Точно в полунощ

40

Каубоите бяха станали призори и в момента пиеха кафе от железни канчета, седнали на верандата на ратайската къща. Слънцето се издигна иззад планините и хвърли дълги сенки върху равнината. Роуз Сандерсън продължаваше да спи. Тя не бе от ранобудните. Фентанилът се бе погрижил за това. Брамал вече бе станал, беше взел душ, облякъл костюма, вързал вратовръзката, сресал косата си. В този момент се събуди и Макензи и изживя няколко щастливи мига на забрава, в които сякаш нищо не се бе случило. После си спомни и част от нея пожела да се върне към съня, но друга част пожела да скочи на крака и да направи нещо, каквото и да било, стига това да създаваше усещането, че върши някаква работа. В крайна сметка надделя онази половина, която се стремеше към съня. Но само за кратко. Въздухът бе хладен. Късна лятна сутрин високо в планините.

Час по-късно каубоите се спуснаха към края на просеката и зачакаха там, както бяха направили предишната сутрин и по-предишната, с тази разлика, че сега бяха двама, а не трима. Безкрайно търпеливи, те стояха на място, без да разговарят, сякаш бяха част от пейзажа.

В дома си Роуз се размърда в леглото и се събуди. Протегна ръка към нощното шкафче и опипа повърхността му. Два пластира. Бяха на мястото си. Тя въздъхна с облекчение и се отпусна на възглавницата. Вече можеше да стане. Брамал бе приготвил кафе в миниатюрния си кухненски бокс и го пиеше на верандата. Макензи бе още под душа.

Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Слънцето се катереше все по-високо и по-високо на хоризонта и най-сетне се появи иззад скалистите ридове, които ги заобикаляха. Обагри листата на дърветата, под които бяха застанали, и затопли въздуха. Роуз вземаше душ. Брамал продължаваше да стои на верандата, макар отдавна да бе изпил кафето си. Просто чакаше. Животът го бе приучил на търпение. Макензи седеше в креслото в своето бунгало и разговаряше със съпруга си. Двамата обсъждаха избора на лекари.

Час по-късно каубоите продължаваха да чакат. Чакаха своя човек, своята връзка, своя доставчик. Това бяха часове, пропилени на вятъра. Но такъв бе животът на наркоманите. Подпираха се на дърветата и дишаха чист планински въздух, примесен с аромат на борове. Роуз Сандерсън вече бе облякла сребристия суичър и бе придърпала качулката напред. Бе отрязала ново парче алуминиево фолио, бе го намазала с мехлем и поставила на място. Стоеше в дневната, широко разтворила прозореца. Бе заела позиция. Бе готова. Както и Брамал, който бе навлязъл на петдесетина метра навътре в гората. Бившият агент седеше на един пън. Макензи също бе навлязла на петдесетина метра навътре в гората, в другата посока. Беше се облегнала на ствола на една ела и слънчевите лъчи галеха косата ѝ.

Минута по-късно откъм просеката долетя рев на автомобилен двигател и вой на гуми, които едва изкачват стръмния склон. Каубоите застанаха от двете страни на просеката. Между дърветата се показа старият очукан пикап, понесъл надстройката на каросерията както костенурка корубата си. Зад волана седеше Стакли, който огледа поляната. Не видя черната тойота. Нито едрия тип. Нито някой друг.

Спря. Каубоят с ботушите пристъпи напред. Стакли излезе от колата.

— Как си? — попита той.

— Длъжник си ни — отвърна каубоят.

— За какво?

— За едрия тип.

— Свършихте ли работа?

— Вчера следобед.

— Как го направихте?

— Подмамихме го в гората и го гръмнахме с пушката.

— Нещо против да ми покажете?

— Няма проблем — отвърна каубоят. — Но ще трябва да вървим час нагоре по склона. Не искахме да го намерят прекалено скоро.

— Как мога да съм сигурен, че сте го направили?

— Нали ти казваме.

— Трябва ми доказателство. Това е твърде голям разход за мен.

— По две кутии на всеки.

— Две кутии общо — отвърна Стакли. Огледа се отново и каза: — Вчера бяхте трима.

— Приятелят ни е неразположен.

— Какво му е?

— Боли го гърлото.

— Трябва ми доказателство за едрия тип — настоя Стакли. — Това е сделката.

Каубоят с ботушите пъхна ръка в джоба си и извади тънко синьо тефтерче. Със сребристи букви на корицата. Не, не беше тефтерче, а паспорт, издаден най-вероятно преди три години, леко омачкан и оръфан по краищата. Подаде го на Стакли, който го отвори. И видя снимката на едрия тип. Огледа каменното му изражение. Казваше се Джак Ричър. Без второ име.

