Точно в полунощ

11

Накамура продължаваше да наблюдава от другата страна на улицата. Ричър се изправи и прескочи единия охранител. Погледна към сушилнята. Беше по-голяма от онези, които хората слагаха в домовете си. Нищо чудно да успееше да напъха Скорпио вътре.

— Искаш ли да изляза отзад? — попита той.

Скорпио поклати глава.

— Не. Излез отпред.

Ричър прескочи и другия охранител и излезе навън. Лъхна го топъл въздух, който довя свежо ухание. Той зави наляво по тротоара. Чу как Накамура запали двигателя на колата си. Чу въртенето на гумите на място, потеглянето, а секунди по-късно колата спря до него. Беше същият модел като на Скорпио, само че малко по-ниска и синя.

Накамура свали прозореца. Черна коса, черни очи, строго изражение.

— Качвай се — нареди тя.

— Ядосана ли си ми?

— Предупредих те да не вършиш престъпления на места под моя юрисдикция.

— Бяхме вътре в пералнята. Това брои ли се?

— Хитруваш! А аз се старая да държа нещата под контрол!

Ричър отвори вратата и се качи. Отмести седалката назад, за да направи място за краката си.

— Извинявай. Знам, че се стараеш. Скорпио е костелив орех.

— Какво ти каза?

— Някакъв тип от Уайоминг на име Сай Портърфилд донесъл пръстена преди около шест седмици. Скорпио призна, че е свързан с Джими Плъха в Уисконсин. Част е от верига, която върви от изток на запад покрай магистрала деветдесет.

— Не можем да го докажем.

— Освен това плаща на служители в ресторантите да му снасят информация. А това е само една от множеството мрежи, които ръководи. Нищо чудно да се окаже и кварталният букмейкър. Или лихвар.

— И това не можем да докажем.

— Не съм сигурен колко успешен бизнес върти. Колата му е отвратителна таратайка, която не струва и сто долара, а оръжието на горилите му е по-старо от теб.

— Колата добре ли работи?

— Предполагам.

— А оръжията щяха ли да свършат работа?

— Вероятно. Револверите обикновено са доста надеждни.

— Това е Южна Дакота. Хората са пестеливи. Аз лично смятам, че Артър Скорпио изкарва доста пари.

— Окей.

— Къде са револверите сега?

Ричър ги извади от джобовете си и ги остави на задната седалка.

— Благодаря — каза Накамура.

— Той крие нещо в офиса си — продължи Ричър. — По-логично беше да разговаряме там. И още по-логично беше да си тръгна през задната врата. Сигурно е предположил, че ще ме спреш и ще започнеш да ми задаваш въпроси. За него щеше да е по-добре, ако бях излязъл отзад. Той обаче не ми позволи. Трябва да проверите какво има там.

— Нуждаем се от съдебна заповед.

— Нали подслушвате телефона му. Може да изтърве някоя глупост. Залагам десет долара, че в момента звъни на Портърфилд в Уайоминг.

— Там ли отиваш?

— Веднага щом намеря карта. Бил в някакво градче на име Мюл Кросинг. Никога не съм го чувал.

Накамура извади телефона си. Плъзна пръст по дисплея, написа нещо, зачака и накрая каза:

— Намира се близо до Ларами.

Протегна телефона си, за да му покаже картата, и отбеляза:

— По-близо е до магистрала осемдесет, отколкото до деветдесет.

— Гъстотата на населението рязко намалява на запад от тук. За каквато и верига да става въпрос, тя се нуждае от повече разклонения, за да функционира нормално. Нищо чудно в Уайоминг, Монтана и Айдахо да има много Портърфилдовци, които захранват Скорпио, както притоците реката. Наблюдавате ли посетителите му?

— Опитваме се от време на време. Засичали сме коли и мотори на задната алея, някои от които с номера от други щати. Доста хора влизат и излизат през задната врата.

— Трябва да надникнете в задната стаичка. Обзалагам се, че не е пълна с кашони прах за пране. Този тип няма клиенти.

