Точно в полунощ

36

Стакли видя каубоите да отстъпват крачка назад. Беше ги срещнал предишния ден. Бяха същите. Те хем се отдръпнаха, за да му направят път, хем образуваха нещо като група посрещачи. Или като почетна стража. Дълбоко в себе си Стакли изпитваше удоволствие от пласирането на дрога. Клиентите бяха изпълнени с благодарност. За разлика от други професии, които бе упражнявал, тази му беше приятна.

Зад каубоите бе спряла прашна черна тойота. Колата, за която бе предупредил Скорпио. Беше я описал: спряла край пътя като полицейски патрул, а в нея двама мъже, единият много едър, и една жена, които задавали въпроси наоколо.

И беше получил нареждане от Скорпио.

Стакли погледна към къщата. Вратите ѝ бяха затворени. Погледна надясно, към дърветата в далечината. Нищо. Погледна наляво, към скалите над клисурата.

Върху камъните седяха трима души. Възрастен мъж с костюм. Красива жена. И един много едър тип.

Стакли спря пикапа в края на просеката. Излезе от кабината и поведе нетърпеливите каубои към задната врата. Там направи нещо, което никога не правеше. Отвори я и им позволи да надзърнат вътре. Отметна одеялото с престорена небрежност и им показа кашоните, десетки кашони, повечето опаковани във фолио, някои отворени, но почти пълни, всичките бели, чисти, с американски етикети. Долови как каубоите зад гърба му се размърдаха развълнувано. Което беше добре. Те трябваше да са щастливи и доволни, за да приемат предложението му.

Тримата пристъпиха към него и Стакли им каза какво могат да направят за него и какво може да направи той за тях. Делегиране на права и задължения. Правило номер едно в съвременния бизнес. Особено когато противникът е толкова едър тип.

Ричър видя каубоите да се събират край задната част на пикапа. Надзърнаха вътре. Сигурно оглеждаха стоката. Бяха доволни от качеството или от количеството, а може би и от двете. Сцената пренесе Ричър в детството му в една военна база в чужбина, когато майка му и други съпруги на военни се събираха на улицата в очакване на пикапа, който караше прясна риба. Стакли и каубоите започнаха оживено да обсъждат нещо. Цената най-вероятно. Тя бе важна и за двете страни, макар и по различен начин.

— Роуз няма да излезе от къщата — каза Макензи. — Предполагам, че приятелите ѝ купуват и за нея. Може да са го правили винаги. Което означава, че Били никога не я е виждал. И не можеше да ни помогне в издирването ѝ.

— Въпреки това трябва да говорим с него — каза Ричър.

— Защо?

— Той вече е в системата. И момчето детектив Ноубъл вече го е разпитвал.

— Но Били не е признал нищо.

— И докога ще продължи да отрича?

— Предполагам, че се шегуваше за гумените маркучи и палките.

— Били ще сключи сделка. Или ще изтърве неволно някоя важна подробност. Той няма представа с кои парченца от пъзела разполага АБН. Рано или късно ще каже нещо, което не трябва да казва. Логично е да предположим, че часовникът вече отмерва това време. Може да се наложи да преосмислим сроковете, в които трябва да напуснем това място. Няма смисъл да стоим тук, когато доставките спрат. И определено няма смисъл да стоим тук, когато федералните се появят. Знам, че на вас двамата няма да ви е лесно да вземете подобно решение, но положението може да стане много по-лошо.

— Не смяташ, че разполагаме с месец?

Ричър видя преминаването на пачка банкноти от едни ръце в други зад пикапа в края на просеката.

— Мисля, че трябва да ускорим нещата — каза той.

В следващия миг видя няколко бели кутии да напускат каросерията на пикапа.

— Колко да ги ускорим? — попита Макензи.

— Споделих с господин Брамал, че не разполагаме с повече от два-три дни. Това ми подсказва интуицията.

— Невъзможно.

— Колко бързо можеш да уредиш нещата?

Пикапът потегли, направи обратен завой и изчезна в просеката. Каубоите отнесоха в къщата малките бели кутии. Оставиха половината на верандата, отстрани на входната врата, а другата половина понесоха по пътеката, която се губеше сред дърветата.

— Трябва да намерим подходящия лекар — каза Макензи. — Тя не може да живее без дрога.

— Поразпитай познатите си в Илинойс.

— Познавам само хора, които са се подлагали на рехабилитация. А ние се нуждаем от наркопласьор.

— Тук сме изложени на прицел — каза Ричър. — Очакват ни неприятности.

