Точно в полунощ

7

Когато Ричър се събуди, предположи, че обедният час пик в ресторанта вече е отминал. Чувстваше се отлично след физическите усилия, които бе положил пред бара предишния ден. Нищо не го болеше. Погледна се в огледало. Имаше леко охлузване на челото от удара с глава, който бе нанесъл на четвъртия рокер. И дясната му ръка като че ли бе станала по-чувствителна. Все пак бе повалил трима противници с нея. Нямаше ожулвания по протежение на костта, но кожата изглеждаше два пъти по-дебела от обичайното. И зачервена, тук-там с точици като от убождане. Явно ръката му бе пострадала, въпреки че носеше риза с дълги ръкави. Случваха се такива неща. Понякога в ръката му се забиваха зъби или парченца кост от счупени носове. Но нищо, за което да се тревожи. Беше си все същият. В отлична форма.

Взе душ, облече се, отиде в ресторанта, който започваше да се изпразва, и си поръча закуска. Помоли за монети от двайсет и пет цента в рестото, след което отиде до телефонния автомат край вратата. Набра един номер, който бе запаметил преди много години.

Вдигнаха му след второто иззвъняване.

— „Уест Пойнт“ — каза женски глас. — Кабинетът на началника. С какво мога да ви помогна?

— Добър ден, госпожо — отвърна Ричър. — Възпитаник съм на академията и имам запитване, което, така или иначе, ще се озове във вашия кабинет, затова реших да се свържа директно с вас.

— Името ви, господине?

Ричър ѝ съобщи имената си, датата си на раждане, личния си номер на военнослужещ, годината, в която бе завършил. Чу жената да си записва всичко това.

— Какво е естеството на запитването ви? — каза тя.

— Трябва да идентифицирам кадет от випуск две и пета. Жена с инициали С. Р. С. Дребна на ръст. Това е всичко, с което разполагам в момента.

Служителката от кабинета на началника на „Уест Пойнт“ си записа и това.

— Журналист ли сте? — попита тя.

— Не, госпожо.

— В правоохранителните органи ли работите?

— Не и в момента.

— Защо тогава искате да я откриете?

— За да ѝ върна изгубена вещ.

— Можете да я изпратите тук. Ние ще ѝ я предадем.

— Знам, че можете да го направите — съгласи се Ричър. — И знам защо предлагате да процедирате по този начин. Тревожите се за куп проблеми, свързани със сигурността. А също и за такива, свързани с личната неприкосновеност. Когато бях в „Уест Пойнт“ положението беше съвсем различно, но въпреки това ви разбирам напълно. Нямате право да ми кажете нищо. Така и очаквах. Не искам да ви изложа на риск, повярвайте ми.

— В такъв случай се разбираме отлично.

— Направете ми една услуга. Проверете нейното име, проверете и моето. Помислете върху възможните обстоятелства. Тогава или ще останете доволна, че не сте ми съобщили името, или ще съжалите. Ще ви позвъня отново и вие ще ми кажете какво сте решили.

— Защо да съжалявам, че съм следвала процедурата?

— Защото ще осъзнаете, че точно в този момент в душата ви се прокрадват първите опасения, че випускник на „Уест Пойнт“ с инициали С. Р. С. може да е загазил. Може да е сам и да се нуждае от помощ. След което ще съжалите, че от самото начало не сте се отнесли сериозно към обаждането ми. И че не сте ми казали името ѝ колкото се може по-скоро.

— Кой сте вие всъщност?

— Проверете ме — каза Ричър.

— Звъннете пак — отвърна жената.

Ричър тръгна покрай мотела, измина цялата му дължина от край до край и се озова край бензиновите колонки, където мъж с вид на бездомник и палто, привързано с въже, въртеше нещо като неофициална стопаджийска борса. Събираше желаните дестинации от новопристигналите стопаджии и обикаляше периодично бензиностанцията, като извикваше названията им. Рано или късно някой шофьор, спрял да зареди, махваше с ръка и приемаше да качи някого, след което щастливият стопаджия даваше долар на глашатая и се качваше в камиона.

Добър бизнес. Ричър нямаше нищо против да плати долар. Не че се нуждаеше от помощ или късмет. Всички шофьори, които минаваха оттук, отиваха до Рапид Сити. Вярно, разстоянието бе над петстотин километра, но това бе първото място, където можеха да спрат, защото от тук до Рапид Сити нямаше абсолютно нищо. Пристигнеха ли там обаче, можеха да избират накъде да продължат — за Уайоминг, Монтана, Айдахо… Но преди това всички трябваше да минат през Рапид Сити.