Накамура се замисли, после каза:

— Благодаря за отчета.

— Няма нищо — отвърна Ричър.

— Да те откарам донякъде?

— До автогарата. Ще взема първия автобус, който отива на запад към магистрала деветдесет. Ще сляза в Бъфало и ще продължа на юг към Ларами.

— Това трябва да е автобусът за Сиатъл.

— Да — каза Ричър. — Възможно е.

Ричър слезе от колата на Накамура, сбогува се с нея и ѝ пожела късмет. Не очакваше да я види отново. Купи си билет до Бъфало, Уайоминг, и зачака заедно с още двайсетина души. Стените на чакалнята бяха боядисани в светли тонове, а от тавана висяха квадратни флуоресцентни лампи. Отвъд прозорците се простираше голям и празен правоъгълник асфалт, където рано или късно щеше да се появи автобусът за Сиатъл. Идваше от Сиукс Фолс.

Накамура позвъни на приятеля си, техника, и го помоли да се свърже със своя човек в телефонната компания, за да провери на кого е звънял Скорпио през последния час, като обърне специално внимание на обажданията на номера, започващи с 307, кода на Уайоминг. Техникът ѝ отвърна, че няма какво да проверява, лейтенантът е подновил и електронното наблюдение над Скорпио. Всички разговори от мобилния и стационарния телефон на Скорпио се записвали директно върху харддиск. Накамура можела да се свърже с въпросния диск директно от служебния си компютър.

Имало само един проблем, обясни техникът. Скорпио не бил звънял на никого.

Ричър проследи през прозореца смяната на пейзажите — Южна Дакота отстъпи място на Уайоминг. Седеше на любимото си място — отляво, точно над задната ос. Повечето хора избягваха тази част на автобуса, защото се опасяваха да не друса много. Това място бе последният избор на всички и съответно — първият на Ричър.

Той харесваше Уайоминг. Харесваше суровата му природа и суровия му климат. И пустотата. Този щат имаше площта на Великобритания, но в него живееха по-малко хора, отколкото в град Луисвил, Кентъки. Според Бюрото за преброяване на населението на Съединените щати по-голямата част от него бе необитавана. Местните бяха непосредствени, откровени и добронамерени. Никога не досаждаха на непознати. Идеалното място за човек като Ричър.

Уайоминг го посрещна с високите си равнини. Тук есента вече бе започнала. Ричър зарея поглед над огромните жълтеникавокафяви пространства, отвъд които се издигаха високи планини. Магистралата — почти празна поради оскъдния трафик — се простираше като черна асфалтова панделка. От време на време някой камион изпреварваше автобуса бавно-бавно, като караше редом с него почти минута, преди да го задмине. Ричър се озоваваше очи в очи с шофьорите и техните празни кабини. Всичките бяха възрастни мъже.

Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо.

Погледна надясно към отсрещния хоризонт, който се простираше от другата страна на автобуса.

Накамура прекоси коридора, който водеше до ъгловия кабинет на лейтенанта, и влезе. Той вдигна поглед. Очите му блестяха неспокойно.

— Голямата стъпка си тръгна — каза тя. — Скорпио отговори на въпроса му. Следваща спирка — Уайоминг.

— Какво има в Уайоминг?

— Скорпио е получил пръстена от някой си Портърфилд от градче на име Мюл Кросинг. Преди около шест седмици.

— И как Голямата стъпка накара Скорпио да се разприказва?

— Като елиминира охраната му. Сигурно Скорпио е разбрал, че той е следващият.

— Видя ли го с очите си?

— Не съвсем — призна Накамура. — Стана много бързо. Не мога да се закълна какво точно се случи. Не мога да свидетелствам в съдебната зала.

— В такъв случай не разполагаме с нищо — отвърна лейтенантът. — Дори сме направили крачка назад. Телефоните на Скорпио мълчат. Това означава, че е отишъл в дрогерията и си е купил апарат с предплатени минути. Което пък означава, че не можем да проследим на кого или къде се обажда.