— Взехме го от джоба му — обясни каубоят.

Стакли прибра паспорта в джоба си.

— Ще го задържа като сувенир — каза той.

— Няма проблем.

— Браво на вас.

— За нас беше удоволствие.

— Но ме хващате в неподходящ момент — заяви Стакли. — Бизнесът върви прекалено добре. Запасите намаляха.

— Какво означава това?

— Налага се да изчакате.

— Уговорката не беше такава.

— Какво трябваше да направя? Да откажа друга доставка само защото бяхте обещали да направите нещо? Честно казано, не очаквах да се справите толкова бързо. Не мога да задържам стока заради нечии обещания.

— Нищо ли не ти е останало?

— Почти нищо.

— Ще ни покажеш ли? — попита каубоят.

— Разбира се — отвърна Стакли.

Нямаше нищо против. Бързо намаляващите количества от дадена стока са най-добрата реклама за качествата ѝ. Това диктуваха принципите на модерната търговия. Парите трябваше да се завъртат колкото се може по-бързо. Правило номер едно. Стакли се извърна към пикапа.

И се озова лице в лице с едрия тип от паспорта.

Ричър бе излязъл от гората и се бе промъкнал на около метър от Стакли. Канеше се да го удари в бъбрека, но той се извърна в същия миг и юмрукът на Ричър се заби в корема му. Стакли се преви на две, а Ричър използва същата ръка, за да го просне на земята, след което го претърси. В един от джобовете на якето намери собствения си паспорт, в друг — деветмилиметров пистолет, още един, двайсет и два калибров, затъкнат в единия ботуш, и автоматичен нож в другия. Деветмилиметровият бе стар „Смит и Уесън“ с ръкохватка от лакирано дърво. Двайсет и два калибровият беше „Ругър“ и макар да не спадаше към джобните или дамските пистолети, спокойно се побираше в ботуш. Автоматичният нож бе пълен боклук, произведен в Китай, най-вероятно във фабрика за играчки. Стакли лежеше проснат на земята, охкаше и пъшкаше, което според Ричър бе прекалено за човек, понесъл толкова слаб удар.

Ричър претърси кабината на пикапа. В жабката не откри нищо интересно. Под шофьорската седалка обаче намери метална скоба, която по принцип би трябвало да служи като стойка за пожарогасител. В този случай обаче скобата бе модифицирана така, че да побере още един стар деветмилиметров пистолет с дървена ръкохватка — „Спрингфилд Р9“. В кабината нямаше нищо друго с изключение на касови бележки от бензиностанции и хартиени обвивки от сандвичи.

Ричър се върна на мястото, където Стакли продължаваше да лежи на земята, протегна ръка със стария „Смит и Уесън“, натисна лостчето и пълнителят падна от височина метър и половина. Удари Стакли право по главата. Той извика от болка. Ричър пусна пистолета. Стакли отново извика от болка. Ричър направи същото и със стария ругър, първо пълнителя, после самия пистолет, и със стария спрингфилд, първо пълнителя, после самия пистолет. В резултат получи шест вика от болка.

— Ставай, Стакли — нареди Ричър.

Стакли се изправи с усилие, леко приведен, леко пребледнял. Изпаднал в шок от случилото се. Заразтрива главата си, която явно го болеше. Беше се изправил срещу същия проблем, който бе сполетял двамата каубои предишната вечер. Не успяваш да убиеш някого и когато вдигнеш поглед, се озоваваш лице в лице с него. Това дава ли му власт над теб?

— Отвори отзад — нареди Ричър.

Вратата беше от тънка пластмаса. Стакли я отвори широко и отстъпи назад. Ричър отметна одеялото. Една кутия с разкъсан капак, почти празна. В нея имаше само три опаковки пластири, които се бяха разпилели в пространството, предназначено за повече.

Почти нищо.

Ричър отстъпи назад.

— Стоката явно е на привършване — каза той. — Какво правиш в такъв случай?

— Съжалявам, човече — каза Стакли. — За онова… другото. Нямах избор. Наредиха ми да го направя. Не беше лично.

— Ще обсъдим това по-късно — отвърна Ричър.

— Има един тип. Върша каквото ми нареди. Той ми каза да го направя. Аз не исках. Трябва да ми повярваш.

— По-късно.

— Не вярвах, че тези тук ще те застрелят. Реших просто да отбия номера. За да мога да кажа, че съм опитал, но вината е тяхна.

— Зададох ти въпрос.

— Не помня какъв беше.

