Точно в полунощ

45

Накамура се върна в зоната за почивка, след като провери всяко кътче, за което се сети. Мястото не бе подходящо, но по-добре да останеше тук, отколкото другаде. Представи си товарен микробус, искрящо бял. Къде би могъл да спре, за да изпълни задачата си? Колкото се може по-далече от тук. А това означаваше някъде в покрайнините на паркинга. Късно вечер там имаше много празни места. Хората предпочитаха да паркират по-близо до сградите. Защо да вървят излишно?

Тя продължи да обикаля със светлосинята си кола. Оказа се права. Западният край на паркинга бе напълно пуст. В източния край имаше един-единствен автомобил. Паркиран с предницата към дърветата. Черен джип със синя регистрационна табела. Илинойс.

Накамура извади телефона.

— Искам спешна проверка на регистрационен номер от друг щат.

В отговор получи статичен пукот и едно окей. Продиктува номера. Паркира до черния джип, без да сваля телефона от ухото си. Беше тойота, Накамура излезе от колата си и огледа джипа, целия покрит с прах. Явно идваше от запад, и то от далече. Трудно ѝ бе да надзърне вътре, защото прозорците бяха разположени високо, а тя беше ниска. Но тези хора явно пътуваха с багаж. През задното стъкло видя доста чанти. Защо бяха спрели тук?

Накамура огледа дърветата и прецени, че през тях може да се мине. Но с каква цел? Последната редица на паркинга гарантираше достатъчно безопасност за каквато и да било незаконна сделка. Излишно бе някой да се крие в гората. От другата страна нямаше нищо, горичката оредяваше и отстъпваше място на пътя. Или пък имаше някаква сграда на Пътното управление? Накамура не можеше да си спомни. Да, наблизо имаше някакъв склад, но къде точно? Тя никога не обръщаше внимание на такива места.

В ухото ѝ се разнесе пукот и прозвуча глас:

— Според управлението в Илинойс колата с този номер е черна тойота, регистрирана на името на Терънс Брамал, частен детектив.

Сандерсън се върна в началната си позиция и Ричър я последва. Искаше да разбере дали дъвче. И ако не дъвче, дали това е добре или не. Тя продължаваше да дъвче. Държеше се нормално. Ричър се надяваше да не се надруса прекалено рано. Тя бе въоръжена с двайсет и два калибровия ругър. Онзи с двата патрона в пълнителя. Трябваше да се задоволи с два изстрела. Брамал разполагаше с колта, в който имаше три патрона. Пистолетът на Макензи бе празен. По-добре от нищо. Както бе казал един писател, деветдесет и девет процента от всичко е блъф.

— Приготви се да ми разкажеш историята — каза Ричър.

— Стотици неща могат да се объркат — отвърна Сандерсън.

— Едва ли стотици — възрази той. — Най-много двайсетина.

— Онази заповед за арест беше незаконна. Трябва да го знаеш. Опитваха се да му затворят устата.

— Искаш да ми разкажеш част от историята, а не цялата, така ли?

— Искам да научиш поне тази част от нея.

— И какво се опитваше да разгласи той?

— Нещо, което трябваше да остане тайна.

— Окей — каза Ричър, — бъди готова да ми разкажеш и останалото. Добре ли си?

— Засега да.

— И докога?

— Колко е часът?

— Наближава десет и половина.

Сандерсън пресметна нещо наум и не отговори.

Ричър се върна до собствената си начална позиция. Преди да стигне там, Брамал го пресрещна с телефон в ръка. Дисплеят грееше в зелено и според информацията, изписана на него, обаждането идваше от кабинета на началника на „Уест Пойнт“.

— За теб е — каза Брамал.

Ричър взе телефона.

— Господин генерал — каза той.

— Майоре — отвърна началникът.

— В момента заемаме позиция. До два часа ще знаем дали операцията ще завърши с успех или с провал.

— Какви са шансовете ви?

— Неясни. Всичко зависи от това към какви правила за използване на сила ще се придържаме.

— Тя има повече скрупули от теб, така ли?

