Точно в полунощ

31

Срещнаха се във фоайето точно в осем, както и предишния ден. Брамал бе облякъл нова риза, а Макензи — нова блуза. Ричър носеше едни и същи дрехи вече трети ден, но отново бе изхабил цял сапун под душа. Отидоха в същото кафене, седнаха на същата маса. Поръчаха си закуска и Брамал повдигна някакъв юридически проблем, който произтичаше от предложението на Ричър да претърсят старите къщи край пътя, западно от ранчото на Портърфилд. Брамал смяташе, че не бива да го правят без заповед за обиск. Най-малкото трябвало да уведомят местните власти. Не било задължително, но било обичайна практика. Един вид колегиалност.

— Това предупреждение ли е? — попита Ричър. — На всяка крачка ли ще го правиш?

— Понякога е полезно тези неща да се повтарят.

— Шериф Конъли ще заяви, че домът на Роуз е потенциално местопрестъпление. Няма да ни позволи да се доближим до него. По-добре да не му казваме. Той все още иска да разбере къде е умрял Портърфилд. Няма да пропусне нито една възможност.

— Домът на Роуз е реално местопрестъпление — обади се Макензи. — А не потенциално. Най-малкото поради незаконното проникване в чужда собственост. В Уайоминг има строги закони против това. Плюс краден автомобил. Плюс наркотици евентуално. Не мога да им позволя да я вкарат в системата. Тогава може да не успея да я измъкна. Трябва първи да я открием.

— Добре — съгласи се Брамал.

Потеглиха на юг към Мюл Кросинг, завиха покрай билборда с римските свещи и продължиха на запад по черния път. През първите пет километра не срещнаха жива душа. Скоро минаха покрай дома на Били и видяха тънка струйка прахоляк на хоризонта. Кола по пътя. На три километра най-много. Идваше право към тях.

Рядко виждаме друга кола по тези места. Това бе казала съседката.

— Отбий — обади се Ричър. — Паркирай извън пътя. Ако е тя, ще трябва да я последваме. Ако са нейните приятели, също. Ако не са, продължаваме напред.

Брамал извърши същата маневра както и предишния ден — спря на пътя и даде внимателно назад, сякаш паркираше в гараж. Колата застана точно под деветдесет градуса спрямо пътя, а това позволи на Макензи да гледа на запад през прозореца си.

Облакът приближи. Беше ранно утро. Въздухът бе все още хладен. Не духаше вятър. Нямаше задух, нямаше мараня. Ясно виждаха приближаващия се автомобил, миниатюрен в далечината. Тъмен на цвят. Беше прекалено далече, за да различат повече подробности. Брамал не изключи двигателя. Беше настъпил спирачката, готов да включи на скорост. Готов да завие, без значение наляво или надясно.

Облакът приближи още. Различиха по-ясно очертанията на автомобила. Беше стар, мръсен или и двете. Нямаше хромирани части, които да проблясват на утринното слънце. Боята не сияеше.

— Не са приятелите — обяви Макензи. — Колата е прекалено малка за тях. Пикапът им беше огромен.

Облакът приближи още. Колата беше кафява. Може би от ръжда, прах или изгоряла от слънцето боя. Трудно можеше да се прецени. Сливаше се с пътя. Изглеждаше по-широка, отколкото висока.

— Не е тя — каза Макензи. — Прекалено ниска е. Нейната беше по-четвъртита.

Минута по-късно колата профуча покрай тях, като подскачаше по неравния път. Виждаха я за пръв път. Очукан стар пикап с номера от Уайоминг и надстройка отзад. Зад волана седеше мъж на около четирийсет, който не им обърна никакво внимание.

— Продължаваме напред — каза Ричър.

Потеглиха на запад и подминаха отклонението за дома на Портърфилд. Двайсетина километра след това подминаха и отбивката за съседката. Оставаха им шест къщи, три отляво, три отдясно. Идеята бе да ги посетят всичките, една по една. Звучеше лесно на теория, но не беше толкова лесно на практика. Големият атлас в университета показваше спретната редичка от къщи и плевни, но Макензи смяташе, че през годините може да са били построени още сгради. Някои със съответните разрешителни, други не. Може да се бяха появили гаражи за автомобили, по-малки плевни, хангари за селскостопанска техника, навеси за дървесина или генератори, къщи за гости или прислуга. Може би дори летни вили навътре в гората. И стотици бараки, където да се скрие Роуз, помисли си Ричър. Тя обаче би избрала нещо по-цивилизовано. Не би избрала барака. Все пак Портърфилд бе посещавал дома ѝ от време на време.