Ричър намери кой да го качи само след минута и половина. Така се озова в кабината на огромен червен камион с бяло ремарке. В кабината — по-голяма от някои квартири, в които Ричър бе живял — имаше четири легла, разположени зад седалките. За случаите, когато вършели хамалска работа и местели цели къщи, обясни шофьорът. Момчетата можели да спят отзад и да пестят от мотели.

Шофьорът беше възрастен, подобно на повечето си колеги. Дали тази професия не замираше? Дали не бе станала прекалено трудна? Тези хора май бяха последното поколение превозвачи. Сега всички искаха да се прибират всяка вечер у дома.

Мъжът заяви, че ще пристигнат в Рапид Сити след пет часа и пет минути. Тази негова увереност се дължеше на обстоятелството, че бе минавал по този маршрут поне хиляда пъти досега. От високите им седалки се разкриваше панорамна гледка чак до хоризонта. Потеглиха бавно, шофьорът започна да сменя предавките, докато накрая се понесоха със сто и десет километра в час по равните участъци и още по-бързо по нанадолнището. Километричните знаци прелитаха един след друг. Петте часа плюс пет минути изглеждаха напълно възможни.

Както обикновено, шофьорът искаше да разбере къде отива временният му спътник и защо. Нещо като отплата за возенето. Дълга история за дълго разстояние. Поради някаква причина Ричър му каза истината. За заложната къща, пръстена, решението му да открие какво свързва двете. Решение, което не можеше да обясни напълно.

Шофьорът обмисля думите му през следващите петнайсет-двайсет километра. И накрая каза:

— Жена ми би заявила, че изпитваш чувство за вина, породено от… нещо.

Ричър не отговори.

— Тя чете книги — обясни шофьорът. — И разсъждава върху разни неща.

— Дори не знам коя е собственичката на пръстена. Не знам името ѝ. Никога не съм я виждал. Как може да се чувствам виновен? Знам само, че го е продала.

— Не е задължително да е свързано с нея. Има една дума… мисля, че беше пренасочване. Или проектиране, макар че може да бъркам. Жена ми би казала, че се чувстваш виновен по съвсем друга причина.

— И каква е връзката?

— Далечна, предполагам. Не е задължително да си накарал друга жена да продаде пръстен или бижу. Не е нужно да е толкова очевидно. Жена ми би казала, че е свързано с друг провал, несправедливост или нещо подобно.

Ричър замълча.

— Жена ми би те посъветвала да обсъдиш нещата с твоята приятелка или съпруга.

Чан вече бе преполовила първия работен ден след връщането си. Може би бе поела нови случаи. А може би се бе върнала на летището.

— Кажи на жена си да продължи да чете — отвърна Ричър. — Струва ми се, че е много умна.

Както често се случваше, придвижването от магистралата до града се оказа най-трудната част от пътуването. Червеният камион бе прекалено голям, за да се движи из центъра. Ричър слезе на детелината в осем без десет вечерта, точно пет часа и пет минути след като бе потеглил. Разкърши се, вдиша дълбоко и се огледа. Минаваха доста коли. Пикапи, джипове, леки автомобили. Шофьорите им обаче не бяха настроени да качват стопаджии. Те слизаха от магистралата. Намираха се на края на своето пътуване. Бяха почти у дома. Почти в бара. Почти в апартамента на приятелката си. Почти там, закъдето пътуваха. Всички бързаха. Никой не искаше да спира и да качва някого. Не и в този момент. Хората вземаха стопаджии в началото на пътуването си. Не и в края му.

Надеждата му бе в някой шофьор, който преди петстотин километра е отказал да качи стопаджия, а после е съжалявал през целия път. Такива хора бяха готови да спрат при последните няколко километра, може би с тайната надежда стопаджията да се окаже в друга посока и така да спасят гузната си съвест, без да е нужно да правят усилие, но нямаха нищо против да качат някого и да го закарат десет-петнайсет километра по-нататък. Ричър прецени от опит — като взе предвид и трафика, — че подобен шофьор ще се появи след двайсет, двайсет и пет минути. Най-важният фактор в случая бе видимостта. Колкото по-рано те видят, толкова по-големи са шансовете ти. Благоразположеният шофьор ще има достатъчно разстояние да намали, да спре небрежно, да се усмихне през прозореца…

В крайна сметка изминаха четирийсет минути. Точно в осем и половина спря един додж. Шофьорът изглеждаше в добро настроение, но се извини, че отива само до центъра. А това идеално устройваше Ричър, който попита къде е кварталът с евтините хотели. Шофьорът отвърна, че ще минат само на две преки от него и той с удоволствие ще го упъти.

