Най-далечният. Така ще получа най-голямо удовлетворение. Най-близкият е най-лесен.

— Добре. Кои телефони ще поставиш на десния рафт?

— От номер шест до номер десет, но в обратен ред. Номер десет ще е първи, след него девет, осем и тъй нататък. Кои бяха моите номера?

— Не бяха последователни — отвърна техникът. — Между тях има дупка от две числа. Това означава, че си ми дала номера седем и четири. Или четири и седем. Нямам представа в какъв ред ги е взел продавачът от рафта.

— Съжалявам — отвърна Накамура. — Трябваше да обърна внимание.

— Няма проблем. Да анализираме друга възможност. Да си представим, че продавачът получава удовлетворение по друг начин. Може да реди рафтовете едновременно — ляв, десен, ляв, десен. Може така да му харесва повече.

— В такъв случай номера четири и седем не биха се оказали на един рафт.

— Добре, да анализираме трета възможност въз основа на факта, че ти имаш най-малките длани на света, а продавачът в магазина е доста сръчен, защото борави с ножове и какво ли не. Значи той може да реди по два телефона едновременно.

— Да — отвърна Накамура, — но в такъв случай три и четири ще стоят вдясно, непосредствено зад седем и осем. Ако аз съм купила номера седем и четири, Скорпио е купил номер осем. Следователно телефонният му номер е с една единица след моя.

— Виж какво откри моят приятел от телефонната компания — каза техникът, помести мишката и мониторът оживя.

Той отвори един имейл и кликна върху прикачения аудиофайл. На екрана се появи зелена честотна лента с пикове и спадове. Прозвуча гласът на Артър Скорпио: Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно…

Ричър се качи в колата на две хлапета, които тъкмо потегляха от бензиностанция в южния край на града. Момче и момиче, може би студенти. Във всеки случай хора с редовни документи, които не будеха подозрение. Казаха, че отиват във Форт Колинс, от другата страна на щатската граница. На пазар, но не споменаха за какво. Колата им беше спретнат малък седан. Едва ли щеше да привлече вниманието на щатската полиция. Напълно безопасна, особено за втората част на пътуването им.

Младежите казаха, че знаят билборда с римските свещи. И наистина, след четирийсет минути по спокойния двулентов път видяха яркожълто пано, кацнало върху висок стълб. Рекламата беше старомодна, но атрактивна. Отбиха вдясно и Ричър слезе. Младежите продължиха и той остана сам, заобиколен единствено от тишина. Магазинът за фойерверки бе затворен. На петдесетина метра южно от него се намираше занемарена сграда. Един от прозорците на втория етаж светеше. Битпазарът най-вероятно. Бившата поща.

Ричър тръгна натам.

Накамура занесе лаптопа си в кабинета на лейтенанта и му пусна записа. Не се забърквай с него. Скрий се зад някое дърво и го гръмни с ловна пушка… Привилегиите ти са отменени, докато не ми се обадиш.

— Нарежда на някого да извърши убийство — каза тя.

— Адвокатът му ще отвърне, че думите му не означават нищо — възрази лейтенантът. — И ще изтъкне обстоятелството, че не сме имали право да подслушваме този телефон.

Накамура замълча.

— Нещо друго? — попита лейтенантът.

— Скорпио спомена някакви привилегии. Нямам представа какво означава това.

— Нещо, свързано с бизнеса, предполагам. Отстъпки, предимства, достъп…

— До какво? Прах за пране?

— Наблюдението ще ни каже.

— Никога не сме попадали на нещо, което да наподобява привилегирован достъп или каквото и да било. Никога.

— Били може да не е съгласен. Който и да е този Били.

— Голямата стъпка ще загази. Трябва да се свържем с някого.

— Пусни записа още веднъж — нареди лейтенантът.

Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха. За теб е по-лесно да свършиш тази работа, отколкото за мен. Така че заеми се.

— Поръчва убийство — повтори Накамура.

— Можем ли да идентифицираме Били по телефонния номер? — попита шефът ѝ.

Накамура поклати глава.

— Още един телефон за еднократна употреба.

— Къде се намира Мюл Кросинг?

— В окръг, който се простира на площ от осемнайсет хиляди квадратни километра. Обслужва се от шерифско управление, в което вероятно работят двама души и едно куче.

— Смяташ ли, че трябва да се правим на добри самаряни?

— Мисля, че сме длъжни.

— Добре, свържи се с тях сутринта. Стискай палци да ти вдигне човек, а не куче. Разкажи им цялата история. Попитай ги дали познават някой Били с ловна пушка и дърво.

