Точно в полунощ

20

Ричър и Брамал последваха жената в къщата ѝ. Стените бяха от същите дъски като обшивката отвън, но лакирани до блясък, а не олющени. Кухнята се оказа сумрачно помещение с нисък таван. Жената им наля лимонада в стъклени чаши. Тримата седнаха на масата и тя попита:

— Частни детективи ли сте?

— Аз, да — отвърна Брамал.

Жената погледна Ричър.

— Военен следовател съм — каза той.

Което бе вярно, но някога.

— Миналата година ли умря Сай — попита жената — или по-миналата?

— Миналата — отвърна Ричър. — В началото на пролетта.

— Не го познавах добре. Всъщност дори не съм го виждала отблизо… само един-два пъти. Създаваше впечатление на самотник, който пътува много.

— А какво работеше?

— Никой от нас не знаеше.

— От нас? Обсъждали ли сте го с други хора?

— Нали това правят съседите? Ако не ви харесва, трябва да се преселите на Луната.

— И какво гласеше всеобщото мнение?

— Всички го смятахме за самотник, който пътува много.

— И никой не е забелязал и следа от жена в дома му?

— Никога — отвърна тя.

Звучеше категорично.

— Чували ли сте някога името Серина? — попита Ричър.

— През живота ми ли?

— Тук, наоколо.

— Не.

— А Роуз?

— Не.

— А Сандерсън?

— Не.

— Открихме разни неща в дома на Портърфилд — продължи Ричър.

— Какви неща?

— Дамски дрехи и тоалетни принадлежности. Малко на брой. Слаби улики.

Жената помълча, после попита:

— Колко слаби?

— Установихме, че банята е била използвана от двама души — отвърна Ричър.

— Хм… — замисли се тя.

— Какво означава това?

— Веднъж се зачудих нещо, но после реших, че съм сбъркала.

— Какво се зачудихте?

— Карах по черния път към Мюл Кросинг. А той идваше насреща ми. Прибираше се у дома. Рядко виждаме друга кола по тези места. Това ни кара да застанем нащрек. Да се приберем в своята лента, да внимаваме повече… Не искаме да се блъснем. Разминахме се и си махнахме, доколкото си спомням. Нищо особено. Бях сигурна обаче, че на седалката до него има някой. Реших, че е момиче. Зърнах я само за миг. Беше се навела леко и извърнала настрани, сякаш бе притиснала тялото си странично към седалката. Не можах да видя лицето ѝ.

— На каква възраст беше?

— Не беше млада. Не беше дете. Но ми се стори доста дребничка и дори крехка. Беше се извърнала, сякаш криеше лицето си от него.

— Странно.

— И видях нещо сребристо. Това си спомням. Нещо сребристо на цвят.

— Това също е странно.

— И аз си помислих същото. Затова запомних случката. На другия ден му отидох на гости. Занесох му пай. Казах, че съм изпекла два. Но всъщност исках да проверя какво става, защото бях чувала какви ли не истории. От трафик на хора до съдебен процес за попечителство. Дали пък наистина не се е занимавал с нещо подобно? Или тя все пак му е била приятелка? Кой знае. Нищо чудно да са се скарали в колата. Реших, че каквото и да е било, вече им е минало и той може да ме запознае с нея.

— Какво се случи?

— Сай се държа странно. Остана приятно изненадан от пая. Държа се много любезно, но не ме покани вътре. Разговаряхме на верандата. Той не беше особено словоохотлив. Подхвърлих, че паят е прекалено голям за сам човек. Исках да подхвана темата, така да се каже. Да му дам възможност да отвърне, че ще го раздели с приятелката си. Сай обаче не го направи. Каза, че ще изяде половината, а другата половина ще увие в алуминиево фолио за след ден-два.

— Какъв пай изпекохте?

— Ягодов — отвърна жената. — На пазара имаше много хубави ягоди. Точно натам се бях запътила, когато го срещнах на пътя.

— Какво се случи след това?

— Нищо. Това беше. Почувствах се неудобно да стоя на верандата и казах, че трябва да си вървя, а той ми благодари за пая и само дето не ме подкани да си тръгна по-бързо.

— До какъв извод стигнахте?

— Беше застанал по особен начин. Не ми позволяваше да гледам към къщата. Криеше нещо вътре. Или някого. После се замислих за онова, което видях в колата. Дали жената не криеше лицето си от мен, а не от него? Може би той ѝ беше казал да се извърне. Сякаш се опитваше да запази самоличността ѝ в тайна.

