Точно в полунощ

33

Ричър завъртя топката на бравата, отвори вратата и влезе в къщата. Едва сега си даде сметка, че подсъзнателно е очаквал някакъв готически интериор — сумрачни стаи, дебели завеси на прозорците, самотна свещ в някой ъгъл, фигура с неясни очертания, която шепне зад плътен воал… Реалността бе съвсем различна: слънчев дом, направен от дънери с цвят на мед. От входната врата се влизаше направо в дневната. Помещението бе малко, чисто и подредено, но най-вече празно. В него нямаше абсолютно нищо освен две големи кресла, разположени от двете страни на камината под ъгъл, който да бъде едновременно удобен и да предразполага към разговори.

В лявото кресло седеше Роуз Сандерсън. От врата надолу тя бе абсолютна двойничка на сестра си. Всичко бе еднакво. Начинът, по който се бе облегнала. Ъгълът, под който стоеше китката ѝ. Разперените пръсти. Извивката на талията… Съвършено копие.

Над врата… не чак толкова. Вече не. Сандерсън бе облечена със сребрист суичър, чиято качулка бе пристегнала толкова плътно около главата си, че се виждаше само част от лицето ѝ. Лявата му половина бе покрита с увредена тъкан, неравна и груба, а дясната — с парче алуминиево фолио, намазано с някакъв гъст мехлем, който бе избил по краищата. Сандерсън притискаше фолиото и то бе приело формата на главата ѝ. Приличаше на полумаска. Със сребрист цвят.

Сандерсън не се потеше. Не трепереше. Очите ѝ бяха наред. Нещо повече — бяха очи на спокоен и доволен от живота човек.

— Искам да ви попитам за нещо, което сестра ми спомена — каза тя.

Дори гласът ѝ бе същият. Сила, мелодичност, тембър — всичко бе същото. Ричър се ръкува с нея и седна в празния фотьойл. Отблизо видя, че лявата част на лицето ѝ е претърпяла операция. Сякаш бе съшита от малки парченца. Дясната половина си оставаше скрита под импровизирания компрес от фолио.

— Какво искате да ме попитате? — каза Ричър.

— Сестра ми спомена, че сте открили пръстена ми в някаква заложна къща.

— Да.

— В такъв случай участието ви в тази история е напълно случайно.

— Така е.

— Странно, че го твърдите отново. Странно, че сестра ми ви е повярвала.

— Къде другаде бих могъл да намеря пръстена ви?

— В полицейски склад за веществени доказателства например.

— За кого всъщност ме вземате?

— Не бих се учудила, ако продължавате да служите в Сто и десета специална част.

— Това беше отдавна.

— Защо тогава го споменахте в онзи клип?

— За да разберете, че не се шегувах, когато казах, че съм бил в армията. Никой не споменава Сто и десета специална част, освен ако не му се налага.

Тя кимна в качулката. Фолиото, закрило част от лицето ѝ, изшумоля.

— Да не би да очаквате посещение от Военната полиция?

— Не точно — призна тя. — Но от някой като тях.

— Защо?

— Поради куп причини.

— Не съм от тях — каза Ричър. — Просто минавам оттук. Нищо повече.

— Сигурен ли сте?

— Честна дума.

Сандерсън кимна отново, сякаш това уреждаше въпроса.

Ричър извади за последен път пръстена от джоба си и ѝ го подаде. Тя го взе и го разгледа от всеки възможен ъгъл. Усмихна се. Фолиото пак изшумоля, а под лявата ѝ скула се появи дълбока бръчка, сякаш лицето ѝ започваше да се разпада. Може би хирурзите не я бяха зашили добре.

— Благодаря ви — каза Сандерсън.

— За нищо.

— Честно казано, не мислех, че ще го видя отново.

След което му го върна.

— Дължа ви четирийсет долара, но в момента не разполагам с подобна сума.

— Подарък е — отвърна Ричър.

— В такъв случай приемам. Благодаря. Но не сега. Ще ми го пазите ли? За около месец. Ще ви се обадя, когато съм готова.

— Боите се да не го продадете отново?

— Напоследък всичко стана толкова скъпо.

— Вероятно трудно свързвате двата края.

