Точно в полунощ

9

Ричър продължаваше да гледа през витрината и видя, че охранителят се появява отново, след като е паркирал колата на Скорпио. Зае предишното си място, облегна се на стената вляво от вратата на пералнята и скръсти ръце с невъзмутимо изражение. Отсъства от поста си малко повече от пет минути. Вътре все още нямаше клиенти.

Ричър попита по телефона:

— И откъде е Серина Роуз Сандерсън?

— Когато е постъпвала при нас, е посочила, че родният ѝ щат е Уайоминг — отговори генералът. — Само с това разполагаме. Смятате ли, че се е върнала там?

— Зависи — каза Ричър. — Домът е първото място, където се връщат някои хора. И последното за други. Какво още можете да ми кажете?

— Завършила е, преди аз да заема този пост — отвърна началникът, — но досието ѝ е впечатляващо. Била е много близо до върха, но е останала в подножието му. Никога не е била сред първите пет, но винаги сред първите десет. Избрала е пехотата, което през две и пета година се е смятало за добро решение за жена. Знаела е, че никога няма да попадне на бойната линия, но е предполагала, че хаосът ще я изтика достатъчно близо до фронта. Не се съмнявам, че точно това се е случило. Поделенията за непосредствена поддръжка са били доста натоварени. Непрекъснато са доставяли боеприпаси и продоволствия, което е довело до множество крайпътни инциденти. Плюс изтегляне в тила на повредени бойни машини, което би могло да я изложи на вражески огън. Трябвало е да носи оръжие дори когато не е била на служба. Не се съмнявам, че е попадала в престрелки. Тези поделения дават доста жертви. Получила е „Бронзова звезда“ и „Пурпурно сърце“, което означава, че е била ранявана.

— Чин?

— Майор — отвърна началникът на „Уест Пойнт“. — Като вас. По време на последната си мисия е изпълнила много отговорна задача. Ръководила е войниците умело. Академията би трябвало да се гордее с нея… поне на хартия.

— Благодаря ви, господин генерал — каза Ричър.

— Действайте, но внимателно.

— Не се притеснявайте.

— Въпреки това се притеснявам.

— Защо?

— Прочетох и вашето досие — обясни генералът. — Ако го погледна под съответния ъгъл, ще видя какво се крие зад думите. Били сте ефективен, но твърде безразсъден.

— Наистина ли?

— Знаете го много добре. Но винаги ви се е разминавало.

— Така ли?

— Всеки път. Винаги сте се измъквали с лавров венец.

— В такъв случай направете логичния извод, господин генерал. Не съм бил безразсъден. Разчитал съм на изпитани методи, на които отново ще разчитам. Това е точно обратното на безразсъден.

— Позвънете ми отново — каза генералът. — Искам да знам какво се е случило със Сандерсън.

Втори ден поред Глория Накамура отиваше рано на работа. Паркира колата си и се качи по стълбите. Секретарката я уведоми, че лейтенантът иска да я види. Веднага щом се появи. Бързо, но не спешно. Гласът му звучал сравнително спокойно по телефона. Не бил особено ядосан.

Накамура остави чантата си на бюрото и тръгна към кабинета на лейтенанта. Той заемаше ъгловото помещение в далечния край на коридора. Човекът бе спечелил битката с рака, но бе излязъл от нея кожа и кости. Въпреки това изглеждаше озарен от някаква необикновена вътрешна енергия. Бе останал на служба, макар да бе навършил години за пенсия, и бе решил да извлече максимума от това. Да извърши велики дела. Дълбоко в себе си Накамура смяташе, че срещата със смъртта е подействала отрезвяващо на лейтенанта. Човекът се страхуваше да не бъде забравен.

Завари го зад бюрото му. Четеше имейли.

— Изпратила си ми информация за Артър Скорпио — каза той.

— Да, шефе — отвърна Накамура. — Гласово съобщение от Уисконсин. Но ситуацията претърпя развитие.

— Голямата стъпка е тук?

— Да, шефе, така смятам. Но преди него се е появил някакъв частен детектив от Чикаго.

— Той пък какво иска?

— Не казва. Но го проверих. Специалист по издирване на безследно изчезнали е. Много скъп детектив.

— И кой е изчезнал?

— Около два милиона души в цялата страна.

— Имаме ли основания да подозираме, че някой от тях е прал дрехите си при Скорпио?

— Никакви.

— Разкажи ми за Голямата стъпка.

— Ветеран от армията на име Джак Ричър. Попаднал на пръстен от „Уест Пойнт“ в някаква заложна къща и решил да проследи как е попаднал там.

— Това да не му е хоби?

— Не, по-скоро е въпрос на военна чест. Или морално задължение. Нещо на границата на сантименталното според мен.

— Каква е връзката със Скорпио?

— Вероятно пръстенът е бил откраднат и продаден от Скорпио на рокер в Уисконсин на име Джими Плъха, който на свой ред го е препродал на собственика на заложната къща, където Голямата стъпка, тоест Ричър, го е видял. Според Ричър собственикът на заложната къща му е съобщил името на Джими, който пък му е съобщил името на Артър Скорпио. Сега той иска от Скорпио следващото име. И така нататък, до края на веригата. Ричър държи да върне пръстена на законната му притежателка.

— Скорпио няма да му каже нищо.