— Напротив. Просто има неща, които аз не бих направил. Освен това с нас има цивилни.

— Добре дошъл в съвременната армия. Можеш да се върнеш на служба и да вземеш няколко урока в това отношение.

— Тя смята, че заповедта за арестуването на Портърфилд е била неоснователна.

— Ти какво смяташ?

— Очаквах да каже нещо подобно.

— Аз също. Но май е права. Приятелите ми попаднаха на досие по случая, в което няма нищо. Явно е фалшиво. Опитахме се да открием кой е започнал разследването. Стигнахме до служител в пресслужбата на медицински батальон в състава на морската пехота.

— От думите ѝ останах с впечатлението, че Портърфилд се е борил за справедлива кауза. Ако това е така, би трябвало да има много папки, много досиета. Портърфилд е бил безработен ветеран, който е трябвало да сменя превръзките си всеки ден. Ако на човек като него му влезе муха в главата, той започва да говори с всички на тази тема. Пише писма до вестниците, звъни на конгресмена от своя район и прочие. После прави опити да се свърже с Белия дом и с всяка телевизия или правоохранителна агенция, за която се сети. Името му все трябва да изскочи отнякъде. Искам да разбера за какво става дума. Сандерсън може и да не ми каже.

— Как се справя тя?

— Доста добре предвид обстоятелствата.

— Как оценяваш духа ѝ?

— В какъв смисъл?

— Можеш ли да говориш свободно?

— Да — отвърна Ричър.

— Ето защо ти звъня. Открихме един документ, свързан със случай на нарушена професионална етика от страна на лекуващ лекар. Военен психиатър е публикувал статия, в която не е положил достатъчно усилия да скрие самоличността на пациента. Статията е посветена на жена офицер с тежка лицева рана, получена при бойна операция, в която изобщо не е трябвало да участва. Замествала е друг офицер. Като лична услуга. Не е имала нищо общо с тази операция. Включила се в нея, защото някакъв задник заявил, че има друга работа. В хода на разследването се оказало, че поводът другият офицер да избегне участие е изключително несериозен. Въпросният офицер се самоубил малко след началото на разследването. Оказало се, че се забавлявал с някаква афганистанска проститутка, докато най-красивата жена в армията била обезобразена. Статията описва психологическата ѝ борба, последвала раняването.

— И тази жена е Роуз Сандерсън?

— По това време тя е лежала в болница. Заявила, че публичността я разстройва допълнително.

— Не го е споменавала — отбеляза Ричър.

— Това е важен фактор — изтъкна генералът. — Чувства се предадена.

В единайсет часа в района на гаража бе все така тъмно и тихо. Ричър го очакваше. Според теорията му пласьорите трябваше да пристигнат до двайсетина минути преди уречения час, а същинската работа започваше точно в полунощ. След което отново настъпваше тишина. Затова той не се тревожеше. Все още не. Стига да не се бе объркал до такава степен, че хората, които чакаше, да се събираха на съвсем друго място, разположено на много километри от тук, да се поздравяваха, да се потупваха по раменете и да отваряха празните си багажници в очакване да ги напълнят. Не беше изключено.

Ричър продължи да чака.

В единайсет и трийсет положението оставаше абсолютно същото. Тъмно и тихо. Това също не го притесняваше. Намираше го за очаквано и логично. И все пак критичният момент наближаваше. Съдбоносният час. Решителният миг. За пръв път в живота си следеше с такова внимание поведението на своето тяло. Почувства натрупването на напрежението, почувства и автоматичната реакция, задействала някакъв примитивен, атавистичен механизъм, който превърна стреса в сила, концентрация, агресия… Кожата на главата му настръхна, през пръстите на ръцете му протече електрически ток. Зрението му се изостри. Самият той се почувства по-едър, по-силен, по-бърз, по-корав…

Знаеше, че Сандерсън изпитва същото. Зачуди се обаче как то се съчетава с въздействието на фентанила. Надяваше се всичко с нея да е наред.

В този момент видя фарове на пътя.