Точно в полунощ

18

Къщата беше голяма, но лесна за оглед, тъй като верандата я обикаляше от всички страни, а прозорците на първия етаж бяха разположени на височина, която улесняваше надзъртането. Ричър огледа вратата, на която бе почукал Брамал. Тя бе солидна, изработена от масивно дърво и здраво заключена. Трудно щяха да я разбият. Затова продължи нататък, към прозореца, от който се виждаше стълбата за втория етаж. Лесно щеше да влезе през него, но тъй като той бе разположен на фасадата, нещо му подсказа, че не бива да го прави, макар да се намираха сред дивата пустош. Проникването отпред никога не бе добра идея. То оставяше улики пред погледа на всички. Вярно, Ричър щеше да се погрижи за тях. Дискретна дупка в средата на стъклото с размерите на мъжки лакът и разкъсан комарник, който се вее на вятъра. Нищо повече. Това обаче можеше да се окаже достатъчно, за да привлече нечий поглед. Затова задната част винаги бе за предпочитане.

Ричър тръгна покрай къщата и подмина пет прозореца с размерите на този отпред. А това означаваше, че задните ще са също толкова големи. Тези прозорци бяха лесни.

Той зави зад ъгъла и първият прозорец, който видя, се оказа счупен. В него имаше дупка с размерите на мъжки лакът. А комарникът бе разрязан с нож. Парчетата стъкло бяха мръсни, а комарникът бе мухлясал. Прозорецът беше счупен преди година, а може би и по-отдавна. Бе стоял поне четири сезона на дъжд, слънце, вятър… Помещението зад прозореца се оказа кухня. Повърхностите бяха покрити с дебел слой прах. Зад кухненския плот имаше нещо като трапезария, потънала в сумрак.

Ричър се върна по верандата, за да отиде при колата. Но Брамал отново бе излязъл. Стоеше на десетина метра от къщата.

— Намерих счупен прозорец — уведоми го Ричър.

— Браво — похвали го Брамал. — Не чух нищо.

— Не, сериозно. Прозорецът наистина е счупен. Случило се е отдавна. Преди година или повече. Действали са точно както бихме го направили ние.

— Покажи ми — отвърна Брамал.

Ричър го поведе по предната веранда, после по страничната и свърна зад ъгъла. Брамал огледа прозореца. Забеляза наличието на мухъл.

— Най-малко година — заключи той. — Може би дори година и половина. Защо не? Вероятно се е случило непосредствено след смъртта на Портърфилд. Дали не е бил шерифът? Той спомена, че са претърсили къщата.

— Шерифът е имал ключове — отвърна Ричър. — Намерили са ги в джоба на Портърфилд. Така са го идентифицирали. И по зъбите, разбира се. Затова на шерифа не му е трябвало да чупи стъклото. Направил го е някой друг, който не е имал ключове.

— Скитници?

— Те не биха счупили прозореца на кухнята. Това е помещение, което непременно биха искали да използват. Щяха да счупят друг прозорец.

— Обикновени крадци тогава?

— Възможно е, ако къщата е в безпорядък.

— Ще влезем ли вътре?

— Обсъдихме го вече — отвърна Ричър. — Не виждам причина да се откажем. Това, че има счупен прозорец, си е на практика покана да влезем. Трябва да изпълним своя граждански дълг.

— Гражданският ни дълг изисква да повикаме шерифа.

— Намираме се далече от цивилизацията. Собственикът е мъртъв. Няма наследници. Ситуацията е съвсем различна. Студентите в правните факултети изчитат дебели учебници по този въпрос. Сигурен съм, че шерифът не би желал да се впусне в сериозна и продължителна дискусия. Освен това Сандерсън може да е звъняла на сестра си именно от тук. От тази къща. Когато е казала: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Това се е случило или в нейния дом, или в неговия. И в двата случая тя е прекарала известно време тук. Знаеш, че трябва да влезем.

— Знам, че аз трябва да вляза — отвърна Брамал. — Ти обаче не си длъжен да го правиш.

— Опитваш се да ме предпазиш ли?

— Смятам за свой дълг да изтъкна законовите проблеми.

— Ясно. Искаш да вляза пръв. За да можеш да кажеш, че най-сериозното ти нарушение е фактът, че си ме последвал. Искаш аз да бъда лошият. Защото ти имаш скрупули.

— Не и в това отношение. Просто разрешителното ми за частен детектив е издадено от Илинойс. И бих искал да го запазя. Освен това няма значение кой ще влезе пръв. Важното е, че ако не предупредя своя младши партньор за възможно закононарушение, това може да ми се отрази негативно при евентуално разследване.

— Партньори ли сме?

— На практика.

— Младши и старши?

— На базата на възрастта и опита.

— И смяташ да ме предупреждаваш за опасностите, които крие всяка моя стъпка?

— Да, длъжен съм.

— Да пропуснем тази част, става ли? Да приемем, че вече си го направил. Така е по-забавно.

— Добре — съгласи се Брамал, — щом искаш да се забавляваш, влизай пръв.

Приносът на Брамал се изчерпваше с промушване на едната ръка през дупката в стъклото, завъртане на дръжката и отваряне на прозореца. Якето на Ричър беше ново, ризата също. Не искаше да ги изцапа с мухъл, което непременно щеше да се случи, ако се промъкнеше през отвора в комарника, както онези, които бяха проникнали в къщата преди година или година и половина, когато комарникът още е бил чист. Затова той просто го изтръгна от рамката, сгъна го на четири и го остави на верандата.