По-бедната част на града бе потънала в мрак. Слънцето бе залязло отдавна. На някои пресечки имаше улични лампи и част от тях светеха, но това съвсем не бе достатъчно. Ричър слезе от колата и тръгна на запад, измина цяла пряка при видимост, която не надхвърляше метър, и продължи по следващата, където положението бе същото. Накрая сви наляво и видя — точно както му бе обещал шофьорът на доджа — цяла улица с хотели от двете страни, плюс закусвални, бензиностанция и сервиз за гуми, което подсказваше, че това е популярен маршрут за влизане и излизане от града. Първият хотел вдясно имаше високо и ярко рекламно пано, което изреждаше предимствата му: Безплатна закуска, Безплатна кабелна телевизия, Безплатен интернет…

Първият хотел вляво контрираше с: Всичко е безплатно.

Ричър се съмняваше в това. Рекламата със сигурност не се отнасяше до самата нощувка. Но който не рискува, не печели. На рецепцията завари възрастна жена. Слаба и изискана. Имаше синя коса, толкова грижливо тупирана и лакирана, че приличаше на захарен памук. Сигурно бе на осемдесет. Нищо чудно да бе собственичка на хотела от самото му построяване. Ричър зададе въпроса, който го интересуваше, и жената се усмихна. Не, стаята се плащала, но всичко останало било включено в цената. Възрастната дама обясни това с игриво пламъче в очите. Ричър предположи, че тя е поставила рекламата „Всичко е безплатно“ в отговор — независимо дали забавен или заядлив — на хвалбите на съседите, а вероятно и като израз на отчаянието ѝ, че в тези дни каквото и да правиш, все ще се намери някой, който да го направи по-евтино от теб. Така „Всичко е безплатно“ се превръщаше в граница, отвъд която никой не можеше да премине.

Ричър плати стаята и попита:

— Къде наблизо мога да си изпера дрехите?

— Какви дрехи? — зачуди се жената. — Не видях да носите чанта.

— Теоретично. Ако носех чанта.

— Трябва да отидете в обществена пералня.

— И колко такива има тук?

— А на вас колко ви трябват?

— Някои може да са по-добри от други.

— От дървеници ли се притеснявате? Не би трябвало. Нали затова са пералните. Включвате сушилнята и те умират. Аз така правя с чаршафите.

— Радвам се да го науча — отвърна Ричър. — Колко обществени перални има в Рапид Сити? Любопитен съм, това е всичко. Искам да опозная града.

Възрастната дама се замисли и понечи да му отговори, но се спря. Държеше на точността, затова не искаше да разчита единствено на паметта си. Нуждаеше се от потвърждение. Извади местните „Жълти страници“ от чекмеджето. Провери на О, а после и на П.

— Три — отговори тя.

— Познавате ли собствениците?

Тя отново се замисли. Отначало изражението ѝ бе скептично — откъде можеше да познава такива хора, — но после се промени, спомни си кого е срещнала някога на събрание на местната търговска палата, по време на някоя политическа кампания или просто на коктейл.

— В интерес на истината, познавам двама от тримата — отвърна жената.

— И как се казват?

— Има ли значение?

— Търся човек на име Артър Скорпио.

— Е, той е третият — каза тя. — Изобщо не го познавам.

— Но сте чували за него, нали?

— Градът е малък. Хората говорят.

— И?

— Не се ползва с добро име.

— По-точно?

— Става въпрос за клюки. Не би трябвало да ги повтарям. Но племенницата на една приятелка работи в полицейското управление и казва, че досието му е доста дебело.

— Чух, че търгува с крадени вещи — каза Ричър.

— Полицай ли сте?

— Не. Най-обикновен човек.

— И какво искате от Артър Скорпио?

— Да му задам един въпрос.

— Трябва да бъдете крайно предпазлив. Скорпио не е никак дружелюбен.

— Ще го попитам любезно — обеща Ричър.

В „Жълти страници“ имаше карта на Рапид Сити. Възрастната жена я откъсна внимателно и отбеляза хотела и пералнята на Скорпио. Сгъна картата на четири и я подаде на Ричър. Предполагаше, че той ще отиде там на сутринта, но Ричър реши да не отлага. Наближаваше десет. Прекоси няколко потънали в мрак улици, а намереше ли светеща улична лампа, спираше под нея, за да разгледа картата. На един ъгъл видя супермаркет, който работеше до късно. Пералнята на Скорпио се намираше на половин пряка след него.

