Точно в полунощ

37

Пътеката се издигаше по гористия склон, а колкото по-стръмен ставаше той, толкова по-нарядко растяха дърветата. По земята имаше следи от лосове. Но никакви признаци за присъствието на мечки. Засега. Което можеше само да радва Ричър. Оръжието, което каубоят носеше, беше стара армейска пушка М14 „Гаранд“, която най-вероятно някой американски войник бе използвал преди шейсетина години. Тежко и неудобно оръжие. Но надеждно. Проблемът бе, че използваше стандартни натовски боеприпаси, а това означаваше, че куршумите трудно ще спрат мечка. Но може би каубоят не разполагаше с друго оръжие. Може да бе изтъргувал останалите, за да се сдобие с нещо, чиято цена изведнъж бе скочила.

По-добре от нищо, помисли си Ричър.

Продължиха навътре в планината. Въздухът бе разреден. Ричър дишаше с усилие. Но не и тримата каубои. Те изглеждаха в отлична форма. Явно бяха свикнали. На морското равнище сигурно щяха да получат световъртеж от високата концентрация на кислород. И щяха да се почувстват по-добре, отколкото след близане на фентанилов пластир. Самата пътека не бе кой знае колко трудна. Беше покрита с корени и камъни като просеките, които бяха преодолели с тойотата, но по-тясна. Наклонът бе умерен. От време на време се натъкваха на високи скалисти тераси. Човек трудно можеше да ги преодолее с тежък товар на гърба, но не беше невъзможно. Макар и за малко хора, както бе казал каубоят.

Пет минути по-късно излязоха на поляна, където някой лос бе прекършил младо дръвче. Имаше най-различни следи от животни, някои от които много големи.

— Намериха го на място като това — каза каубоят с ботушите.

— На място като това? — попита Ричър. — Или тук?

— Онова е по-нагоре. Но тук можеш да добиеш представа, ако решиш да се върнеш.

Ричър погледна наляво, надясно, напред, между дърветата. Не беше сигурен какво очаква да види. Имаше чувството, че едва ли ще се натъкнат на мечка. Какви бяха шансовете?

— Добре — каза той. — Да продължим.

Така и направиха. С изкачването гората около тях се промени. Полянките се срещаха все по-рядко, защото дърветата се разредиха до такава степен, че пейзажът пред тях се състоеше единствено от ниски шубраци и обширни пасища. Пътеките се открояваха ясно и отчетливо. Погледът стигаше надалече. Идеално място за лов на хищници.

— Още ли искаш да продължим? — попита каубоят с пушката.

Ричър се огледа. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред. Предупреждаваше го час по-скоро да напусне това открито пространство. Друга част от съзнанието му разсъждаваше върху евентуалното присъствие на мечки. Не, това е малко вероятно, казваше му то. Срещите с мечки тук са голяма рядкост. Въпреки това е добре човек да е подготвен за подобна възможност. В главата му прозвуча гласът на генерал Симпсън. Началникът на „Уест Пойнт“ бе казал по телефона: Трябвало е да носи оръжие дори когато не е била на служба.

Ричър се огледа. Нямаше мечки. Не и тук.

— Да се връщаме — каза той.

— Защо? — попита каубоят с пушката.

Защото искам да се върна между дърветата, помисли си Ричър. Но на глас каза:

— Вече добих представа.

И наистина, всичко му бе станало ясно. Стакли беше новият Били. Наследникът на местната империя. Получателят на съобщенията по гласовата поща. Явно бе получил ново съобщение. Скрий се зад някое дърво и гръмни Невероятния Хълк с пушка. Или каквото там име на анимационен герой бе използвал Скорпио. Стакли бе получил съобщението и бе уредил изпълнението на задачата. Но не се бе заел лично с нея. Бе потърсил услугите на наемници по време на онова оживено обсъждане край пикапа. Бе направил предложението, бе показал възнаграждението и бе уточнил условията. Вероятно бяха подпечатали сделката с ръкостискане.