Макензи прекара още един час със сестра си, след което излезе и заяви, че ще напусне хотела. Бе обещала да се върне след четири часа. С багажа си. И бе готова да остане колкото е необходимо. Брамал сви рамене и се съгласи да направи същото. Не се чувстваше комфортно, но в края на краищата такива бяха изискванията на новата му кариера. Ричър заяви, че вече е напуснал хотела. Никога не плащаше за повече от една нощ. Четката за зъби беше в джоба му. Нямаше друг багаж. Освен това предпочиташе да остане да ги чака тук, където бе толкова тихо и спокойно. Макензи влезе в къщата, за да уведоми сестра си, след което тръгна с Брамал.

Ричър седна на стъпалата пред верандата. На обичайното си място, можеше да се каже. Оранжево сияние над призрачносините планини обагряше хоризонта отвъд клисурата. Въздухът бе кристалночист, спокоен, изпълнен с тишина. Ричър наблюдаваше хищните птици, които се рееха в небето, пухкавите облачета на хиляди метри над главата му и една катеричка, застанала на скала на три метра от него.

Вратата зад гърба му се отвори. Катеричката изчезна.

— Майор Ричър? — прозвуча тих глас.

Той се изправи и се обърна. Сандерсън стоеше на прага, облечена в неизменния си сребрист суичър. Бе нахлупила ниско качулката, но надничаше изпод нея. Твърд, непоколебим поглед. Дълбоки белези и алуминиево фолио.

— Бих искала да продължим вчерашния ни разговор — каза тя.

— Коя част по-точно?

— Онази, в която предположих, че сте тук по работа.

— Но не съм.

— Вярвам ви. Искам само мнението ви. Може да знаете неща, от които аз нямам представа.

— Елате да седнете тук — каза Ричър. — Денят е прекрасен.

Тя замръзна за миг, после събра кураж и прекоси верандата. Беше дребничка и грациозна, но движенията ѝ бяха като на спортист. В известен смисъл това бе точно така. Добрата физическа форма е задължителна за пехотинеца. Ухаеше на сапун, примесен с някакъв тръпчив мирис. Сигурно от лекарствата, с които маже лицето си, предположи Ричър. Погледнеше ли Сандерсън отстрани, не можеше да види нищо освен ниско спуснатата качулка.

Катеричката се появи отново.

— Споменах, че имам приятел, чийто случай не е приключен — каза тя.

— Сай Портърфилд — отвърна Ричър.

— Значи сте дошли по работа.

— Не, просто събрах доста информация, докато стигна до тук.

— И какво знаете за него?

— Много малко — призна Ричър. — Освен че е бил ваш приятел. Завършил е престижен университет, служил е в морската пехота, бил е ранен, харесвал е оригиналния архитектурен план на къщата до такава степен, че е предпочитал водата да капе в кофи, вместо да поправи покрива.

— Всичко това е вярно.

— Освен това има три засекретени досиета в Пентагона.

— Не мога да говоря за това.

— Как тогава да дам мнение?

— На теория — отвърна Сандерсън. — Как е възможно да се провали едно разследване?

— Поради куп причини. Може резултатът да се е разминавал с очакванията. Или самото разследване да се е озовало в задънена улица. Или просто усилията да не са си заслужавали. Трябва да знам повече.

— Не мога да ви кажа.

— В такъв случай позволете ми да поразсъждавам на глас. Възможно е някой да е паднал от два стола на земята. По всичко изглежда, че Пентагонът разполага с оригиналното досие. Преди две години или там някъде на Портърфилд му е хрумнала една идея. Но защо да звъни в Пентагона? Би било необичайно за него. Дванайсет години преди това е бил обикновен лейтенант от морската пехота. Пентагонът не е бил част от живота му. Обзалагам се, че дори не е минавал покрай тази сграда. Обзалагам се, че не е знаел телефонния номер на централата. Но го е открил и е позвънил. Което означава, че онова, което е намислил, е било свързано с военните. Тогава от Пентагона са изпратили копие от досието на АБН, което означава, че случаят е бил свързан с наркотици. Може да се е получило недоразумение в резултат на лоша комуникация. Може от Пентагона да са решили, че АБН разследва случая, а от АБН да са решили, че Пентагонът разследва случая. И в крайна сметка да се е оказало, че никой не го разследва.

— Не мога да навлизам в подробности.

— Знаем, че някой е влизал в дома му след инцидента.

— Да, видях. Върнах се няколко пъти, исках просто да се поразходя.

— Прилича на работа на професионалист.

— Съгласна съм, че проникването е било доста чисто.

— Знаете кой го е направил.

— Не мога да говоря за това.

— И знаете какво са взели.

— Да.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Зависи.

— Достатъчно ми е само „да“ или „не“. Нищо повече. Не искам подробности. Ще ми кажете толкова, колкото решите.

— Обещавате ли?

— Само „да“ или „не“. Измъчва ме един въпрос.

— Какъв?

— Знаете ли как е умрял Портърфилд?