— Запасите ти свършват — каза Ричър. — Какво правиш в такъв случай?

Погледът на Стакли издаваше протичането на някакъв мисловен процес. Погледна нагоре, погледна надолу. Промяна, определи Ричър, от печалба към загуба, от надежда към отчаяние. Към капитулация.

Стакли въздъхна в знак на примирение.

— Когато стоката свърши, правя ново зареждане — отвърна той.

— Откъде?

— Има един склад, където отиваш с колата и се нареждаш на опашка. Точно в полунощ.

— Къде се намира този склад?

Стакли замълча, но после каза:

— Разполагаме с телефони за еднократна употреба. Получаваме съобщения.

— И къде е твоят?

Стакли посочи задната част на пикапа.

— В едно отделение отзад — каза той.

— Дай ми го — нареди Ричър.

Стакли се наведе напред. Ричър чу изщракване. Впоследствие си спомни бързата, но хаотична поредица от мисли, преминала през главата му. Някои казват, че целият живот минава като на лента пред очите им, но в случая с Ричър това бяха грешките от последните трийсет секунди, изведени, анализирани, раздути до абсурдни мащаби. До такава степен, че в един момент видя името си в бележка под линия в учебник по психология като прочут пример за човек, приел искрицата в очите на другия за това, което му се иска да означава, а не за това, което в действителност означава.

Стакли не беше капитулирал. Вместо това бе разсъждавал усилено и бе намерил изход. Спасение. Той съвсем не беше глупав. Промяната в погледа му бе от загуба към печалба, от отчаяние към надежда. Ричър не разчете правилно реакцията му. Всъщност я разчете напълно погрешно. Подходи прекалено оптимистично. Явно му се бе искало нещата да се получат по лесния начин. Затова сгреши и по отношение на оръжията. Инстинктивно предположи, че след като е взел три пистолета от Стакли, няма да има четвърти. Тъкмо това го бе накарало да се позабавлява, като ги разглоби и пусне частите им върху главата на Стакли.

Учебникът по психология щеше да изтъкне, че човек, който има три пистолета, като нищо може да крие и четвърти. Особено когато е наркопласьор и върти бартерни сделки. Глупаво.

Стакли се изправи и се обърна. В ръката си държеше пистолет, който бе взел от каросерията на пикапа. Пистолетът бе стар, четирийсет и пет калибров колт с ожулени от дълга употреба стоманени части. Разстоянието между тях бе три метра. Или два и петдесет, ако Стакли направеше крачка напред, преди да натисне спусъка. Трудно можеше да пропусне от подобно разстояние. Един от недостатъците на едрата фигура. Неочаквана еволюционна пречка. Прекалено голяма маса.

Ричър следеше погледа на Стакли. Противникът му разсъждаваше трескаво. Разходи, приходи, плюсове, минуси. Колелцата се завъртяха като на ротативка и на екрана ѝ се появиха три черешки. В краткосрочен план Стакли щеше да реши най-належащия си проблем. А в дългосрочен щеше да впечатли Артър Скорпио и да си създаде репутацията на човек, на когото може да се разчита. Трябваше само да натисне спусъка. Тук и сега. Само веднъж. Единственият недостатък бе мястото. Не можеше да остави трупа на просеката. Трябваше да го замъкне поне на два километра в гората. Но за целта можеше да използва каубоите. Те щяха да свършат работата за една безплатна опаковка пластири. А за две щяха да влачат трупа чак до Небраска.

— Не насочвай оръжие към мен — каза Ричър.

— Защо, по дяволите? — попита Стакли.

— Това би било голяма грешка.

— Че как може да е грешка?

Стакли вдигна пистолета. Държеше го с две ръце. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Мишена с размерите на врата на плевня.

— Как може да е грешка? — повтори Стакли.

— Почакай и ще видиш — отвърна Ричър. — Нищо лично.

Главата на Стакли експлодира.

Чу се влажен пукот като от диня, паднала от масата и пръснала се на земята. Последваха го острото свистене на свръхзвуковия куршум и силният гърмеж от М14. Кървав облак обви главата на Стакли и парчетата от нея паднаха вертикално, следвайки тялото му. Резултатът бе купчина дрехи, крайници и безжизнена плът. Ричър погледна към къщата и видя Роуз Сандерсън на прозореца да оценява траекторията на изстрела. А той бе доста добър, призна Ричър. От сто метра тя бе пратила куршума между Ричър и каубоите и бе улучила Стакли точно над ухото. Бе постигнала това с пушка, която армията бе извадила от употреба двайсет години преди да се роди самата тя. Впечатляващо.