Най-добрият начин да се промуши през прозореца бе с краката напред и лицето надолу. Заради кухненския плот. Така щеше да завърши маневрата си, стъпил на крака, а не подпрян на ръце. Но тя не беше никак лесна. Изискваше акробатични умения. Още по-лошо щеше да бъде, ако под прозореца имаше мивка, чийто кран можеше да нарани Ричър на уязвимо място. За щастие, мивката на Портърфилд бе разположена на друга стена. Което улесняваше задачата на Ричър. Макар и незначително.

Той усети как краката му се озовават във въздуха, сви тялото си в кръста, стъпи здраво и се изправи. Огледа се. Кухнята бе пострадала от капризите на времето заради дупката в прозореца, но си личеше, че е била скъпа. Шкафовете бяха от масивно дърво, а плотовете — гранитни. Кухненските уреди бяха от неръждаема стомана. Всички имаха дисплеи, но потънали в мрак. Цареше пълна тишина. Хладилникът не бръмчеше, тръбите не шумяха. Нямаше ток, нямаше вода. Никой не плащаше сметките.

Ричър пристъпи в сумрака, излезе от кухнята и се озова в трапезарията. Оттам видя просторната дневна с висок островръх таван и камина, иззидана от камъни с размерите на гуми за трактор. Това бе луксозна планинска вила, демонстрация на пари и възможности. Обикновените горски хижи нямаха камини, издигнати с помощта на мотокари и хидравлични кранове. Техните бяха изградени от по-малки камъни. А и защо иначе някой ще прави висок като на катедрала таван, когато и най-обикновен би свършил работа?

Въпреки всичко къщата изглеждаше уютна. Ричър я хареса. Стените от дебели стволове бяха лакирани в цвят на пчелен мед. Мебелите изглеждаха удобни, но ненатрапчиви. Рафтовете бяха отрупани с ексцентрични колекции от животински черепи, интересни камъни, дори борови шишарки. Обстановката бе домашна, семейна. Но на богато семейство.

Той се върна в кухнята при счупения прозорец. Брамал надничаше през него.

— Няма от какво да се притесняваме — каза Ричър. — Като капсула на времето е. Което изключва обир. Всичко е на мястото си. Слоят прах е еднакво дебел навсякъде. Много е подредено. А това изключва и скитниците.

— Влизам — каза Брамал.

Ставите му се оказаха доста по-сковани от тези на Ричър, но и разстоянията между тях бяха по-малки, защото Брамал бе по-дребен. Така че се промуши по-лесно през прозореца. А когато се изправи, започна да оглежда наоколо по същия начин като Ричър.

Кухня, трапезария, дневна. Непокътнати.

— Не очаквах това — отбеляза той.

— В какъв смисъл? — попита Ричър.

— Ако имах къща в планината, бих искал да изглежда точно така.

— Нима наркодилърите нямат вкус?

— Обикновено не.

Ричър огледа коридора.

— Има спални в двата края — каза той.

— Не са били нито крадци, нито скитници. Кой тогава е счупил прозореца?

— Не е бил и шерифът — отбеляза Ричър. — Но също като него е бил професионалист и е дошъл с определена цел.

— Но къде е безпорядъкът? Когато професионалист претърсва къща, обръща всичко с главата наопаки!

— Може да са открили онова, което са търсели, още на първото място, където са погледнали. А може би точно така правят професионалистите. Или пък са знаели къде се намира онова, което са търсели. Или са дошли да върнат нещо.

— Какво нещо?

— Няма значение — отвърна Ричър. — Искам само да открия Сандерсън.

— Мислиш, че е била тук? Но това означава, че е била близка с наркодилър, който е бил намушкан или прострелян в корема.

— Сега пък започваш да се държиш като по-голям брат.

— Съмнявам се, че е имала подобна връзка. Би трябвало да си намери някой по-читав.

— Сандерсън е казала: „Млъкни, Сай, говоря по телефона“. Дори близначката ѝ твърди, че думите са прозвучали приятелски и че Сандерсън е изглеждала щастлива. В най-добрия случай двамата са били приятели.

— Още по-зле — отвърна Брамал, — защото човек сам избира приятелите си.

— Във всеки случай, двамата са прекарали известно време заедно. Тук или в дома ѝ. Където и да се намира този дом.

— Било е преди година и половина.

— Това е по-добре от нищо.

— Ако твоят Сай е този Сай, който ни трябва.

— Шансът е петдесет на петдесет. А това не е малко.

Брамал извади телефона си.

— Две чертички — каза той. — Спокойно би могла да се обади от тук.

— Какво показват данните в телефонната компания?

— За да се триангулира един сигнал, са необходими три антени. Тук има само една. Сандерсън се е обадила от обширен район с големината на Ню Джърси. Само това знаем.

— Може да е била тук. Не виждам причина да не е била.

Брамал застана по средата на дневната и каза:

— Случило се е преди година и половина и оттогава къщата е била претърсвана два пъти. И ако си прав, че някой е върнал нещо, значи най-важната улика вече е изчезнала. В такъв случай трябва да открием онова, което хората преди нас са пропуснали. Което изисква много време. С колко разполагаме?

— Със сто години, мисля — отвърна Ричър. — Паркирай колата зад къщата и можем да си живеем тук до края на дните си. Никой няма да разбере.

— Добре, да претърсим заедно къщата. Две глави са за предпочитане пред една.

Намериха пропуснатото нещо за по-малко от минута.