На близо хиляда и петстотин километра на изток от Рапид Сити една жена на име Тифани Джейн Макензи набра мобилния телефон на Тери Брамал. Тя седеше в скъпата кухня на просторната си къща в стил Тюдор, разположена на Златния бряг, северно от центъра на Чикаго. Звъня, звъня, но никой не вдигна. Включи се гласова поща и мъжки глас я подкани да остави съобщение.

— Господин Брамал, обажда се Тифани Макензи. Исках да разбера дали сте постигнали някакъв напредък към момента или не. И в двата случая бих желала да ви чуя, затова ви моля да се свържете с мен при първа възможност. Благодаря и дочуване.

След това госпожа Макензи използва телефона, за да провери електронната си поща и да посети любимите си интернет страници, стаи за чат и форуми.

Брамал не ѝ отговаряше.

Ричър слезе от автобуса в Бъфало. Вариантите оттук нататък бяха ограничени. Нямаше директна връзка с Ларами. Линията стигаше до близкия Шайен, но първият автобус тръгваше чак на следващия ден. Затова Ричър потегли пеша, като се ориентираше по табелите за магистрала 25, водеща на юг. Когато стигна до нея, протегна ръка с насочен нагоре пръст. Прецени, че шансът някой да го качи скоро е петдесет на петдесет. Ези или тура. На негова страна бе дружелюбното население, което не страдаше от ирационални страхове. В същото време обаче почти нямаше трафик. Въпросното дружелюбно население бе малобройно и разпръснато на огромна територия. Какво да се прави, Уайоминг. По-голямата част от щата изобщо не бе населена.

Въпреки това късметът му се усмихна след седем-осем минути. До него спря прашен пикап, шофьорът се наведе към дясната врата и каза, че отива до Каспър, градче, разположено на еднакво разстояние и от Шайен, и от Ларами, на самата магистрала 25. Ричър се качи и се настани удобно. Пикапът бе тойота. С високо окачване и всевъзможни приспособления за офроуд. Имаше вид на превозно средство, което е в състояние да прекоси дори обратната страна на Луната. Носеше се по магистралата със завидна скорост. Шофьорът се оказа слаб и жилав мъж, облечен в евтини джинси и груби обувки. Дърводелец, който бързаше да поправи колкото се може повече покриви, преди да е дошла зимата. И скалолаз през уикендите, добави той. Когато му останели свободни уикенди. Ричър го попита какво е скалолаз. Оказа се, че това е човек, който шофира офроуд, но по терен, осеян с големи канари, или по каменистото дъно на пресъхнали реки. Ричър не обичаше да шофира, но ако трябваше да прецени това хоби от чисто теоретична гледна точка, бе принуден да признае, че звучи забавно, макар и напълно безсмислено.

Накамура подкара шевролета си обратно към пералнята на Скорпио, но в последния момент ѝ хрумна да спре малко по-далече, затова паркира пред магазина за хранителни стоки. Влезе вътре и се огледа. Провери набързо асортимента. Храни в пакети и консервни кутии, хладилници с безалкохолни, сокове и бира, ролки тоалетна хартия, бонбони и чипс, щанд за закуски… Точно зад касата се намираха стелажи, отрупани с всевъзможни дреболии, включително лекарства, витамини, батерии, зарядни устройства за телефони.

И телефони. Видя апарати без кутии, увити само в защитно фолио, които се продаваха без договор с оператор. Заемаха цели два рафта вляво и вдясно от продавача, до избелял надпис, който предупреждаваше бременните да не прекаляват с алкохола.

Накамура посочи телефоните и попита:

— Артър Скорпио случайно да си е купил някой от тези?

— О, господи! — възкликна продавачът.

— Няма проблем, ако си е купил. Трябва ми само информация.

— Да, купи си един. И обезболяващи.

— По-точно?

— Какви обезболяващи ли?

— Не, какъв телефон? Отляво или отдясно беше?

Продавачът се замисли и посочи.

— Отдясно. За мен е по-удобно да се пресегна натам.

— Дай ми съседните два.