— Но така и не разбрахте със сигурност.

— Повече не го видях. Загина месец по-късно. Никой не спомена нито дума за вдовица, партньорка, приятелка. Дори за сексуална робиня или заложница, ако щете. Затова предположих, че съм сгрешила. И реших да забравя случката.

— Колко дълго живя той тук?

— Пет години може би.

— А някой от съседите ви имаше ли представа как се е издържал Портърфилд?

— Само клюки, нищо конкретно.

— И все пак какво се говореше за него?

— Че разполага с доста пари. Че е богаташ от друг щат, дошъл тук, за да преоткрие себе си. Или да намери вдъхновение. Случва се от време на време. За някои предполагаме, че са писатели, дошли да напишат нов роман.

В този момент на повече от петстотин километра от къщата на съседката на Портърфилд, в Рапид Сити, Южна Дакота, продавачът от щанда за закуски в магазина за хранителни стоки тъкмо върна рестото за един сандвич с бекон и диетична сода, взе телефона и позвъни в полицейското управление.

— Извинете — каза той, — мисля, че при вас работи една жена… инспектор… с азиатска външност. Може би американка от японски произход. Трябва да говоря с нея.

Диспечерът прехвърли разговора и след секунда в слушалката прозвуча глас, който каза:

— Накамура, „Кражби“.

— Обажда се продавачът от магазина за хранителни стоки. На ъгъла, точно срещу пералнята на Артър Скорпио. Трябва да ви кажа нещо, преди да го откриете сама и да ми се ядосате.

— Какво има?

— Току-що дойде Артър Скорпио.

— И?

— Купи си друг телефон.

— Преди колко време?

— Преди пет минути.

— Кой телефон?

— Първият отляво.

В същия момент Артър Скорпио отново звънна на Били в Уайоминг. И отново не получи отговор. Включи се гласовата поща и толкова.

— Здравей, Били, обажда се Артър — каза Скорпио. — Трябва да те чуя. Караш ме да се тревожа. Защо не си вдигаш телефона? Не забравяй, че онзи тип идва. Може да не е сам. Току-що получих новини от Монтана. Специално изпратиха човек, за да ми ги съобщи. Появил се е някакъв федерален агент и е започнал да задава въпроси. Току-що е напуснал Билингс. Нямаме представа къде ще отиде след това. Отваряй си очите. И ми позвъни. Не ме карай да се притеснявам, Били.

Телефонът на Брамал изписука. Ричър предположи, че е получил съобщение. Вече бе започнал да различава звуковите сигнали. Жената с избелялата червена рокля стана и започна да събира празните чаши от лимонада.

Брамал прочете съобщението. Два пъти.

— Госпожо, лимонадата беше чудесна — каза той, — но се опасявам, че трябва да тръгваме.

Изправи се и тръгна към вратата. Ричър погледна жената, сви рамене и вдигна ръце да покаже, че и той не знае какво става. Още един универсален жест: Да, знам, но по-добре да последвам смахнатия си приятел. Настигна Брамал навън и изчака да отидат до колата.

— Какво има? — попита той.

— Госпожа Макензи не е доволна от напредъка ми до момента и ме уведомява, че идва в Уайоминг, за да провери някои места в близост до родната им къща. Очевидно е променила мнението си, че сестра ѝ никога не би се върнала в нея.

— Знае ли, че се намираш на сто километра от там?

— Не. Никога не казвам на клиентите си къде съм.

— Защо?

— Обичам да създавам усещане за загадъчност.

— Типично за агент на ФБР.

— Трябва да стигнем преди нея.

— Кога тръгва от Чикаго?

— Ще наеме частен самолет. Да тръгваме веднага. Трябваше да отида първо там, но тя настояваше, че Сандерсън никога не би се върнала. А сега смята, че би могла да го направи. Чудесно! Може Сандерсън да е била в родната си къща през цялото време. На два часа от тук е. За Портърфилд не е било проблем да пътува до там и да се връща.

Шериф Конъли беше прав, че ако някоя правителствена агенция реши да проведе разследване в района, ще се свърже първо с него. Най-малкото от професионална коректност. Точно това се случи. Тъкмо се върна от дома на Портърфилд, и две минути по-късно телефонът му звънна. Обаждаше се служител на Агенцията за борба с наркотиците. Човекът каза, че пътувал на юг от Монтана и рано или късно щял да мине през поверения му окръг. Нямал нищо специално предвид, може би щял да се отбие на едно-две места, но като цяло нищо особено. Благодари за предложението, но не, нямало да има нужда от съдействие. След което затвори.