— Да — отвърна Сандерсън. — Бях там.

Офисът, в който работеше специален агент Кърк Ноубъл, се намираше в Денвър, Колорадо. Скучният бежов интериор на кабинета му бе озарен от златистите отблясъци, които хвърляше съдържанието на кутията за обувки, открита в дома на Били. Бижутата бяха подредени върху бюрото му. Все златни дрънкулки. Кръстчета на верижки, обици, гривни, пръстени, халки… Той трябваше да ги опише и заведе като улики. И да ги оцени.

Част от бижутата бяха боклук. Изработени машинно от евтини сплави, които дори бижутер не би разпознал. Цената им не надхвърляше двайсет цента. Други бяха средна работа. Седем долара, ако се съдеше по теглото им, девет, ако продавачът извадеше късмет. А трети бяха качествени. Например тази сватбена халка от осемнайсеткаратово злато, дебела, солидна. И красива. Петдесет долара в която и да било заложна къща. Същото се отнасяше и за чифт обици. Масивно осемнайсеткаратово злато. Шейсет долара за двете.

Когато приключи, Ноубъл погледна списъка. Обърна специално внимание на дясната колонка. С цифрите. Но стойностите в нея просто нямаха смисъл. Бяха абсолютно случайни и хаотични. Те варираха от малко над нулата до трицифрени числа. А между тях се срещаха какви ли не стойности. Два долара, три долара, четири долара и така до шейсет-седемдесет. Търговията с наркотици не работеше по този начин. Това не беше някой бутиков деликатесен магазин, в който можеш да си поръчаш парченце от това, щипка от онова. Тук клиентът купуваше пликче с кафяв прах за десет долара и плащаше десет долара. Или купуваше две пликчета за двайсет долара. Или три за трийсет. Икономистите наричат това стъпаловидно ценообразуване.

Ценообразуването на Били обаче бе гъвкаво. Сякаш той продаваше пликчета за пет долара, за шест долара, за тринайсет долара, за седемнайсет долара, за девет долара. Пълно обслужване. Каквото си пожелае клиентът. Поръчката му се мери на кантара и се изпълнява на място. Не, това бе малко вероятно. Следователно Били не продаваше пликчета с някакъв прах в тях. Стоката му пристигаше на едро. И тези големи количества можеха да се разделят за нуждите на търговията на дребно според индивидуалните нужди на всеки клиент, включително на клиенти с ограничени средства. Или да се реже с ножица на половинки и четвъртинки за най-закъсалите. Като едно време. Но това бе невъзможно.

Ноубъл взе телефона и позвъни в ареста.

— Очаквам арестант от Оклахома — каза той. — Някой си Били.

— В момента го регистрираме.

— Изпратете го веднага в стаята за разпити. Кажете му, че искам да му задам няколко въпроса. Ще дойда след два часа. Нека се поти дотогава.

Ще ми кажете толкова, колкото решите, бе обещал Ричър. Оказа се, че Роуз Сандерсън няма намерение да каже и дума повече от това, което е решила. Поне относно Портърфилд. Само кимна на себе си, скрила лице в качулката, сякаш това изчерпваше въпроса.

— Сестра ми каза, че сте я питали как се чувства човек, когато е толкова красив — заяви тя.

— Да.

— Това означава, че вече сте знаели за мен.

— Направих логичен извод.

— Сигурна съм, че ви е дала противоречив отговор. Тя все още е красива. Дълбоко в себе си красивите хора знаят, че останалите им завиждат. Затова трябва да се държат скромно и свенливо, дори това да ги обезличава. Да твърдят, че красотата ги кара да се чувстват повърхностни. Трябва да ви кажа обаче, че красотата ги кара да се чувстват прекрасно. Както се чувства човек, отишъл с пистолет на дуел със саби. Поставям се на негово място и си представям как повалям противниците си един по един, бам, бам, бам. Красотата е свръхсила. Няма смисъл да го отричаме. Тя е важно еволюционно предимство. Като едрия ви ръст например.

— Значи трябва да имаме деца — каза той.

Фолиото под качулката изшумоля. В резултат на усмивка, надяваше се Ричър.

— Тази възможност остана в миналото — отвърна Сандерсън.

— Очевидно Портърфилд не е бил на това мнение.

— Бяхме приятели, нищо повече.

— Но на спалнята му е имало две вдлъбнатини.

— Откъде знаете?

— Човекът, който е поправял покрива му, е споделил това с друг човек, който сподели с нас.

— Дърводелецът е надничал в леглото ми?

— В леглото ви? Звучи ми, сякаш сте съгласна с него.

— Сай беше различен — каза Сандерсън.

— Какво е нужно, за да се пребори инфекцията?