Ричър се досети благодарение на пушката. Помогнаха му, разбира се, и дългогодишният опит и здравият разум. Каква бе вероятността каубой от Уайоминг да навлезе в територия, обитавана от мечки, без пушка, която може да застреля подобен звяр? По тези места носенето на оръжие в планината беше навик като обличането сутрин. Следователно вземането на неподходящото оръжие означаваше, че мишената няма да е мечка, а че тримата каубои ще го заведат на съвсем друго място поради съвсем друга причина. М14 определено бе в състояние да убие човек. Какво бе казал онзи тип в бара? Онзи, който пиеше бира от бутилката. Има стотици животински видове, които ще се наредят на опашка и ще започнат да се облизват.

Ричър се огледа. Положението не беше розово. Широки открити пространства, дървета с тънки стволове. Безлюдна пустош. Никакви свидетели.

Няма доказателства. Това е най-хубавото.

За миг се запита колко ли са им платили, но после прогони въпроса от мислите си, първо, защото бе продиктуван от суета, и, второ, защото отговорът бе очевиден.

Доколкото знам, усещането е изключително приятно. Ако съдя по думите им, това е най-хубавото им преживяване.

Каубоите бяха получили няколко кутии оксикодон и фентанил. Сделката напомняше на онези, които се сключваха в затворите, където убиваха човек срещу няколко кутии цигари. Животът беше евтин. За частица от секундата се почувства предаден. Бе останал с впечатлението, че се разбира добре с каубоите. Бе положил усилия, държеше се любезно. После погледна на ситуацията по-реалистично. От тяхна гледна точка. Някои неща бяха по-важни от човешкия живот. По-важни от роднини, приятели и достоен живот.

Никой не бива да подценява силата на наркотичното опиянение.

Ричър се надяваше всеки от каубоите да е получил по две кутии.

Защото нямаше да ги заслужат лесно.

Обърна се и тръгна назад, като следеше с периферното си зрение каубоя с пушката. Не се притесняваше за първия изстрел. Снайперистите го наричаха студен изстрел, тъй като цевта още не бе загряла. За други това бе просто сватбарски изстрел. С втория обаче нещата се усложняваха. Както и с третия. И с всички останали. Пълнителят на М14 побираше двайсет патрона. Ричър намали крачка, за да остави каубоя пред себе си. Нямаше да му позволи да смени позицията си. Дори онзи да не го убиеше, един изстрел в долната част на гърба щеше да свърши същата работа. Куршумът щеше да прониже тялото му и да се забие в пръстта на три метра зад него. И никога няма да бъде намерен. Това просто беше невъзможно. Куршумът щеше да остави следа с размери един квадратен сантиметър в слабо населен щат, чиято площ надвишаваше територията на много държави.

Няма доказателства. Това е най-хубавото.

Ричър отново забави крачка, своеобразна проява на любезност, един вид казваше „след вас“. Каубоят с пушката продължи да води. Можеше да си го позволи. Наближаваха първата полянка, която бяха видели. Онази, с младото дърво, прекършено от лос. Намериха го на място като това. Явно поляните бяха любимият им избор. Защо иначе бяха спрели там? Продължиха да се спускат по склона и където гората се сгъстяваше, преминаваха в индианска нишка.

Ричър остана последен. Както предпочиташе. Огледа пространството пред себе си и избра място. За всеки случай.

— Да се върнем по друг маршрут — предложи той. — Вече добих представа за местността.

С тези думи поемаше тактически риск. Те не знаеха, че той знае. Все още не. Моментът за действия щеше да настъпи по-късно.

И все пак това бе по-малък риск, отколкото да се озове на мястото, което каубоите бяха планирали предварително. Не можеше да има съмнения в това. Ставаше въпрос за открито пространство, което те познаваха добре, а той — не.

Каубоят с пушката спря и се обърна.

— Мисля, че няма друг маршрут — каза той.

— Трябва да има — възрази Ричър.