Да се надяваме на най-доброто.

Първото отклонение започваше вляво от пътя. Тръгнаха по него. То ги отведе по просека, която по нищо не се отличаваше от онези, които вече бяха видели — неравна, осеяна с корени и камъни. Тойотата напредваше бавно, с усилие катереше склона като бременна коза. Тук имаше повече ели и трепетлики, защото надморската височина бе по-голяма, а теренът — планински. Пътят вървеше изцяло през гората, с изключение на едно-единствено място, където правеше остър завой на изток. Домът на жената с ягодовия пай бе прекалено далече, за да го видят. А тя беше най-близкият съсед. Извивките на терена скриваха ранчото ѝ. После пътят навлизаше отново в гората и продължаваше напред и нагоре.

След десетина километра стигнаха занемарено ранчо, осеяно с всевъзможни постройки, за които Макензи бе споменала.

Видяха къща, построена от масивни трупи, стара, със скромни размери, почти колкото една по-нова, която се издигаше на известно разстояние. Между тях се намираха плевни, навеси за дърва, складове, част от които достатъчно големи, за да послужат и като гаражи, а други малки като градински бараки или колиби за кучета.

Първо почукаха на вратата на старата къща. Никой не им отвори, което можеше да се очаква. Ричър предположи, че никой не е живял тук през последните две години. Може би дори повече. Всяка негова стъпка по предната веранда бе съпроводена от облаче прах, червеникава като горската почва наоколо и фина като талк.

Второто нещо, което направиха, бе да огледат околността. Теренът бе загладен от ветровете и топенето на снеговете. Недокоснат от човешки крак. Определено нямаше пресни следи от гуми. Само тойотата се открояваше на този фон. Пълен контраст. Макензи почувства, че тук няма да открият нищо. В Уайоминг бе невъзможно да се живее без кола. Липсата на следи от гуми означаваше липса на признаци на живот. Роуз не беше тук. Не живееше в нито една от околните постройки. Ричър се съгласи с нея. Брамал също се съгласи.

Тръгнаха си. Върнаха се обратно по просеката, след десетина километра излязоха на черния път и продължиха на запад. Едно ранчо остана зад гърба им, но ги очакваха още пет.

— Вижте — каза Брамал и посочи напред.

Пред тях се издигаше нов облак прах. Задаваше се друга кола. Наоколо нямало движение? Та това място започваше да прилича на Таймс Скуеър.

Колата се движеше с висока скорост и бързо скъсяваше разстоянието между тях. Габаритите ѝ бяха внушителни.

— Това може да са нейните приятели — рече Макензи. — Пикапът им е със същите размери.

— Тогава блокирай пътя — каза Ричър. — Накарай ги да спрат.

Брамал вдигна крака си от спирачката, включи на скорост, зави наляво и препречи пътя. Включи аварийните, присветна с фаровете и потегли бавно към тесен стометров участък, от едната страна на който стърчаха големи камъни, а от другата минаваше дълбока канавка. Спря точно по средата. Пикапът не можеше да го заобиколи. Брамал изключи от скорост. Аварийните светлини мигаха тревожно. Той прещрака няколко пъти с лостчето за фаровете, ту бързо, ту бавно, сякаш предаваше съобщение по морзовата азбука.

Големият пикап намали скоростта. Облакът прах, който се влачеше зад него, мигом го настигна, изтъня и се разсея. Пикапът спря на триста метра от тойотата, точно по средата на пътя.

— Вътре има повече от един човек — каза Ричър. — Не могат да решат какво да правят. Спряха, за да обсъдят нещата.

Тримата зачакаха.

Пикапът потегли бавно, сякаш си търсеше място на паркинг. Продължи напред. Двеста метра. Сто. Същият пикап с двойна кабина, който бяха видели преди. Беше огромен. Ауспухът му боботеше. Вътре имаше трима души. Същите мъже. Ричър не се съмняваше в това. Спряха на петнайсет метра. Брамал изключи аварийните. Двете коли стояха една срещу друга с работещи двигатели, препречили тесния черен път насред безкрайната пустош.