Занемарената сграда наистина приличаше на поща по форма и размери. Беше семпла и бюрократична, но излъчваше достойнство. Сякаш искаше да каже, че писмата могат да стигнат навсякъде, дори до най-пустите и негостоприемни места. Нито сняг, нито дъжд, нито жега, нито мрак могат да спрат пощальоните да обходят своите маршрути, гласеше неофициалното мото на американската пощенска служба. Хубаво мото. Но загубило своята сила. По пътя мина кола и фаровете ѝ осветиха избелелите дъски, запазили отпечатъка от металните букви, стояли на това място допреди двайсетина години: Пощенска служба на САЩ, Мюл Кросинг, Уайоминг. Отдолу с разкривени многоцветни букви, високи цяла педя, пишеше: Битпазар.

Табела, окачена на един прозорец, гласеше, че пазарът е затворен. Вътре беше тъмно. Вратата беше заключена. Нямаше нито звънец, нито чукало. Ричър отстъпи назад, за да види осветения горен прозорец. Под него имаше врата зад малка веранда със стъргалка за обувки в единия край и кофа за боклук в другия. Входът за жилищната част най-вероятно. Зад него сигурно бяха стълбите към втория етаж с осветения прозорец. Човекът живееше над магазина.

Нямаше звънец. Ричър почука силно на вратата. Зачака. Никакъв отговор. Почука отново, още по-силно.

— Какво има? — изрева някой.

Беше глас на възрастен човек, недоволен, че го безпокоят.

— Искам да поговорим — отвърна Ричър.

— За какво?

— Трябва да ви питам нещо.

— Какво?

Ричър не отговори. Просто зачака. Знаеше, че мъжът ще слезе. Беше служил като военен полицай в продължение на тринайсет години. Беше чукал на много врати.

Мъжът слезе. Отвори вратата. Беше около седемдесет, висок, но прегърбен, слаб, но с едър кокал.

— Какво има? — попита мъжът.

— Казаха ми, че тук живеят само пет-шест души — започна Ричър. — Търся един от тях. Което означава, че вероятността вие да сте този човек е около осемнайсет процента.

— Кого търсите?

— Кажете ми първо името си.

— Защо?

— Защото, ако вие сте човекът, когото търся, ще отречете. Ще се престорите на някой друг и ще ме пратите за зелен хайвер.

— Смятате ли, че ще го направя?

— Ако вие сте човекът — повтори Ричър. — Случвало се е и преди.

— Ченге ли сте?

— Бях някога. В армията.

Мъжът замълча.

— Синът ми служеше в армията.

— Къде по-точно?

— Беше рейнджър. Загина в Афганистан.

— Съжалявам.

— Не колкото мен.

— Не съм дошъл във връзка с армията — каза Ричър. — Отдавна я напуснах. Въпросът е личен. Търся един човек, за когото знам, че живее в Мюл Кросинг, Уайоминг.

— Но няма да ми кажете името му, докато аз не ви кажа моето. Защото, ако това съм аз, ще ви излъжа. Правилно ли съм разбрал?

— Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото.

— Ако бях издирван, щях да излъжа при всички случаи, нали?

Ричър кимна.

— Затова най-добре да ми покажете документ за самоличност.

— Знаете ли, имате железни нерви.

— Който не рискува, не печели.

Отначало мъжът не помръдна, явно се колебаеше какво да направи, но накрая поклати глава, усмихна се и извади портфейл от задния джоб на панталона си. Разтвори го и го подаде на Ричър. Вътре имаше шофьорска книжка, издадена в Уайоминг. Снимката бе негова. И адресът бе същият. А името бе Джон Райън Хедли.

— Благодаря ви, господин Хедли. Аз се казвам Ричър. Приятно ми е да се запознаем.

Възрастният мъж взе портфейла си и го пъхна в джоба си.

— Аз ли съм човекът, когото търсите, господин Ричър?

— Не.

— Така си и мислех. Не виждам причина някой да ме търси.

— Издирвам човек на име Саймур Портърфилд. Доколкото разбрах, всички го наричат Сай.

— Опасявам се, че малко сте закъснели за Сай.

— Защо?

— Мъртъв е.

— Откога?

— Някъде от осемнайсет месеца… от началото на миналата пролет.

— Един човек ми каза, че е бил в Южна Дакота преди шест седмици.

