Точно в полунощ

15

Четирийсет минути по-късно Ричър стоеше на банкета на двулентовото шосе и гледаше как старият пикап изчезва в далечината. Началото на горския път бе обрасло в див пелин и преградено с тежка метална верига, увиснала ниско между два стари дървени стълба. Ричър я прескочи и тръгна по пътя. Намираше се на две хиляди и четиристотин метра над морското равнище и въздухът бе разреден. Запъхтя се от усилието, а главата му се замая леко. Гората бе предимно от ели и борове, окъпани от слънчевите лъчи. Тук-там жълтееха островчета от трепетлики. В горите Ричър можеше да се ориентира най-лесно къде е север по мъха на дървесните стволове. По-малкото количество мъх или дори липсата му означаваше, че посоката е изток, юг или запад. Редовната слънчева светлина се грижеше за това. Тук обаче планинският въздух бе прекалено сух и нямаше никакъв мъх. Затова Ричър се ориентираше по слънцето. Бе около десет сутринта, затова той следеше слънцето да се намира на четирийсет и пет градуса спрямо дясното му рамо, а сянката му да пада напред и вляво. Използваше всяка възможност, за да свърне леко на запад, и усети как склонът става все по-стръмен. След около час би трябвало да се добере до хребета. Представи си как Били оглежда хоризонта в съвсем друга посока. И продължи запъхтян напред.

Накамура влезе в кабинета на лейтенанта и каза:

— Ричър ми позвъни снощи.

— Кой? — попита шефът ѝ.

— Голямата стъпка. Невероятния Хълк.

— И?

— Помоли ме да изчакам един ден, преди да звънна на шерифа в Уайоминг.

— Защо?

— Съобщението на Скорпио не споменавало конкретно място, следователно шерифът нямал голяма полза от подобно предупреждение. Каза, че не иска да губи времето на никого.

— Колко мило.

— Останах с впечатлението, че се опитва да си осигури свобода на действие.

— Смяташ ли, че трябва да му я предоставим?

— Не е моя работа да преценявам подобни неща. Нито пък негова.

— Ние служим на гражданите на Рапид Сити и на никой друг. И в никакъв случай на шайка каубои от Запада.

— Да, сър.

— Следователно кое ще бъде от най-голяма полза за Рапид Сити?

Накамура замълча.

— Какво има? — попита след малко лейтенантът.

— Проверих го — каза Накамура. — Звъннах на разни места. Ричър е бил елитен военен полицай, награждаван с медали. Вероятно е по-добре подготвен от повечето хора.

— Може ли да ни помогне със Скорпио?

Трябва да го приберат в зоопарка.

— Не виждам с какво може да ни навреди.

— Добре тогава — каза лейтенантът. — Изчакай един ден.

После се замисли и добави:

— Не, изчакай два.

След петдесетминутен преход Ричър се озова в подножието на задния склон на подковообразния хребет. Усещаше под краката си тънък слой песъчлива пръст. Навсякъде имаше шишарки, някои с размерите на бейзболна топка. Заизкачва се бавно, с предпазливи къси крачки, като забиваше в земята носовете на обувките си, за да си осигури по-добра опора. Малко преди да стигне върха, откри пътека, използвана от диви животни, най-вероятно лисици, и тръгна по нея. Когато изкачи хребета, приклекна и се огледа.

Намираше се на двеста метра източно от нужното му място. Върна се по лисичата пътека и тръгна на запад. Измина нужното разстояние за три минути, като от време на време разперваше ръце за равновесие.

Огледа се отново. Сега домът на Били се намираше точно под него, на не повече от петдесет метра.