Макензи излезе от тойотата. Брамал понечи да я последва, но Ричър сложи ръка на рамото му.

— Трябва да поговорим — каза той.

— За какво?

— За клиентката ти. Очаква я труден ден.

— Знаеш какво ще се случи?

— За съжаление — отвърна Ричър. — Логиката подсказва само един възможен вариант.

Макензи обаче вече се обръщаше към тях. Нетърпението бе изписано на лицето ѝ и Брамал излезе, за да отиде при нея. Ричър го последва, но остана на три крачки зад тях.

От пикапа излязоха каубоят с ботушите от гущерова кожа и двамата му спътници. Шестима души, разделени на две групи, вперили погледи в ничията земя между двата автомобила. Позите, които бяха заели, издаваха готовността им да се отдадат на първичните си инстинкти. Двете групи спряха на около метър и половина една от друга. Разстоянието бе прекалено голямо за удар с нож.

Каубоят с ботушите каза:

— Посланието не се е променило.

— Разсъждавах върху думите ти — отвърна Ричър. — Според мен, ако си го предал правилно, то би трябвало да означава, че сме длъжни да се върнем там, откъдето сме дошли. А това е по-скоро предложение, не смяташ ли? Молба, ако приемем, че сте възпитани и любезни. Много молби звучат наистина разумно. Всички го знаем. Аз бих искал да помоля за един милион долара и вечеря с мис Уайоминг. Работата е там, че молбите могат да бъдат отхвърляни. Любезно, с уважение и прочие. Но отхвърляни. Което се случва и с вашата молба.

— Не сме съгласни.

— Започвайте да свиквате. Ще продължим да се навъртаме наоколо и ако някой от действителните собственици на имоти в околността има проблем с това, може да се обърне към съответните власти, които да му помогнат.

— В момента сме много любезни — каза каубоят с ботушите.

— Съветът ми е да продължите да бъдете такива. Дори да загубим, ще ви нанесем сериозни контузии. Двама от вас ще отидат в болница. В най-добрия случай. Но като ви гледам, трябва да призная, че този най-добър случай ми се струва и най-малко вероятен. А това означава, че и тримата ще отидете в болница.

Каубоят замълча за секунда, после каза:

— Добре, беше молба.

— Радвам се, че изяснихме този въпрос — отвърна Ричър.

— Няма да намерите нищо по тези места.

— А кой отправи молбата?

— Не мога да ви кажа.

— Имаш ли телефон? — попита Ричър.

— На кого искаш да се обадиш?

— Искам да направиш снимка. Не, по-добре да заснемеш видеоклип. Телефонът ти може ли да снима видео?

— Предполагам — отвърна каубоят.

— Ще си кажем имената. Може да се представим с едно-две изречения. На твоя телефон. После ти ще се върнеш и ще покажеш записа на онзи, който те е изпратил да предадеш молбата. Това би било справедливо.

— Може да ни проследите.

— Обещавам да не го правим.

— Защо да ви вярваме?

— Живеете някъде в района. Сигурни сме в това. Рано или късно ще ви намерим. Въпрос единствено на време.

Каубоят не отговори.

— Но предпочитам да го направим така — обясни Ричър. — Това е по-добрият начин.

Каубоят не отговори. След малко обаче кимна.

Един от спътниците му пристъпи напред с телефон в ръката. Насочи го към тях, присви очи и каза:

— Давайте.

— Джейн Макензи — представи се Макензи.

— Тери Брамал, частен детектив от Чикаго — каза Брамал.

— Джак Ричър, майор от резерва, бивш командир на Сто и десета специална част на Военната полиция.

Каубоят свали телефона.

— Ще чакаме тук — каза Ричър.

— Може да минат два-три часа — каза тарторът. — Имате ли вода?

Другият му спътник донесе три бутилки вода от пикапа. После каубоите се качиха в него, направиха обратен завой и потеглиха. Зад тях отново се образува прашен облак, който ту се издигаше, ту се спускаше като доказателство, че наистина са си тръгнали.

— Ще ги проследим ли? — попита Брамал.

— Не — отвърна Ричър. — Ще удържим на думата си. Не е задължително, но е препоръчително.

— Знаеш какво правиш, нали? — попита Макензи.

— Знам две неща — каза Ричър. — Тя живее тук и никой не те разпознава.