Сандерсън излезе от къщата и тръгна надолу по пътеката. Бе спуснала качулката напред и носеше пушката с една ръка. Отдясно тичаше Брамал, а отляво идваше Макензи, която най-трудно щеше да понесе случилото се, но поне на теория имаше най-голяма практическа полза от него. В случилото се имаше дори морална полза, но теорията не е в състояние да пренебрегне гледката, която представлява човешка глава, пръсната от високоскоростен куршум. Това е пурпурночервена маса, от която се издига топла пара на фона на студения планински въздух. Макензи се обърна и погледна сестра си. Тя се научи да убива хора, а аз не. Едно е да говориш за това. Съвсем друго е да го видиш с очите си.

— Благодаря, майоре — каза Ричър.

— Колко стока караше? — попита Роуз.

Най-важният въпрос за нея.

— Малко — отвърна Ричър.

— По дяволите!

Сандерсън заобиколи тялото на Стакли и надникна отзад в пикапа. Отметна одеялото и огледа кутиите. Раменете ѝ увиснаха. Резултатът не я изненадваше, но определено я разочароваше. Плановете оцеляват само до първата среща с врага. Извърна се и погледна Ричър, сякаш да му каже: Прекалено лесно се справихме с този, не мислиш ли?

— Откъде се снабдява със стока? — попита тя.

— Разговорът ни не стигна толкова далече — отвърна Ричър.

— От пералнята на Скорпио, нали?

— Не. Оттам не минава никакъв трафик. Не се извършва нито товарене, нито разтоварване. Каквото и да прави Скорпио, прави го далече от пералнята.

— Какво точно ти каза Стакли?

— Отивали в някакъв склад, нареждали се на опашка и чакали до полунощ.

— Къде?

— Получавал съобщения на телефона. Той е там някъде.

Последваха щракане на ключалки и отваряне и затваряне на вратички. Поне дванайсет. Отзад в пикапа имаше куп скрити отделения като на някоя яхта.

— Няма никакъв телефон — обяви Сандерсън.

— Разбира се, че няма — каза Ричър. — Каза го, за да ме заблуди. Искаше да се добере до пистолета.

— Как ще разберем къде трябва да отидем?

— Няма как.

Сандерсън не помръдваше от мястото си. Дребничка, унила, съкрушена. Тя беше наркоманка и току-що бе убила своя дилър. А това бе същинска катастрофа за нея. Все едно бе скочила от покрива на небостъргач. Сега летеше стремглаво надолу, вятърът свиреше покрай ушите ѝ, а ужасът замъгляваше мислите ѝ. Всеки момент щеше да изпадне в паника.

— Забрави за телефона — каза Ричър. — Това беше лъжа. Измислица. Системата не може да работи по този начин. Склад, който е достатъчно голям, за да приема и изпраща автомобили, не може да се мести току-така. Тези неща не се уреждат в последната минута. Явно разполагат с постоянно място. Проверено и сигурно. Добре скрито.

— Но къде? — попита Роуз.

— Къде е обикновеният му телефон? — поинтересува се Брамал.

Бившият агент коленичи и дребната му фигура се приведе над трупа. Провери джобовете на Стакли и измъкна смартфон „Самсунг“ с размерите на книжка с меки корици. Дисплеят бе напукан. Нямаше парола. Брамал влезе в менюто на телефона.

— Заменил е Били преди три дни — обяви той. — Очевидно е ходил да взема стока вместо него.

Нямаше нито едно текстово съобщение от последните три дни. Нито един имейл. Но имаше гласово съобщение. Брамал го пусна, прослуша го и предаде съдържанието му на останалите.

— Има някакво шосе, което води до покрит гараж, където държат снегорини и прочие зимно оборудване. Сградата е огромна и е изцяло на тяхно разположение. На вратата има охрана.

— Къде се намира? — попита Ричър.

— Не се споменава.

— Би трябвало. Стакли беше новобранец.

— Едва ли. Вероятно е познавал мястото. Може да са му казали предварително къде точно се намира този гараж.

— Кой е оставил съобщението?

— Онзи, който играе ролята на отговорник по транспорта. Който се занимава с такива подробности.

— Има ли телефонен код?

— Номерът е блокиран.

— Чудесно.

Роуз Сандерсън се върна при каросерията на пикапа. Наведе се и взе трите пластира. Връчи по един на двамата каубои. Заради доброто старо време, предположи Ричър. Нещо като прощален дар. Така постъпват добрите офицери. Винаги се грижат за своите войници. Тя задържа третия пластир за себе си. Извади друг от джоба си. Събра двата и ги разпери като ветрило, като карти за игра. Преброи ги. Един, два. После отново ги преброи, в случай че нещо се бе променило като с вълшебна пръчка. Един, два. Преброи ги за трети път. Резултатът остана същият.

