Точно в полунощ

25

Брамал изгледа въпросително спътниците си. Макензи и Ричър кимнаха, затова той запали двигателя и потегли по черния път. Решението бе взето единодушно. Това бе очевидният им ход. Нищо не им струваше да последват пикапа поне до къщата на Били. Така пак щяха да държат пътя под око. Всяка кола щеше да мине достатъчно близо край тях. И те щяха да я разгледат с най-големи подробности. Ако ли пък пикапът подминеше отбивката за дома на Били, винаги можеха да обърнат и да отдадат случилото се на необичайно съвпадение.

— Какво ще правим, ако завие? — попита Макензи.

— Може да е конкурент, който току-що е чул новината — отвърна Ричър. — Може да търси тефтерчето с контактите на Били. Може чистенето на сняг през зимата да е доходен бизнес.

— Ами ако е самият Били?

— Не се съмнявам, че Ноубъл е сменил ключалките. Или е сипал лепило в патроните. Или е заковал вратите. Или е направил каквото там правят сега агентите на АБН. Каквото и да е, то ще ядоса нашия човек. Направо ще го вбеси. Ще го накара да вземе пушката от пикапа и да простреля ключалките. Ще го заварим на верандата с пушка в ръце. И с пръст на спусъка.

— Само ако го последваме.

— Не е прослушал съобщението. Може да ни вземе за мормони. Или за членове на друга секта, в която има жени мисионерки.

Движеха се на не повече от стотина метра зад пикапа. Прекалено близо предвид околната пустош, но въпреки това невидими поради гъстия облак прах. Шофьорът на пикапа не можеше да ги забележи в огледалото.

Двете коли продължиха напред като конвой, потеглил на секретна мисия. Стадото вилороги антилопи пасеше на друга поляна. Изминаха три километра. Оставаше им по-малко от минута при скоростта, с която се движеха. Пикапът намали. Видяха масивния му призрачен силует в прахоляка пред себе си. Брамал изостана. Шофьорът на пикапа натисна спирачката, стоповете светнаха, скоростта падна рязко и колата бавно зави наляво по отбивката към дома на Били.

— След него — каза Ричър. — Не го изпускай.

Брамал погледна Макензи. Тя се поколеба.

— Не е прослушал съобщението — каза Ричър. — Не знае кои сме. Може да сме трима случайни пътници.

— Той знае къде е Роуз — отвърна Макензи.

Брамал зави. По отбивката не се вдигаше прах. Тя се виеше през горите и минаваше по камъни и чакъл. Сега тойотата им се виждаше като на длан. Затова изостанаха. Но въпреки това не изгубиха пикапа от поглед. Той изскачаше от сенките от време на време и слънчевите лъчи го озаряваха на около двеста метра от Ричър и останалите.

— Глупаво е първо да избяга, а после да се върне — подхвърли Ричър.

— Може да е дошъл за парите — предположи Макензи.

Продължиха напред, като поддържаха дистанция.

Пикапът взе последния завой и се скри от погледите им. Още петдесет метра и щеше да излезе от гората. После още стотина метра по отъпканата червеникава пръст и щеше да се озове пред къщата.

— Оставете ме тук — каза Ричър. — Ще измина пеша останалата част от пътя. Ще вървя между дърветата. Мога да мина напряко и да стигна по-бързо.

— Разумно ли е да го правиш? — попита Брамал.

— По-разумно, отколкото да останем заедно. Опитният екип никога не се скупчва на едно място. Така се превръща в лесна мишена.

Брамал спря и Ричър слезе от колата. Брамал потегли. Ричър го изчака да се отдалечи, след което тръгна през гората по права линия — или така поне се надяваше — към последното дърво преди поляната. Стигна до него в мига, в който пикапа спря до къщата. И зачака.

Видя Брамал да спира на стотина метра преди края на пътя. Тойотата бе добре скрита между дърветата. Цялата бе покрита с дебел слой червеникава прах. По-добре от всякакъв камуфлаж.

Ричър продължи да чака. Двигателят на пикапа заглъхна. Шофьорската врата се отвори. От колата слезе мъж. Млад. Нямаше двайсет и пет. Висок метър и осемдесет. Стотина кила, предимно тлъстини. Едър и безформен. Движеше се бавно и тромаво.

Не беше Били. Джинсите на Били бяха с тясна талия и къси крачоли, а обувките му бяха четирийсет и втори номер.