— Така е.

— Защо се притеснявате да не ви потърси някой от Сто и десета специална част?

Тя поклати глава.

— Не се притеснявам от това, което правя — каза Сандерсън. — Никой не се интересува от мен. Отдавна обърнаха гръб на хора като мен.

— Защо тогава очаквате посещение?

— По съвсем друг повод. Имах приятел, чийто случай не е приключен. Едва ли е приоритет, но все пак някой работи по него. И един ден ще събере достатъчно материал.

— За какво?

— За да започне ново разследване, предполагам. Някой ден ще изпратят човек. За миг си помислих, че това сте вие, че сте дошли тук с пръстена, за да ме предразположите към разговор. Но очевидно не сте. Всичко е наред. Просто исках да проверя. Ще помолите ли сестра ми да дойде отново?

Макензи седеше на предната седалка на тойотата. Беше бледа. Красивото ѝ лице изглеждаше невероятно гладко и съвършено. Ричър ѝ каза, че Роуз иска да я види отново. Тя го погледна въпросително. Той обаче не разбираше какво го пита. Може би търсеше потвърждение, че ситуацията би могла да е и по-тежка. Нещо насърчително, нещо оптимистично. Или не. Ричър не можеше да прецени. Уклончивото му изражение сякаш казваше, че няма представа. Макензи кимна, излезе от колата и тръгна по пътеката. Отново влезе в къщата и затвори вратата след себе си.

Ричър зае мястото ѝ в колата.

— Как беше? — попита го Брамал.

— Зле — отвърна Ричър. — Раната не е излекувана.

— В какво състояние е тя самата?

— Здравата надрусана.

— С какво?

— С нещо, за което твърди, че е поскъпнало напоследък. Предполагам, че все още разполага с качествена стока. Не е изпаднала до кабинките в тоалетните.

— Агент Ноубъл предположи, че вече е стигнала дотам. Твърдеше, че следи всеки камион, излизащ от фармацевтичните заводи.

— Може би е пропуснал лекцията, в която са им обяснили, че реалността е различно нещо. Нищо не работи на сто процента.

— За какво искаше да говори тя с теб?

— Очаква някой ден да се появи следовател и да започне да задава въпроси за Портърфилд. Остана разочарована, че това не съм аз. Смята, че случаят не е приключен.

Брамал не отговори.

— Какво ти каза госпожа Макензи? — попита го Ричър.

— Нищо хубаво.

— Разбрах, че денят ще е лош, още когато се събудих.

— Роуз Сандерсън е била ранена в лицето от шрапнел от самоделно взривно устройство, скрито край пътя близо до някакво градче в Афганистан. Устройството е било заредено с късчета метал, най-вероятно купен от местната железария и нарязан на парчета. Пет от тях са се забили в лицето ѝ, а други са ожулили кожата ѝ или направо са я обелили. Но съвременната военна медицина върши чудеса. Открили са по-голямата част от липсващата кожа, залепнала по каската ѝ, и са я зашили обратно. Поверили са Сандерсън на големи имена в пластичната хирургия.

— Но?

— Два основни проблема — обясни Брамал. — Искам да подчертая, че военните лекари са свършили страхотна работа. Изобщо не поставям усилията им под въпрос. Подобна рана във Виетнам или по време на която и да било друга война би довела до сигурна смърт. Медицината е в състояние да се справя с наранявания от този род едва от няколко години. Лекували са я истински виртуози. Въпреки това според госпожа Макензи положението е тежко. И не можело да се оправи. Цялото ѝ лице било в белези. Приличало на пъзел, който не е подреден правилно. Нищо не било на мястото си. Приличала на маска от филм на ужасите. И това е добрата новина.

— А лошата?

— Взривното устройство е било скрито в кучешки труп. В Афганистан това е обичайна практика. Това куче конкретно вероятно е било убито поне четири дни преди експлозията. Времето е било горещо и то е започнало да се разлага. Взривът е забил загнила тъкан, некротични патогени и какви ли не гадости под кожата ѝ. Случило се е преди четири години, а тя още не можела да се пребори с инфекцията. Още събирала гной. И това я правело два пъти по-ужасна. Освен това през цялото време изпитвала болка.