— Предполагам, че ще му каже. Не мисля, че Ричър ми разкри цялата истина около случилото се в Уисконсин. Едва ли рокер, който пласира крадени вещи, ще разкрие доброволно каквото и да било за своя бизнес. Особено името на доставчика. Трябва да прослушате записа. Джими Плъха звучи уплашен.

— От Голямата стъпка?

— Видях го с очите си, шефе. Трябва да го приберат в зоопарка.

— Смяташ ли, че и Скорпио ще се уплаши?

— Мисля, че при всички случаи ще имаме тежко престъпление. Или Ричър ще го притисне твърде силно, или Скорпио ще отвърне твърде силно.

С тези думи Накамура зачака решението на своя началник.

— Мисля, че трябва да подновим наблюдението — каза лейтенантът.

— Да, шефе — кимна Накамура и въздъхна с облекчение.

— Само ти. Няма да го изпускаш от поглед. И няма да се криеш. Искам да се поизпоти.

— Може да ми потрябва подкрепление. Може да се наложи да се намеся.

— Не — отвърна шефът. — Няма да се намесваш. Нека събитията следват естествения си ход. И в двата случая печелим. Ако Скорпио нарани този Ричър, чудесно, най-после ще разполагаме с нещо срещу него. Ти ще станеш свидетел на това престъпление. От друга страна, ако Ричър нарани Скорпио, пак е чудесно. Колкото по-тежка телесна повреда му нанесе, толкова по-добре. Освен това винаги можеш да арестуваш Ричър, ако желаеш. За престъплението, което той ще е извършил. Ако решиш да повишиш разкриваемостта или нещо подобно.

Ричър напусна закусвалнята през кухненската врата и се върна обратно по задната алея. Не искаше охранителят на входа да го види. Засега. Сравнението с Голямата стъпка нямаше да остави и капка съмнение у онзи тип кой е той. Забележеше ли го, мигом щеше да уведоми Скорпио. По-добре беше да не го тревожи отсега.

Заобиколи на безопасно разстояние, след което се насочи към центъра на града в търсене на по-добър хотел от своя. Хотел, в който би отседнал бивш агент на ФБР. Нито някое долнопробно място, нито някой петзвезден палат. Вероятно хотелска верига с обекти из цялата страна, ориентирана към средната класа. Нищо чудно този Брамал да имаше карта за лоялен клиент.

Ричър откри четири възможни хотела. Влезе в първия и попита жената на рецепцията дали имат гост на име Терънс Брамал, слаб, дребен, с костюм и вратовръзка. Ако е дошъл с кола, номерата най-вероятно ще са от Илинойс. Жената затрака по клавиатурата, погледна екрана и отвърна, че съжалява, нямали гост с подобно име.

Във втория хотел уведомиха Ричър, че Терънс Брамал е напуснал преди трийсет минути. А може би дори по-малко, каза рецепционистката. Може би двайсет. Тя провери в компютъра кога Брамал е платил сметката, за да бъде съвсем сигурна. Преди двайсет и седем минути. Появил се на рецепцията с кожена пътна чанта в едната ръка и кожено куфарче в другата. Платил и тръгнал към колата си, която се намирала на платения паркинг. Черен джип с номера от Илинойс. Потеглил към магистралата, но никой не можел да каже дали е тръгнал на изток или на запад.

— Имате ли номера на мобилния му телефон? — попита Ричър.

Жената погледна екрана. Лявата колонка, помисли си Ричър, на една трета от началото на страницата.

— Не мога да ви го съобщя — отвърна служителката.

Ричър посочи основата на стената зад гърба ѝ.

— Това там хлебарка ли е? — попита той.

Дума, която нито една служителка в хотел не искаше да чува.

Жената се обърна да погледне. А Ричър се наведе над преградата и протегна врат. Лявата колонка, на една трета от началото на страницата. Десет цифри.

Миг по-късно Ричър се изправи.

Жената се обърна.

— Не видях нищо — каза тя.

— Фалшива тревога — отвърна Ричър. — Извинете. Може да е била просто сянка.

Ричър откри обществен телефон във фоайето на китайски ресторант. Хромиран телефон, окачен на стена, тапицирана с червено кадифе. Отблизо комбинацията не изглеждаше толкова лъскава и елегантна. Хромът бе издраскан, а кадифето — протрито и осеяно с мазни петна.

Той набра мобилния телефон на Брамал. Остави го да звъни дълго, но детективът не отговаряше. Ричър не бе изненадан. Човекът вероятно караше по магистралата. Нищо чудно да бе от хората, които поставят безопасността на първо място. Може би именно така бе оцелял толкова години във ФБР.

Никакъв отговор.

Прозвуча запис, който подкани Ричър да остави съобщение.

— Господин Брамал, казвам се Ричър — представи се той. — Снощи се засякохме на бара за сандвичи, а тази сутрин в кафенето. Разбрах, че следите Артър Скорпио във връзка с издирване на безследно изчезнал. Аз също наблюдавах Скорпио, тъй като се опитвам да проследя пътя на една крадена вещ. Мисля, че трябва да се срещнем и да обменим информация. В случай че тук има нещо гнило. Може да си бъдем полезни. Няма как да ми се обадите, тъй като нямам телефон, затова ще ви потърся по-късно. Благодаря и дочуване.

Затвори. Излезе от тапицираното с кадифе фоайе и се озова на тротоара.

Черният седан на Артър Скорпио спря до бордюра. Точно пред него. На нивото на бедрото му. Прозорецът се спусна надолу. Горилата, която допреди малко бе стояла до входа на пералнята, каза:

— Качвай се в колата.