Едрият младеж извади връзка ключове от джоба си и впери поглед в тях, сякаш ги виждаше за пръв път. Качи се на верандата и се запъти към вратата. Избра един ключ и се наведе към ключалката. Изглеждаше объркан. Докосна патрона с ключ. Изправи се и се обърна рязко, сякаш бе доловил нечие присъствие зад гърба си. Някой с включена камера на фотоапарата. За да го гледат на мобилните си телефони. И да се посмеят.

Ричър излезе от гората. Прекоси откритото пространство и махна с ръка на Брамал да го последва. Непознатият пред вратата не откъсваше поглед от него. Не реагираше по никакъв начин. Изглеждаше все така объркан. Ричър стъпи на верандата. Отблизо младежът изглеждаше съвсем безобиден. Едрото му тяло бе изпънало дрехите до пръсване. Нямаше притеснителни издутини, нито пълни джобове. Беше невъоръжен. И много млад. Не представляваше никаква физическа заплаха. И като че ли не блестеше с особен интелект. Най-малкото погледът му бе доста глуповат.

— Кой си ти? — попита Ричър.

— Дойдох да взема нещо — отвърна младежът. Строго погледнато, това не отговаряше на въпроса му, но Ричър реши да го подмине. Към него се присъединиха Брамал и Макензи. Младежът огледа и тримата. Обърканото изражение не слизаше от лицето му. Ричър погледна ключалката. От патрона се бе стекла струйка лепило. Ноубъл бе сменил само една ключалка, най-вероятно на задната врата, и бе сипал лепило в патроните на останалите. Ефективно. Така се пестят парите на данъкоплатците.

— Кои сте вие? — попита младежът.

— Аз пръв ти зададох този въпрос — каза Ричър.

— Не върша нищо нередно.

— Кажи ми малкото си име.

— Мейсън.

— Добре, Мейсън, приятно ми е да се запознаем. Какво търсиш тук?

— Дойдох да взема нещо.

— За кого?

— За мен. Били каза, че мога да го взема.

— Кой е Били?

— Брат ми — отвърна Мейсън.

— Брат ти?

— Е, не съвсем, полубратя сме.

— Къде е той сега?

— Нямам представа. Пак избяга.

— Правил ли го е преди?

— Два пъти, доколкото си спомням. Но този път ми позвъни и ми каза къде е оставил пикапа. Каза, че мога да го взема. Плюс нещо, което е оставил вътре.

— Къде беше пикапът?

— В Каспър.

Ричър кимна. По-близо до Мюл Кросинг, отколкото до Билингс, Монтана. Другият тип бе изминал повече километри от Били. Защо? Дали така се бяха разбрали предварително? Или планираха да тръгнат на югоизток? Да пресекат Небраска и да продължат нататък?

— Какво е оставил тук Били? — попита Ричър.

— Не съм сигурен, че трябва да ви кажа.

— Пари в една кутия?

Младежът изглеждаше изненадан.

— Да — отвърна той. — В кутия за обувки.

— Искаше да му ги занесеш ли?

— Не, сър, каза, че са за мене. Вече бил с човек, който разполагал с много пари.

— Къде?

— Не ми каза. Никога не би ми казал. Все повтаряше: Мейсън, ако някога ти се наложи да се покриеш, не казвай на никого къде отиваш, дори на мен.

— Сигурен ли си, че не ти е казал?

— Да, сър.

— Какво работи Били?

— Кара снегорин.

— А през лятото?

— Доколкото знам, купува и продава разни неща.

— Какви неща продава?

— Най-обикновени. Като на битпазар.

— И къде ги продава?

— Наоколо. Където има купувачи.

— Познаваш ли някой от клиентите му?

— Не.

— А срещал ли си някога жена, която да прилича на моята приятелка тук?

— Не.

— Знаеш ли какво е съучастие?

— Когато двама души правят заедно бизнес.

— Освен това е юридически термин — каза Ричър. — И означава, че ако знаеш някаква тайна и не я разкриеш, също отиваш в затвора. Боя се, че Били отдавна се е отклонил от правия път. Взел е няколко много грешни решения, в резултат на което държавата е конфискувала къщата му. Вчера. Федерален агент е сложил лепило в патроните. Така се прави сега. Това е последната ти възможност да си помогнеш, Мейсън. Ако знаеш къде е Били, по-добре ни кажи, и то веднага.