Мъжът взе два телефона от десния рафт и Накамура му подаде кредитната си карта. Когато се върна в колата, позвъни на приятеля си от „Компютърни престъпления“.

— Скорпио е купил телефон за еднократна употреба — каза тя. — Взех съседните два от рафта. Ще ти ги донеса. Искам да провериш дали случайно номерата им не са последователни, защото в такъв случай ще можем да подновим подслушването на Скорпио.

— Ще направя всичко възможно — обеща приятелят.

Тери Брамал влезе в хотелската си стая и закачи сакото си в гардероба. Извади телефона си от куфарчето и прослуша оставените съобщения. Първото бе от някакъв човек, за когото дори не беше чувал. Ричър. Снощи се засякохме на бара за сандвичи, а тази сутрин в кафенето. После каза нещо за Артър Скорпио и някакви крадени вещи.

Брамал изтри съобщението, защото бе приключил със Скорпио.

Второто съобщение бе от неговата клиентка госпожа Макензи. Нямаше търпение да разбере докъде е стигнал, което бе напълно разбираемо. И в двата случая бих желала да ви чуя, затова ви моля да се свържете с мен при първа възможност. Той обаче не искаше да се чува с нея. Брамал не обичаше да говори по телефона, особено с нетърпеливи клиенти. Затова реши да ѝ изпрати съобщение, което написа бавно и методично, като използва само десния си показалец: Скъпа госпожо Макензи, напредъкът е задоволителен, надявам се скоро да имам конкретни новини. Поздрави, Т. Брамал.

Натисна бутона за изпращане.

Ричър се намираше в Каспър, където отново бе изправен пред избор. Можеше да продължи по магистрала 25 и да се насочи на югоизток към Шайен и тогава щеше да му се наложи да извърши съвсем кратък преход на запад по магистрала 80. Или можеше да напусне магистралата и да продължи по щатския път. Две бързи страни на триъгълника срещу една бавна. Вечната дилема на всеки стопаджия.

Избра щатския път. До гуша му бе дошло от магистралите. Освен това разполагаше с достатъчно време. Нямаше причина да бърза. Пръстенът бе напуснал Уайоминг преди шест седмици. Това едва ли можеше да се нарече гореща следа. Тръгна на запад, измина повече от два километра, докато магазините, складовете и бензиностанциите отляво и отдясно отстъпиха място на планинска полупустиня, осеяна с рядка растителност. След стотина метра видя табела, на която пишеше: Ларами 245 км. Ричър застана до нея. Имаше чувството, че тази табела е видяла и чула много. Огледа хоризонта. Нямаше и следа от приближаващи автомобили.

Скорпио даде на охранителите по двайсет долара и шишенце тиленол, след което ги отпрати по домовете. Те излязоха отпред, а той се върна в задната стаичка. Настани се зад дълъг плот, отрупан с всевъзможна апаратура, която жужеше тихичко. Разкъса найлоновата опаковка на новия си телефон. Активира го и набра номер, който започваше с 307. Уайоминг.

Свободно. Никакъв отговор. Анонимен глас го подкани да остави съобщение.

— Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно. Нищо сериозно всъщност. Просто беше необичайно, което отдавам на лош късмет. Появи се един тип, който се опитва да проследи някакъв пръстен. Не беше ченге. Не знаеше нищо. Случаен минувач, който се интересуваше от неподходяща вещ в неподходящ момент. Не можах да се отърва от него, затова бях принуден да му дам името на Сай Портърфилд. Което означава, че рано или късно този тип ще се появи и при вас. Не се забърквай с него. Скрий се зад някое дърво и го гръмни с ловна пушка. Не се шегувам. Прилича на Невероятния Хълк от комиксите. Не му позволявай да се добере до теб. Изпревари го. Той трябва да изчезне, защото представлява потенциална заплаха. За теб е по-лесно да свършиш тази работа, отколкото за мен. Така че заеми се. — Накрая добави: — Привилегиите ти са отменени, докато не ми се обадиш.

Скорпио затвори и изхвърли телефона в кошчето за боклук.