Точно в полунощ

17

Старецът в пощата бе споменал, че Портърфилд живее в дървена къща сред хълмовете, на трийсетина километра по черния път, в старо ранчо зад ограда като онези, които Ричър бе видял на картата в университета, изобразени с толкова фини контури, колкото гравюрата на стодоларовата банкнота.

Лендкрузърът на Брамал разполагаше с навигационна система, която показваше на екрана само черния път и нищо повече. Затова двамата решиха да следят километража, докато пътуват на запад, и да броят изминатите километри. Колата бе чиста, подредена и функционална като самия Брамал. Носеше се напред без никакво усилие и създаваше усещането, че може да пътува по неравни черни пътища чак до края на света.

— Кога двете сестри са се срещали очи в очи за последен път? — попита Ричър.

— Преди седем години — отвърна Брамал. — След третата мисия на Сандерсън. Срещата не е минала добре. Предполагам, че затова са решили да не повтарят тази грешка. Оттогава са разговаряли само по телефона.

— Сандерсън е била ранена в даден момент.

— Не знаех. Госпожа Макензи никога не го е споменавала.

— Възможно е самата тя да не знае. Сестра ѝ може да не ѝ е казала.

— Защо да го крие?

— Често се случва. Причините обикновено са комплексни. Може да не е искала да тревожи семейството си. Или да изглежда уязвима. Или да създава впечатлението, че търси съчувствие и помощ. Или да избегне обвинение в безразсъдство. Доколкото разбирам, сестра ѝ не е одобрявала постъпването ѝ в армията.

— Колко тежко е била ранена?

— Не знам — призна Ричър. — Но знам, че е получила „Пурпурно сърце“. Което може да означава всичко — от драскотина до загуба на крайник. Или на всички крайници. Някои се връщат у дома в ужасно състояние.

Километражът показваше, че са изминали тринайсет километра. Брамал потъна в продължително мълчание. После попита:

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Не мисля, че ще останеш очарован от резултата. Тя може да е инвалид или наркоманка. Или и двете. Може да не иска да бъде намерена.

— В такъв случай ще я оставя на мира. Не се опитвам да спася света. Искам само да разбера какво се е случило.

Изминаха шестнайсет километра. Хълмовете от двете страни на пътя ставаха все по-високи. Гънките на предпланините се надипляха все по-гъсто и тук-там се виждаха иглолистни гори. Като на пощенска картичка. Вятърът се усилваше. Опашката от прах след колата се носеше право на юг.

— Възможно е да има и посттравматичен синдром — каза Брамал. — Май всички, които се връщат от война, страдат от него.

— Така е — съгласи се Ричър.

Двайсет километра. По склоновете като жълто-оранжеви пламъци пламтяха трепетликови горички. Стотици и стотици отделни дървета, но обединени от един общ корен. Трепетликите образуваха подобни колонии, които представляваха общ организъм. Това ги превръщаше в най-големия жив организъм на Земята.

— Какво имаше предвид онзи старец? — попита Брамал. — Трийсет километра до къщата или трийсет километра до отклонението?

— До отклонението — отвърна Ричър. — Така беше с къщата на Били. Макар човекът да се бе объркал. И разстоянието да се оказа с двайсет процента по-голямо.

— С други думи, трийсетте километра може да се окажат трийсет и шест или четирийсет?

— Освен ако този път не е раздул и не ми е казал по-голямо разстояние от реалното. Може изобщо да не го бива с цифрите. Което отваря прозорец от десет-петнайсет километра.

— В такъв случай предлагам да свием по първото отклонение, което видим. Не мисля, че на подобно разстояние ще има повече от едно. Това е Уайоминг. Така че първото отклонение е нашето, без значение колко рано или късно ще се появи.

— Не е зле за федерален агент — отбеляза Ричър.

Отклонението се появи точно на трийсет километра от пощата. Браво на стареца. Отбиваше се вдясно от пътя и отвеждаше до висока дървена порта на ранчо, чието име бе изписано с толкова изтрити букви, че Ричър не успя да го прочете. Коловозите вървяха право на север в продължение на километър и половина, преди да се изкачат по хълма и да се скрият сред дърветата. Мястото, до което водеха, оставаше скрито от погледите на Ричър и Брамал.

Брамал спря колата.

— От моя гледна точка това, което правя, е съвсем обичайно. Чукал съм на стотици врати. Понякога някой крещи отвътре, друг път лае куче, но никой никога не е стрелял по мен. Трябва да помислим обаче как присъствието ти в колата ще промени това.

— Искаш да сляза и да тръгна пеша? — попита Ричър. — За да се почувстваш в по-голяма безопасност?