Ричър я откри на точното място, указано на картата. Зад отдавна изсъхнало дърво. В средата на улицата, в центъра на голяма сграда, която се простираше от пряка до пряка. В момента пералнята не работеше. Двукрилата врата бе затворена, а дръжките ѝ бяха омотани с верига, заключена с катинар. Самата врата бе стъклена, а до нея имаше широка витрина. Вътре цареше сумрак, виждаха се перални машини, строени в редица покрай стената, големи и призрачно бели, на другата стена — пластмасови столове, а над тях машини за монети, диспенсери за сапун, омекотител и салфетки. Всичко изглеждаше много евтино.

От другата страна на улицата, вляво, имаше магазин за хранителни стоки, аутлет за обувки и две-три празни помещения, а вдясно се намираше кафене. Евтино и непретенциозно. Витрината бе малка, но през нея можеше да се държи под око пералнята. Дано храната е прилична, помисли си Ричър. И кафето.

Ричър свърна в страничната пряка, зави по алеята и откри задния вход на пералнята. Вратата беше огнеупорна, изработена от стоманена ламарина. Стандартно промишлено производство, нищо специално. Вероятно такова бе изискването на общинската администрация или на застрахователната компания. И отзад бе заключено.

Ричър се върна обратно. Премери с крачки дълбочината на сградата, от задната алея до предната улица. Оказа се прекалено голяма. Два пъти по-голяма от дълбочината, която установи през витрината на обществената пералня. Което означаваше, че отзад има още едно помещение с почти същите размери. Склад може би или офис, където Скорпио въртеше онзи бизнес, който даваше храна на слуховете.

Постоя в тъмнината около минута, после се върна по обратния път. Отби се в магазина за хранителни стоки на срещуположния ъгъл. Реши, че чаша кафе ще му се отрази добре. А може би и един сандвич. Беше гладен. Забеляза, че някой друг също е влязъл да засити глада си. Стоеше на бара, където се сервираше храна, и пиеше кафе от пластмасова чаша. Беше дребен мъж, стегнат и жилав, с тъмен костюм и вратовръзка. Очевидно си бе поръчал обилна вечеря, която включваше пържено яйце и огромни количества настъргано сирене. Явно не се безпокоеше за холестерола си. Продавачът уви остатъците от вечерята в хартия, а после и в алуминиево фолио. Подаде ги на мъжа с костюма, който се обърна, мина покрай Ричър и се насочи към вратата.

Ричър също си поръча сандвич — с бял хляб, ростбиф, швейцарско сирене, майонеза и горчица. Плюс кафе. Продавачът се извърна и включи машината за рязане. Ричър го попита:

— Какво знаете за обществената пералня?

Мъжът се обърна. Острието изсъска зад гърба му и се завъртя.

Отначало изглеждаше объркан, после малко враждебен, сякаш подозираше, че Ричър се подиграва с него. Накрая изражението му стана угрижено, все едно се опитваше да реши трудна аритметична задача и получаваше грешен отговор.

— Това ме попита и онзи човек — каза той.

— Онзи, който си взе сандвич с яйце?

— За какво му е обществена пералня? Хора с костюми като неговия ходят на химическо чистене. Освен това там колосват ризите за долар и половина на парче. Нали така?

— Ей сега се връщам — отвърна Ричър.

Излезе навън и огледа тротоара. Нямаше и следа от мъжа с костюма и вратовръзката. Нито ехо от самотни стъпки в нощта.

Ричър се върна в магазина, пристъпи към бара и мъжът, който приготвяше сандвича му, каза:

— Може да е искал да си изпере бельото. И чорапите. Но пък в хотелите има пликове за пране в гардеробите. Човек като него не би седял на едно място, за да гледа как се въртят мехурчетата.

— Смятате, че е отседнал в хотел?

— Не е местен. Видяхте ли го? Приличаше на важна клечка. Бих казал, на адвокат, пристигнал в града във връзка с важен случай, но не ми се стори достатъчно богат. Затова си мисля, че е данъчен или нещо подобно. Във всеки случай, държавен служител. А после вие зададохте същия въпрос. За обществената пералня. Но не мисля, че сте данъчен, по-скоро сте полицай. Затова предполагам, че Артър Скорпио ще си има неприятности.

— И как се отнасяте към това?

— Зависи.

— От какво?

— Дали ще се получи или не. Господин Скорпио е имал неприятности и преди. Но винаги се е измъквал.