Къщата бе скована от оголени дънери, потъмнели с времето. До нея се издигаше плевня, също от дънери. И двете бяха заобиколени от рехав шубрак и фина червеникава пръст. Между дърветата се виеше черен път, който ту се показваше, ту се скриваше зад стволовете. В далечината се виждаха и старата поща, и магазинът за фойерверки, и двулентовото шосе. На два километра от тук пасеше стадо вилороги антилопи. Пътят бе с цвят на наситена охра, добре трамбован, леко изпъкнал в средата, за да се оттича по-добре водата. Вляво се издигаха ниски скалисти върхове, които наподобяваха миниатюрни планински вериги. Те сякаш загатваха за истинските планини, които се извисяваха на двеста километра на запад. Нямаше вятър, а въздухът бе необичайно чист и свеж. Небето бе лазурносиньо. Цареше неземна тишина. Къщата на Били имаше зелен метален покрив и малки тъмни прозорци. Определено не беше луксозна планинска вила, в която човек да прекарва уикендите си. Но не беше и някоя съборетина. Имотът изглеждаше добре поддържан. В двора не ръждясваха стари перални, нямаше повредена кола, качена на трупчета, или питбул на верига. Беше най-обикновена къща.

Ричър се спусна бавно по склона, като се криеше зад стволовете на дърветата. Оставаха му четирийсет метра. Трийсет. Пред краката му се търколи шишарка, удари се в един камък и подскочи във въздуха.

Той замръзна. Нищо не се случи. Продължи надолу, като пристъпяше странично и спираше за миг зад най-дебелите дънери. Двайсет метра. Десет. Виждаше задната врата на къщата. От нея тръгваше пътека, която водеше до плевнята.

Спря на пет метра от края на гората и зачака. Предположи, че Били не е приел на сериозно предупреждението на Скорпио, затова не дебнеше зад някое дърво с пушка в ръка. Най-вероятно седеше на стола си на предната веранда. С пушка, подпряна на стената до него. От там виждаше на трийсет километра околовръст. И смяташе, че ще зърне навреме Голямата стъпка.

Ричър се промъкна на изток между дърветата и се изравни със задната стена на плевнята. Пое си дълбоко дъх и излезе на открито.

Нищо не се случи. Той прекоси празния участък, крачейки спокойно, нито бързо, нито бавно. Под краката му пропукваха съчки и проскърцваха камъчета.

Нищо не се случи. Притисна тяло към задната стена на плевнята. Малката врата се намираше на три метра вляво. Ричър пристъпи към нея и натисна дръжката. Заключено. Жалко. В плевните обикновено имаше полезни неща. Чукове, брадви, гаечни ключове… Върна се обратно и заобиколи от другата страна. Къщата се намираше на пет-шест метра пред него, все така потънала в тишина. Стената срещу него бе от масивни дънери, с два малки прозореца на първия етаж и два на втория. И четирите бяха с полуспуснати избелели пердета.

Ричър отново си пое дъх и бързо прекоси откритото пространство. Опря гръб на страничната стена. Первазът на първия прозорец бе на нивото на рамото му. Той пристъпи напред и пое риска да надзърне вътре. Видя тоалетна със затворена врата. Продължи нататък. Надникна през втория прозорец. Забеляза малка ниша в подножието на стълбата за втория етаж. Зад стълбата се виждаха предната част на дневна, два прозореца, предната врата, каменна камина, кресла с протрита тапицерия. Стени от масивни дънери, потъмнели от времето. Не се виждаше жива душа.

Предната врата водеше към предната веранда. Която се намираше зад ъгъла. Ричър продължи напред бавно и предпазливо. Спря на крачка от ъгъла и се ослуша. Нищо, само тишина и лек полъх сред дърветата, грачене на врана в далечината. Но нито дишане, нито стъпки, нито скърцане на дъски. Нищо. Съвсем нищо.

Още една стъпка. Надникна зад ъгъла. Видя покрита веранда с парапет, два масивни дървени стола и люлка, окачена на четири дебели вериги. Нищо друго. Нито пушка, опряна на стената, нито Били.

Ричър се плъзна обратно покрай страничната стена до задната част на къщата. Спря за миг, заобиколи и продължи покрай задната стена. Провери първия прозорец. Кухня. В нея нямаше никого. До кухненския прозорец имаше врата от масивно дърво. Без прозорче. Подмина я и надникна през втория прозорец. Малка задна стаичка. С бюро и стол. Все така празна като останалите.