— Нямам представа къде е — отвърна Мейсън и сякаш бе радостен от това. — Но не се притеснявайте. Сигурен съм, че ще се върне след година-две. Същото се случи и предишните два пъти.

Ричър погледна Брамал, който сви рамене. После Макензи, която кимна. Тя вярваше на думите на младежа. А той попита:

— Как да вляза вътре?

— Никак — разочарова го Ричър. — Няма смисъл. Парите ги няма. Озовали са се във федерално хранилище на улики още преди да се събудиш тази сутрин. Но можеш да задържиш пикапа. Намери си гребло за сняг и той ще стане снегорин. Можеш да влезеш в този бизнес.

Ричър и Брамал проследиха с поглед Мейсън, който си тръгна. Макензи стоеше на верандата и се наслаждаваше на гледката. Вдясно се простираха полегати планини. Старата поща, магазинът за фойерверки… Стадото антилопи. Вляво — ниски скалисти върхове, умалено копие на планините, които се издигаха в далечината.

— Трябва да тръгваме — каза Макензи. — Тя не е тук. Не е и в дома на Портърфилд. Нито е у жената с ягодовия пай. Затова трябва да продължим нататък. И да спрем, преди да стигнем до четвъртото ранчо. Така ще бъдем по-близо. Нищо няма да се случи зад гърба ни. Тя е някъде пред нас.

— Ако Ричър е прав — отбеляза Брамал. — А това не е сигурно.

— Защо тогава никой не я е виждал?

Брамал не отговори.

— Предполагам, че жестът с пикапа е своеобразна проява на каубойска щедрост и великодушие. Така Били си гарантира, че колата ще попадне в добри ръце и някой ще се грижи за нея. Десетте бона в кутията са нещо съвсем различно. Това са твърде много пари, за да ги подари с лека ръка. Не мисля, че би го направил, ако имаше избор. По-скоро е бил принуден. Вероятно е бил на път, когато е получил онова обаждане от Монтана. Бил е прекалено далече от дома си, за да се върне да вземе парите. Не е имал никакво време. Уговорката е била, щом получи обаждането, да тръгне веднага за Каспър. Ако вземем предвид посоката, от която е идвал неговият приятел, трябва да предположим, че са продължили на изток през Небраска. Първото обаждане на Скорпио ме навежда на мисълта, че Били е изчезнал преди четирийсет и осем часа. За това време би могъл да стигне до Чикаго. Но не мисля, че е отишъл там. Едва ли би се чувствал комфортно в големия град. Предполагам, че е тръгнал на юг, към Оклахома. Там може да си изкарва прехраната по абсолютно същия начин.

— Възможно е — отвърна Брамал.

— Но специален агент Ноубъл никога няма да открие това — обади се Макензи, — защото не знае къде е бил оставен пикапът. И причината сме ние, които решихме да го оставим на брата на Били.

— Ние? — учуди се Брамал.

— Няма от какво да се срамуваме. Решението ни беше продиктувано от най-добри намерения. Създаването на работни места е чудесно нещо. Но ми се иска Ноубъл да получи възможност да пипне Били. Смятам, че ще ни уведоми, когато го арестува. Защо да не го направи? Мисля, че трябва да му се обадим. Трябва да му кажем за Оклахома.

— Това е само догадка — уточни Брамал.

— Догадка, основана на факт — възрази Макензи. — За който Ноубъл дори не подозира.

— Той може да стигне до съвсем различен извод.

— Но поне ще му дадем шанс.

— Сериозно ли искате да му се обадя?

— Мисля, че сме длъжни.

Брамал погледна Ричър.

— Човекът ни приготви вечеря все пак — отвърна Ричър. — Заслужава да му се отблагодарим по някакъв начин.

Брамал извади очилата си за четене с рогови рамки и малък бележник, който отвори с палец.

— Имаш номера на Ноубъл? — учуди се Ричър.

— Само на телефонната централа на местния офис на АБН.

Брамал набра номера и когато се свърза, повтори името няколко пъти в различни варианти — специален агент Кърк Ноубъл, специален агент Ноубъл, Кърк Ноубъл. Явно накрая успя да се свърже с него, защото Брамал се представи и му напомни за вечерята от яйца с бекон, след което му съобщи, че има основания да предполага, че бегълците са отишли в Оклахома. Накрая Ноубъл поиска да говори с Ричър. Брамал му подаде телефона.

— Имам проблем с Портърфилд — каза Ноубъл.