— Не искаме да се загубим по тези места.

— Имам доста добро чувство за ориентация. Обикновено мога да преценя кой път води нагоре.

Каубоят пристъпи към Ричър. Сега стоеше на около три метра от него. Двамата впериха очи в очи. Пушката висеше небрежно до тялото на каубоя. Другите двама бяха по-близо, може би на метър и половина, раздалечени един от друг, така че въоръженият им приятел да има свободно пространство пред себе си. Земята бе покрита с корени, скали и дребни камъчета. От всички страни се издигаха дървета.

Ричър пристъпи напред.

— Портърфилд не е открит по тези места — заяви той.

— Ти откога стана такъв специалист? — попита каубоят с пушката.

— Шериф Конъли е провел задълбочено разследване. Най-малкото можем да очакваме, че е претърсил всяка сграда в близост до мястото, където е намерено тялото. Единствената сграда, която е претърсил обаче, е домът на самия Портърфилд. Това означава, че е намерен на територията на своето ранчо. А то е на шейсет километра от тук. Освен това екосистемата е съвсем различна. Там има мечки.

Предпазителят на М14 е малко лостче, разположено пред спусъковата скоба. Когато бъде преместено назад, оръжието е на предпазител. Когато е преместено напред, то може да стреля. Ричър следеше внимателно предпазителя. В момента пушката не можеше да произведе изстрел. Но четири от пръстите на каубоя се намираха в непосредствена близост до предпазителя.

— Остави оръжието и ще поговорим — каза Ричър. — Не е нужно да го правиш. Може да измислим начин да се измъкнем заедно от тази ситуация.

— Как?

— Остави оръжието и ще поговорим.

Каубоят не го направи.

— Помисли в перспектива. Стакли е най-добрият ти приятел днес, но утре може да изхвръкне от бизнеса. Сестрата на Роуз ще я отведе в Чикаго. В едно от предградията, не в самия град. На хубаво място. Може да създаде благотворителна фондация. И ти можеш да заминеш с нея.

— Тук ни е добре.

— Били е зад решетките — продължи Ричър. — Още малко и ще прекъснат канала за доставка.

В момента, в който изрече тези думи, разбра, че е направил голяма глупост. Каубоите реагираха като Роуз Сандерсън. Със сковани пози и учестено дишане. Първите признаци на обзелата ги паника. Плюс объркване какво да правят сега. Сякаш обещаната награда бе започнала да се изпарява пред очите им. Ричър прочете по израженията им, че гласът в главите им преминава в страховит вой и думите ще прекъснат канала за доставка се трансформират в да вземем колкото се може повече сега, сега, сега…

Каубоят вдигна пушката, премести я от дясната в лявата си ръка, после отново в дясната. Оръжието бе старо, тежеше над пет килограма и бе дълго почти метър и двайсет. С него се боравеше трудно.

Показалецът му се плъзна напред. И бутна лостчето на предпазителя.

Ричър се хвърли към каубоя, който бе застанал най-близо до него, и използва инерцията си, за да се шмугне зад едно дърво. Не можеше да избегне напълно опасността, защото това бе просто невъзможно, но лесно можеше да предвиди бъдещата траектория на изстрела и да я избегне, като не забравя законите на Нютон — същата сила щеше да въздейства и на каубоя, но в противоположна посока, а именно към пушката. Това се наричаше действие и противодействие и именно противодействието бе причина за смъртта на каубоя. Отекна изстрел, куршумът го удари и той се строполи, сякаш се бе спънал във въже, опънато ниско над земята. Планинското ехо понесе гърмежа, който постепенно заглъхна до шепот. Накрая настъпи тишина. Каубоят с пушката гледаше смаяно. Ричър изскочи иззад дървото, удари го по главата и грабна оръжието му. Каубоят се олюля и падна на колене.

Третият тип бе замръзнал на място.

— Провери приятеля си — нареди му Ричър.