Ричър потъна в продължително мълчание.

— Нищо чудно, че се е скрила от сестра си — каза след малко той.

— Сега ще обсъдят това.

— Но защо е престанала да се обажда преди година и половина?

— Несъмнено заради нещо, свързано с Портърфилд. Какво друго може да бъде?

Ричър отново излезе от колата. Отиде до края на клисурата и впери поглед в далечината. Имаше чувството, че гледа през тесен прозорец. Къщата зад гърба му бе заобиколена от гористи хълмове. Зачуди се кой ли е собственикът ѝ.

Върна се при пикапа. Всичките му прозорци бяха свалени. Тримата мъже вътре се бяха излегнали на седалките. Демонстрираха търпение. Пестяха енергия. Знаеха, че това ще продължи колкото е необходимо. Може би така постъпваха каубоите.

Водачът им вдигна поглед.

— Тя спомена, че сте проявили любезност — каза Ричър. — Съгласен съм. Бяхте много любезни и държа да го отбележа.

Каубоят помръдна глава, сякаш приемаше комплимента.

— Но се питам как започна всичко? — продължи Ричър.

— Търсехме къде да живеем. Попаднахме случайно на това място. Роуз вече се беше настанила тук, но ни позволи да останем. Помогна ни да се устроим. Осигури ни някои неща. Това е причината да проявяваме загриженост към нея. А тя не иска никой да я вижда.

— Откога продължава това?

— От три години. Роуз току-що се беше уволнила от армията. Беше се нанесла неотдавна.

— Кой е собственик на имота?

— Някой, който не си е направил труда да го нагледа от поне три години.

— Сигурно си познавал Сай Портърфилд.

— Срещали сме се няколко пъти.

— Какво мислиш за историята с мечката?

— Това, което и всички останали.

— С какво се занимаваше Портърфилд?

— Никога не сме го питали. Знаехме, че я прави щастлива, и това ни беше достатъчно.

— Доста е надрусана в момента.

— Обвиняваш ли я?

— Ни най-малко. Но се тревожа дали запасите ще ѝ стигнат.

— Не можем да обсъждаме това с теб. Не те познаваме.

— Аз съм човек на сестра ѝ.

— Не съвсем. Човекът на сестра ѝ е детективът, когото тя е наела. Никой не разбира ти какво правиш тук.

— Не съм ченге — каза Ричър. — Това е най-важното. Пет пари не давам за тези неща. Тя обаче може да има проблем, защото Били го няма. Само това ме интересува.

— Знаеш ли кой беше той?

— Един човек, който е карал снегорин. И е доставял дрога.

— Бил си ченге в миналото.

— Всеки има минало. Обзалагам се, че сега можеш да минеш покрай крава, без да посегнеш към ласото. Били няма да се върне. Надявам се Роуз да е добре. Само това казвам.

— Били вече има заместник — обясни каубоят. — Отби се тук тази сутрин. Казва се Стакли. Изглежда свестен. Напомня ми за един мой братовчед, който работи като застрахователен агент. Така че всичко е наред. Бизнесът върви както обикновено.

— Какво купува тя? — попита Ричър.

— Окси и фентанилови пластири.

— Говорихме с един човек, който каза, че тази схема е останала в миналото.

— Не е, но стоката поскъпна.

— Той беше убеден, че е невъзможно да се намерят подобни неща. Имаш ли представа откъде идват?

— Това са най-обикновени медикаменти. Пристигат в бели кашони, в кутии с етикети. Произведени в Америка. Идват направо от завода. Веднага си личи, че не са ментета.

— И вие ли си падате по тези неща?

— От време на време. В съвсем малки дози. Колкото да се поотпуснем.

— Чух, че подобна стока се намира все по-трудно. Явно не са ме информирали правилно.

— Напротив — отвърна каубоят. — Това е самата истина. Все по-трудно се намира. На много места изобщо я няма. Но не и тук. Което ви изправя и тримата пред сериозен проблем. Нямам представа какви са плановете ви, но трябва да сте наясно, че Роуз няма да напусне това място. За нищо на света. Как би могла да го направи? Нямаш представа какво означават тези лекарства за нея. Постави се на нейно място.