— Обсъждаме тактически проблем. В най-лошия случай Били не само е превзел бизнеса на Портърфилд, но и се е настанил в къщата му и в момента е там. Не го открихме у дома му, нали?

— За какво са му две къщи?

— Някои хора си падат по тези неща.

— Но не и когато двете къщи се намират на трийсет километра една от друга.

— Сай не е имал наследници или роднини. Защо Били да не се настани в дома му?

— Няма никакво значение дали Били е в къщата на Портърфилд. Няма никакво значение дали е там в момента. Важното е, че той не е прослушал онова съобщение. И няма да знае кой съм, когато ме види. Може да реши, че сме мормони.

— Не си облечен като мормон.

— Тогава ти почукай на вратата. За всеки случай. Ако ти отвори, кажи му, че си мормон, който случайно притежава снегорин, и би искал да обсъдите проблемите на глобалното затопляне.

Тойотата продължи напред. Пътят се виеше по гористите склонове в продължение на още осем километра, все така неравен, с изровен чакъл, дълбоки коловози и огромни плоски камъни отстрани. Джипът се накланяше ту наляво, ту надясно, но продължаваше неуморно напред. Така се добраха до последния завой, изкачиха стръмен склон и се озоваха на гористо плато с размерите на футболен стадион. Около една трета от него бе разчистена от дървета и именно там се издигаше къщата — ниска продълговата постройка от масивни трупи с широка веранда от всички страни. Имаше дървена ограда, но коловете и дъските бяха ужасно разкривени и потъмнели от дъжда и вятъра. Тревата зад нея изглеждаше косена преди време. Брамал спря относително далече от къщата. На предната част от верандата, от двете страни на входната врата, висяха парчета полицейска лента. По някое време ченгетата явно бяха забранили достъпа до къщата.

— Това не е местопрестъпление — отбеляза Брамал. — Този човек е умрял в гората.

— Бил е открит в гората — уточни Ричър. — Може шерифът да е решил, че нещата стоят по-различно. Знаем, че е претърсил къщата. Открил е кола с много навъртени километри и десет бона в гардероба.

— Къде ли е Били сега?

— Защо се тревожиш за него?

— Аз не се тревожа. Но ти би трябвало да се тревожиш. Скорпио му е наредил да те убие.

— Били не е тук. Какви са шансовете да го заварим в дома на Портърфилд? Освен това той не е прослушал съобщението. Не знае, че Скорпио ми е казал името на Портърфилд. Защо тогава да идва тук, в дома му? А и кой да предположи, че старецът от пощата ще определи разстоянието толкова точно? Били е някъде другаде и това място е празно.

— Добре — съгласи се Брамал.

Излезе от колата и отиде да почука на вратата. Закрачи делово, решително. Ричър го видя да чука, чу звука ясно и отчетливо, забавен с частица от секундата поради разстоянието, като реплика на филмов актьор, която се разминава леко с кадрите. Видя Брамал да отстъпва учтиво крачка назад.

Никой не отвори вратата. Не се забеляза никакво движение. Брамал почука отново. Пак нищо.

Бившият федерален агент се върна при колата и каза:

— Няма никой.

— Какво ще кажеш да влезем? — попита Ричър.

— Заключено е.

— Можем да счупим някой прозорец.

— Трябва да си зададем въпроса дали имотът не е станал общинска собственост. Напълно възможно е. Заради неплатени данъци например. Незаконното влизане в общинска собственост е сериозно престъпление. Стигне ли се до съд, не можеш да спечелиш, когато твой противник е общината.

— Възможно е да си усетил подозрителен мирис. Или да си чул нещо. Отчаян вик например. Това би оправдало влизането без заповед за обиск. Нали?

— Не — отвърна Брамал.

— Вече не си на служба — каза Ричър. — Не си длъжен да се придържаш към тези феберейски глупости.

— Как би подходила армията? Би подпалила къщата?

— Не, така би постъпила морската пехота. Армията би огледала внимателно къщата и, за свой късмет, би открила прозорец, счупен от неизвестен нарушител. Възможно е това да се е случило отдавна, но може да е станало и току-що, което би оправдало незабавната намеса на армията. Не мисля, че дори Върховният съд би възразил.

— Възможно е това да се е случило отдавна, но може да е станало и току-що, така ли?

— Очевидно всички звуци, които чуеш, ще произхождат от мен, тъй като случайно ще стъпя върху стъкла, останали на верандата в резултат на въпросния инцидент. Може да ти прозвучи, сякаш някой чупи стъкло, но подобно объркване е често срещано.

— Това е стандартен трик и на ФБР. Не всички се придържат към феберейските глупости, както се изразяваш.

— Някои от твоите колеги идват на обучение при нас.

— А някои от твоите идват при нас.

— Ще огледам внимателно къщата — каза Ричър.

И излезе от колата.