— Това не е добре — обяви Сандерсън.

— За колко време ще ти стигнат? — попита Ричър.

— До вечерта ще ми прилошее.

— Къде можем да намерим снегорини?

— Шегуваш ли се? Навсякъде. Били имаше снегорин.

— Но в дома си. Говоря за големи машини на покрит паркинг.

— На летището — отвърна Брамал. — В Денвър може би.

Ричър замълча. После каза:

— Преди три дни.

Прекрачи окървавеното тяло и надникна в кабината на пикапа. Обвивките от сандвичи. Бележките за бензин. Хвърли обвивките на шофьорската седалка и събра бележките на другата. Провери пода и изпразни джобовете по вратите.

— Коя дата беше преди три дни? — попита той.

Макензи му каза. Ричър започна да рови сред хартийките и да проверява датите. Някои касови бележки бяха отпреди година. Други бяха омачкани и пожълтели. Затова провери първо онези, които изглеждаха най-нови.

— Дай да ти помогна — предложи Брамал.

В крайна сметка разделиха листчетата на четири купчини. Наредиха ги върху капака на пикапа и започнаха да ги прелистват с наплюнчени пръсти като банкови касиери, които броят пачки с банкноти.

— Намерих една! — възкликна Макензи. — Отпреди три дни е. От вечерта. Но не е от бензиностанция, а от кафене или закусвалня.

— А аз намерих касова бележка за бензин — каза Брамал. — Също отпреди три дни. Също от вечерта.

Поставиха ги под чистачката на предното стъкло, все едно бяха билети за паркинг. Провериха останалите бележки. Не откриха друга от същия ден.

— Добре — каза Ричър. — А сега да ги огледаме по-внимателно.

Касовата бележка от закусвалнята бе за тринайсет долара и няколко цента, платени в брой преди три дни в десет и петдесет и седем вечерта. Бележката за бензин бе на стойност точно четирийсет долара. Платени най-вероятно преди да извади пистолета на маркуча от гърлото на резервоара. Две двайсетачки, оставени на мръсния плот на касата. В единайсет и двайсет и три същата вечер.

— Вечерял е късно — каза Ричър — и е потеглил към единайсет. Шофирал е в продължение на двайсет минути и е заредил. Потеглил е към единайсет и половина. После е отишъл в тайния склад и е изчакал да стане полунощ.

Касовата бележка от бензиностанцията носеше логото на „Ексон-Мобил“ в горната си част, но нямаше адрес. Заведението се казваше „Клингър“ и имаше телефонен номер, чийто код бе 605.

— Южна Дакота — обяви Брамал.

Отиде до началото на клисурата, където сигналът на мобилния му телефон бе най-силен. Набра номера. Върна се и каза:

— Семеен крайпътен ресторант северно от Рапид Сити.

Макензи, Брамал и Сандерсън натовариха багажа си в тойотата. Четката за зъби на Ричър вече бе в джоба му. Паспортът му също бе на мястото си. Взе колта на Стакли и останалите три пистолета, които бе разглобил. Нареди на каубоите да качат тялото на Стакли отзад в пикапа и да го откарат някъде надалече. Може би в някое изоставено ранчо. Нареди им да паркират в плевнята и да оставят колата там. Представи си Стакли след десет години, изсъхнал и мумифициран, открит напълно случайно с положените до него останки от главата му, прибрани в кутия от фентанил. И толкова. Случай, който полицията никога нямаше да разкрие.

Каубоите потеглиха и по земята не останаха никакви следи с изключение на малко кръв и парченца кости и мозък. Ричър предположи, че и те ще изчезнат най-много час след като поляната потъне в тишина. Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват.

Брамал докара тойотата отпред. Жените се бяха настанили на задната седалка. Макензи бе поставила пътните си чанти до тези на Брамал в багажника. Сандерсън не бе взела нищо освен една евтина пазарска чанта. Оглеждаше се. Дебелото затъмнено стъкло на тойотата вече я разделяше от къщата, която бе неин дом в продължение на три години. Не че ѝ пукаше. Нямаше причина да остава тук. Новият дилър нямаше да пристигне скоро. Това поне бе сигурно.

Тя се облегна на седалката, впери поглед напред и задиша плитко.

Ричър се настани до Брамал, който включи на скорост и потегли бавно по просеката. Очакваха ги шест километра корени и камъни, след което щяха да излязат на черния път.