Не се чуваше нито звук. Ричър направи крачка назад към вратата. Логиката подсказваше, че Били е на втория етаж. Нали беше предупреден. От прозореца на втория етаж се откриваше несравнимо по-добра гледка. Можеше да наблюдава пътя откъм старата поща по протежение на два километра, ако не и повече. Щеше да разполага с шест-седем минути, дори някоя приближаваща кола да се движеше бързо.

Ричър хвана топката на бравата. Тя се завъртя. Вратата се отвори. Ричър я побутна леко. Въздухът в кухнята бе застоял. Видя дървени шкафове и студена печка. Мръсните съдове бяха в мивката. Вътрешната врата бе отворена. Тя водеше към дневната, която бе празна. Пепелта в камината сигурно бе останала от миналата зима. На стойка върху огнеупорните тухли висяха ръжен, четка и лопатка с дълга дръжка.

Ричър взе ръжена бавно и внимателно. Беше железен, дълъг около метър, с кука, щръкнала като палец на стопаджия. По-добре от нищо. Прокрадна се към подножието на стълбата. Ослуша се напрегнато. Не се чуваше никакъв звук.

Той се заизкачва по стъпалата. Това бе моментът, в който бе най-уязвим. Не можеше да направи нищо, ако Били се покажеше на горната площадка с пушка в ръка. Освен да запрати ръжена срещу куршума, но това едва ли щеше да свърши работа. И все пак който не рискува, не печели. Стълбата беше скована от разполовени дънери, дебели трийсетина сантиметра. Нямаше никаква опасност стъпалата да проскърцат. Ричър затаи дъх.

Добра се до върха. Право пред него се намираше полуотворената врата на банята, която бе разположена точно над кухнята. И беше празна. Вдясно от нея имаше друга полуотворена врата — на спалня, която също беше празна. После Ричър тръгна наляво и застана пред още две врати. Едната бе широко отворена. Отново празна стая. Другата врата беше затворена.

Той хвана ръжена с две ръце. Вдигна го пред себе си. Ти и аз, Били, помисли си той.

Коридорът бе застлан с парцалено килимче. Ричър стъпи върху него и тръгна бавно, предпазливо, безшумно. Спря на крачка от вратата. Бе голям привърженик на изненадата, на шока и ужаса, придружени от превъзхождаща сила. Навремето това се наричаше здрав разум, преди онези умници от Пентагона да започнат да измислят разни префърцунени имена на толкова прости неща. Ричър вдигна крак и се залюля леко напред-назад като състезател на висок скок, който се засилва, за да постави нов рекорд. Миг по-късно стовари подметката си върху вратата и връхлетя в стаята, размахал ръжена пред себе си.

Стаята бе празна. От Били нямаше и следа. Само неоправено легло, застоял въздух и трикрил прозорец с великолепен изглед към хоризонта. А там не се виждаше нищо освен същото стадо антилопи, които пасяха необезпокоявани на два километра от къщата.

Ричър бе претърсвал много къщи, затова откри ключовете за плевнята на първото място, на което провери — окачени на пирон, забит в стената близо до вратата на кухнята. Плевнята бе голяма едноетажна постройка, която миришеше на прах, лак за дърво и машинно масло. Имаше купища стари гуми, непотребни инструменти и резервни части, и дори гребло за снегорин, оставено на земята. Не че вътре имаше снегорин или дори кола. Нищо интересно. Ричър се върна в къщата, застана на предната веранда и огледа околността. Впери очи в черния път, проследи го бавно, стъпка по стъпка, сякаш движеше пръст върху карта. Стигна чак до старата поща и магазина за фойерверки.

Никой не идваше насам. Над черния път не се виждаше дори облаче плах.

Ричър започна от долния етаж и претърси методично къщата, а часовникът в главата му го караше да се връща на верандата на всеки шейсет секунди, за да оглежда околността. В кухнята не откри нищо интересно. В дневната също. Явно Били обичаше реда, макар да не изпадаше в крайности. Домът му бе относително чист и подреден. Вещите му не бяха нито прекалено скъпи, нито прекалено евтини. Очевидно живееше сам.