— Дълъг курс с интравенозен прием на антибиотици. Това е често срещан проблем. Повечето рани се инфектират. Бактериите са упорити. Трудно е да се отървете от тях.

— А вие не искате да постъпите в болница.

— Там не ми хареса. Чувствах се адски неудобно. Бях въплъщение на най-големия страх на всеки войник. Рана, която да го обезобрази. Войниците предпочитат да загубят ръка или крак. Тогава на помощ идват научните технологии. Титанови профили и въглеродни влакна. Някои от тези крака струват милиони долари. Изглеждат по-добре от истински. Някои момчета ходят с къси панталони, за да се хвалят с протезите си. Но не и аз. От мен би се получила антиреклама на армията.

— Можете да се лекувате интравенозно и в домашни условия — каза Ричър. — Стига да намерите съответния специалист. Сестра ви ще се погрижи за това. Специалист, който много бавно, с много търпение ще ви излекува от зависимостта от медикаментите. Толкова бавно и неусетно, че няма да промените начина си на живот поне за една година, докато не се посъвземете.

— Не ѝ вярвам.

— Че го иска?

— Че го може.

— Тя разполага с необходимите средства. Не говорим за военни болници, а за гражданско здравеопазване. Може да получи каквото пожелае.

— Хората ще ме видят. Тя живее в предградие.

— Говорим за Лейк Форест, Илинойс. Ако си нахлупите найлонов плик на главата, съседите ще помислят, че участвате в театрално представление. Нещата могат да се оправят само за една година.

— Тук ми харесва повече.

— Заради онова, което Стакли ви носи. И което Били ви е носил преди това. Това е ужасна аномалия. Този бизнес приключи. Вие сте крайно звено в последната оцеляла верига. В момента властите издирват участниците в нея. Били вече е зад решетките. Малко им остава да прекъснат доставките. Анализирайте ситуацията от тактическа гледна точка. Единствената ни възможност са незабавни действия.

Сандерсън не отговори. Дишането ѝ се учести, тялото ѝ се напрегна. Ричър долови реакцията ѝ от метър разстояние. Ниски вибрации, които преминаваха през дъските на стъпалата.

— Ще се прибирам — каза Сандерсън.

— Съжалявам, че ви разстроих — отвърна Ричър.

— Ще се оправя след десет минути.

Тя се изправи и стъпи на верандата. Ричър я чу да спира и да чака. Обърна се и я погледна. Сандерсън отвърна на погледа му някъде дълбоко от качулката.

— Това е проблемът — каза тя. — За съжаление, в момента имам нужда от тези неща. Точно сега за мен най-важното нещо на света е да взема нов фентанилов пластир. В момента той ми е по-ценен от сто пръстена или една дузина сестри. За щастие, разполагам с нов пакет пластири. Взех решение да започна да ги ближа. Това е моят избор. Разстройва ли ви?

— Да — отвърна Ричър. — Малко.

— Мен също.

Ричър изчака десетина минути, докато фентанилът подейства, но Сандерсън не излезе от къщата. Затова той реши да се разходи покрай гората, но видя, че каубоите идват към него. Тримата заедно, водени както обикновено от онзи с гущеровите ботуши. Поздравиха го по начин, който предполагаше, че са изненадани да го видят. Ричър им обясни, че Брамал и Макензи са слезли в града, а той е предпочел да остане.

— Значи не са тук, така ли? — попита водачът им.

— Ще отсъстват поне още два часа — отвърна Ричър.

— Говори ли с Роуз?

— Да, говорих.

— Как е тя?

— Каза ми, че е била там, когато Сай Портърфилд е умрял.

— Мисля, че това е самата истина.

— А вие къде бяхте?

— В Колорадо. Пролетта там закъсня. Балирахме слама в една ферма.

— Какво ви каза Роуз, когато се върнахте?

— Тя никога не говори за такива неща.

Ричър замълча. Тримата каубои се спогледаха, хем колебливо, хем многозначително, сякаш току-що им бе хрумнала някаква странна идея.

Онзи с ботушите каза:

— Ако искаш, можем да ти покажем мястото, където го намериха.

— Близо ли е?

— На око час пеша. Предимно нагоре по склоновете.

— Интересно ли е?

— Разходката е интересна. И е свързана с предишния ни разговор. Ще можеш да прецениш що за човек би могъл да отнесе тялото му толкова далече.

— Нали каза, че всеки би могъл да го направи.

— Казах, че всеки би искал да го направи. Има разлика. Хората, които могат да го направят, са много малко.

— Добре — съгласи се Ричър, — водете ме.

Прекосиха поляната, подминаха къщата и се насочиха към друга просека между дърветата. Онзи с ботушите се отби до пикапа и се върна с пушка. Заяви, че не бива да забравят къде отиват. В царството на мечките.