Но дори от мястото, на което бе застанал, съзнаваше, че положението е безнадеждно. Цевта на пушката бе насочена нагоре и куршумът бе пронизал врата на мъжа. Може би със същия ефект като при рана в корема, а може би дори с по-голям. Куршумът трябва да бе паднал на земята на стотина метра зад жертвата. Дивите животни щяха да се нахвърлят първо на меките тъкани на врата и бързо да ги погълнат. После щяха да отнесат натрошения гръклян и да се доберат до гръбначния стълб зад него. Нямаше да остане никакво доказателство.

Третият каубой коленичи и поклати глава. Ричър насочи оръжието първо към него, а после към мястото, на което искаше той да застане. А именно до онзи с ботушите, който бе опрял длани в земята и полагаше усилия да се изправи на крака.

— Тръгвайте — подкани ги Ричър. — Ще продължим по този маршрут.

Двамата се затътриха пред него, а Ричър ги следваше с пушката в едната си ръка. Каубоите не си и помисляха за съпротива. Изглеждаха унили и пасивни, сякаш се бяха примирили със съдбата си. Може би бяха в шок. А може би реакцията им бе свързана със зависимостта им от наркотиците. Или пък бе обичайна за каубоите.

Пристигнаха две минути след Макензи и Брамал. Роуз Сандерсън бе излязла на верандата, за да посрещне сестра си. Брамал стоеше до тойотата, за да не им се натрапва. Двамата каубои и Ричър излязоха от гората и спряха. Привлякоха вниманието на останалите. Думите бяха излишни. Двама каубои, а не трима, и двамата умърлушени, водени от Ричър, който държеше оръжие в ръцете си.

Роуз Сандерсън позна пушката. Обърна глава. Качулката ѝ се завъртя като перископ. Огледа сцената. Впери поглед в двамата каубои. После в пушката. Накрая в Ричър. Той можеше да прочете мислите ѝ. Тя разсъждаваше като офицер от пехотата. Разиграваше конфликтни ситуации, както някой компютър разиграва шахматни композиции. Като възпитаник на „Уест Пойнт“. И откри единственото възможно решение.

— Стакли им е предложил безплатна дрога, нали? — попита Сандерсън.

— Да — отвърна Ричър.

— Това е лошо.

— И аз мисля така.

— Защо Стакли ти има зъб?

— Шефът му не ме харесва.

— Но ти не си тук по служба.

— Настъпих го по мазола, докато те търсех.

— Какво се случи в гората?

— Една жертва от приятелски огън — обясни Ричър. — Прибързано прицелване, движеща се мишена, объркване.

— Пусни ги — каза тя. — И задръж пушката. Тя е единственото им оръжие.

Двамата каубои се затътриха по пътеката, а сестрите, Ричър и Брамал седнаха на стъпалата на верандата да поговорят. Сандерсън отново бе придърпала качулката над лицето си. Качулката се завъртя към Ричър.

— Извинявам се заради тях — каза Сандерсън.

— Не е необходимо — отвърна той. — Не ми направиха нищо. Тактическите познания и добрата маневреност компенсираха първоначалния недостиг на въоръжение.

— Кога разбра какво се готвят да направят?

— Заподозрях ги, когато спряхме на една поляна и те започнаха да се държат странно. Предполагам, че тогава онзи тип не можа да натисне спусъка. Вероятно не го е правил преди.

— Извинявам се заради тях — повтори Сандерсън. — Те бяха мои приятели.

— Не е необходимо.

— Но не мога да ги съдя. Нямаш представа колко много са им предложили.

— Имам представа. Мога да преценя причината и следствието. Отнасям се сериозно към тези неща. Аз също не осъждам приятелите ти. Те са такива, каквито са. Правят какво трябва да направят. Нали така?

— Да.

— А сега това, което ти трябва да направиш, е да влезеш вътре и да си вземеш нов пластир, защото след това ще трябва да вземеш решение.

— Какво?

— Трябва да проведем сериозен разговор за твоето бъдеще.

— Или?

— Или си тръгвам без теб.