Задната стаичка бе превърната в кабинет. Бюро, стол и шкаф. На бюрото бе оставен мобилен телефон. Най-обикновен модел. Старомоден, но не стар. Включен към зарядно. Иконката показваше, че батерията е напълно заредена. Надписът на дисплея гласеше: Ново съобщение.

Шейсет секунди. Ричър излезе на верандата и огледа околността. Никой не идваше. Върна се в кабинета. Самият той никога не бе притежавал мобилен телефон, но бе използвал някакви от време на време. Знаеше как да борави с него. Откри думите меню и старт в долната част на дисплея, а под тях — два малки продълговати клавиша. Натисна старт.

Чу напрегнато дишане, последвано от покашляне. Накрая прозвуча гласът на Артър Скорпио:

„Здравей, Били, обажда се Артър. Случи се нещо много странно. Нищо сериозно всъщност. Просто нещо необичайно, което отдавам на лош късмет. Появи се един тип, който се опитва да проследи някакъв пръстен…“

Шейсет секунди. Ричър отново излезе навън и огледа хоризонта. Пак нищо. Върна се вътре и се качи в спалнята на втория етаж. Първо провери гардероба. Ей така, за развлечение. Отзад, точно под закачалките с овесените на тях панталони, откри четири кутии за обувки. Грижливо подредени две по две. В горните имаше обувки — бели маратонки в лявата и елегантни черни кожени обувки в дясната. От онези, които мъжете в провинцията обуват само когато отиват на сватба, на погребение или на среща с кредитния инспектор в банката. И двата чифта бяха носени, но не много. И двата чифта бяха четирийсет и втори номер. Панталоните на закачалките пък бяха с къси крачоли. Били беше дребен мъж.

Шейсет секунди. Ричър надникна през прозореца. Над черния път се виеше дълъг шлейф от прахоляк. Беше оцветен в охра и се носеше над коловозите, въртеше се спираловидно и се разсейваше бавно. Автомобил, който се движеше с висока скорост. Все още бе миниатюрна точица на хоризонта. Прекалено далече, за да се различат подробностите.

Ричър разполагаше с шест минути. Върна се в спалнята. Провери долните две кутии. Едната се оказа пълна с пари. Десетачки, двайсетачки и петдесетачки, използвани, омачкани и омазнени, подредени в дебели пачки, пристегнати с ластици. Може би десет бона. А може би повече.

Другата кутия бе пълна с бижута. Предимно златни, но не особени големи и скъпи. Златни кръстчета на верижки, златни обици, златни гривни, златни колиета…

И златни пръстени. Някои бяха венчални халки. Други бяха от онези пръстени, които си поръчват абсолвентите.

Ричър отиде до прозореца и надзърна навън. Прашният шлейф се бе проточил на повече от километър, сега увиснал неподвижно в настъпилото безветрие. А пред него се носеше тъмна точица, която се поклащаше, полюшваше, подскачаше. Стадото антилопи вдигна тревожно глави.

Миниатюрната точица като че ли бе черна. Подскачаше и залиташе ту наляво, ту надясно. Движеше се вероятно с шейсет-седемдесет километра в час. Може би с повече. А това подсказваше, че шофьорът познава пътя или пък много бърза, а вероятно и двете.

Ричър зачака. Колата намали скорост. Прашният шлейф я настигна. Колата зави към къщата.

Ричър предположи, че Били кара пикап. Малките снегорини обикновено бяха пикапи, на които окачваха гребла отпред. Зимни гуми, вериги, хидравличен механизъм за греблото и допълнителни фарове над кабината. Всички тези неща се сваляха през лятото и пикапът се връщаше към обичайния си силует. Преден капак, кабина и каросерия.

Силует, който Ричър не виждаше. Това не беше пикап. Беше обемист четвъртит джип. Черен джип. Покрит с прах и кал от пътуването. Ту се показваше, ту се скриваше сред дърветата. После излезе на открито и измина последните стотина метра по отъпканата червена пръст. Намали скоростта, зави и спря.

Беше тойота лендкрузър. С номера от Илинойс.