Има голяма разлика между разстоянието по права линия и изминаваното с автомобил. За да прекосят Сноуи Рейндж, Ричър и Брамал трябваше да тръгнат обратно по черния път, после да се върнат до Мюл Кросинг, да подминат старата поща и магазина за фойерверки и да продължат чак до Ларами, където да потеглят на запад по съвсем друго шосе, започващо на четири преки северно от бара с дупка от куршум в огледалото. Сега вече им оставаха сто километра. Ричър посъветва Брамал да погледне по-оптимистично на нещата. Повече часове означаваха по-голяма сума за фактуриране. Брамал му разказа един виц за адвокат, който умрял и се озовал пред небесните порти. Не е честно, оплакал се той. Аз съм само на четирийсет и пет. Не, не си, отвърнал му свети Петър. Въведохме нова система. Сега се ръководим от часовете, които фактурирате. А според тях ти си на сто петдесет и три.

Подминаха табела, която ги уведомяваше, че скоро пътят ще бъде затворен заради наближаващата зима. Започнаха да се изкачват по склоновете на планината и не след дълго бяха на надморска височина от три хиляди метра, обгърнати от разреден планински въздух. Тойотата забави ход, но въпреки това продължи да слаломира покрай скалисти пропасти и съборени от вятъра дървета. Ричър и Брамал имаха чувството, че са се озовали на покрива на света. После пътят се изравни и след един плавен завой, дълъг поне половин километър, започна да се спуска надолу покрай същите пропасти и дървета. Тойотата се движеше по-бързо и по-бързо, подпомогната от собствената си инерция.

След петдесет километра екранът на навигационната система показа тънка паяжина от пътища — два на север, два на юг и нищо между тях.

— Това ли е? — попита Ричър.

— Така мисля — отвърна Брамал. — Очевидно едното ранчо е по-голямо от останалите три. Това трябва да е старата им къща. Останалите са се появили по-късно.

— Сестрите наследили ли са го?

— Родителите им са го продали още докато момичетата са били в колежа. Дошли са нови собственици. Сигурен съм, че същото се е случило и с останалите три.

— Подозираш, че тя се крие в някое от тях?

— Съмнявам се, че човек, който продава пръстена си в заложна къща, може да си позволи да плаща наем.

— Очакваш всички имоти да са празни, така ли?

— Често се случва с фермите. Свиват дейността си, западат и накрая умират. Особено като местната аристокрация се изнесе нанякъде.

— Това описание твое ли е или на Макензи?

— По малко и от двете. Бащата е бил съдия, а по онова време — особено на такова място — това го е превърнало в най-важния човек в целия окръг. Рано или късно всички опират до съда. Госпожа Макензи много добре знае това.

— А защо родителите им са заминали?

— Не можа да ми обясни добре. Можем само да се чудим за причините. Но не се съмнявам, че като деца и двете са имали понита. Със заплатата на окръжен съдия.

— Не се съмнявам, че всички деца в Уайоминг имат понита. Всъщност тук има повече понита, отколкото деца.

— Това беше метафора. За семействата, които изглеждат щастливи, докато нещо не се обърка. И понякога трябва да сменят мястото и да започват отначало.

— Това ли е обяснението на госпожа Макензи?

— По това време тя е била в колеж. Приписва вината за случилото се на Джордж Буш — младши. Твърди, че баща ѝ проявил предприемачески инстинкт. Той напуснал обществения сектор и заработил в частния.

— И какво по-точно е правил?

— Никой не знае, но всичко е рухнало един ден след началото на банковата криза.

— И къде е сега старото момче?

— Починал е скоро след това.

— А майката?

— Също е починала, но неотдавна. Госпожа Макензи още не се е съвзела от загубата.

— Това обяснява внезапния интерес към отчуждената близначка.

— Именно — съгласи се Брамал. — Въпросната отчуждена близначка е единствената ѝ роднина.

Нямаше как да разберат кое отклонение води до най-голямото ранчо, защото всички пътища чезнеха в далечината. Опитаха се да отгатнат по ширината на пътя, по неговата конструкция или по някакъв друг признак за архитектурно величие. В крайна сметка стигнаха до извода, че едно от отклоненията е по-широко от останалите. Нищо чудно и настилката да бе по-добра. В началото на отбивката ги посрещнаха високи купчини камъни, които може би някога бяха играли ролята на церемониална порта. Нещо като археологически останки от величествен в миналото дворец.

Тойотата зави по пътя и заизкачва стръмния склон.