— Явно ви е излъгал. Смъртта му бе потвърдена извън всякакво съмнение. Случаят предизвика голяма сензация. Тялото на Сай бе открито полуизядено в планините. Решиха, че е бил нападнат от мечка, вероятно скоро след като се е събудила от зимен сън. Тогава са доста гладни. Други предположиха, че става въпрос за пума. Вътрешностите му бяха разкъсани, а това е характерно за пумите. После се появили гарваните, враните, енотите… Останките му бяха разпилени на голяма площ. Идентифицираха го по зъбите. И ключовете в джоба му. Мисля, че беше през април. Миналия април.

— На колко години беше Сай?

— На около четирийсет.

— И с какво се занимаваше?

— Влезте — каза Хедли. — И бездруго съм сложил кафе.

Ричър го последва по тясната стълба, която водеше към продълговато таванско помещение с островръх покрив и стени с чамова ламперия. Преградни плоскости разделяха помещението на няколко стаи. На печката къкреше кафеварка. Мебелите бяха с доста малки размери. Нямаше канапе и фотьойли. Стълбата бе прекалено тясна, за да минат по нея. Хедли наля две чаши кафе и подаде едната на Ричър. Кафето беше черно, гъсто и миришеше на прегоряло.

— С какво се занимаваше Портърфилд? — повтори въпроса си Ричър.

— Никой не знае със сигурност — отвърна Хедли. — Но винаги разполагаше с пари. Не прекалено много, но повече, отколкото ми се струваше логично.

— Къде живееше?

— Имаше хижа от дървени трупи горе в планината. На трийсетина километра от тук, на територията на едно старо ранчо. Наблизо не живее никой друг. Сай беше доста затворен.

— На запад от тук ли?

Хедли кимна.

— Тръгнете по черния път. Предполагам, че хижата е празна в момента.

— Кой друг живее в тази посока?

— Не съм сигурен. Виждал съм разни хора да отиват натам, но не ги познавам. Това вече не е поща.

— Тук ли живеехте, когато пощата работеше?

— Да, помня я от дете.

— Колко души са останали наоколо?

— Десет-двайсет.

— Казаха ми, че са пет-шестима.

— Това са само тези, които имат адресна регистрация и си плащат данъците тук. Но има много изоставени имоти. И куп нерегистрирани жители.

— Познавате ли една жена, която също е служила в армията? Много дребничка. Казва се Серина Роуз Сандерсън.

— Не — отвърна Хедли.

— Сигурен ли сте?

— И още как.

— Може да се е омъжила и да е с друга фамилия. Познавате ли някоя Серина?

— Не.

— А Роуз? Може да използва второто си име.

— Не.

— Добре — отвърна Ричър.

— За какво всъщност става въпрос?

Ричър извади пръстена от джоба си. Златен филигран, черен камък, малък размер. Уест Пойнт 2005.

— Този пръстен е неин. Искам да ѝ го върна. Казаха ми, че Сай Портърфилд го е продал в Рапид Сити преди шест седмици.

— Не е бил той.

— Очевидно.

— Вашето момче щеше ли да се раздели с нашивките си на рейнджър?

— Не и след всичко, през което мина, за да ги заслужи.

— Именно.

— Не мога да ви помогна — каза Хедли. — Мога само да ви гарантирам, че Сай Портърфилд не е продал този пръстен в Рапид Сити преди шест седмици. Причината? Бил е изяден от мечка или пума преди година и половина, и то в съвсем друг щат.

— Значи някой друг го е продал.

— Някой от тук ли?

— Възможно е. Шансът е петдесет на петдесет. Казват, че човекът е от Мюл Кросинг. Или е вярно, или не е вярно.

— Появяват се разни хора, но нямам представа кои са.

— Кой би могъл да знае?

Хедли се извърна на стола си и впери поглед в стената, сякаш виждаше пътя, който се виеше в мрака отвъд нея. Обърна се към Ричър и каза:

— През зимата собственикът на снегорина нощува в първата къща вляво. На три километра от тук. Предполагам, че той знае кой къде живее… нали вижда следите от колите, а и понякога ги тегли в снега.

— Три стандартни километра или три километра като в Уайоминг?

— На пет минути с кола от тук.

Което можеше да означава повече от три километра по черния път. При средна скорост от петдесет километра в час това можеше да означава четири километра. А при шейсет — пет километра. И още толкова в обратната посока.

— Имате ли кола? — попита Ричър.

— Имам пикап.

— Мога ли да го взема назаем?

— Не, не можете.

— Добре, а как се казва човекът със снегорина?

— Не знам фамилното му име. Мисля, че никога не съм го чувал. Но знам, че първото е Били.