Точно в полунощ

24

Оставиха агента в къщата и се върнаха в Ларами. Ричър се бе излегнал на задната седалка, Макензи седеше отпред и изглеждаше напрегната, а Брамал шофираше с една ръка. Решиха да отседнат в хотела, който Ричър и Брамал бяха използвали предишната вечер. Беше съвсем приличен, като се изключи кафето. Ричър похвали закусвалнята, в която бе ходил, и Брамал го подкрепи. Той също намираше храната там за отлична.

— А после какво? — попита Макензи. — Какво ще правим след закуска? Какъв е следващият ни ход? В момента не разполагаме с нищо.

— Благодарение на Агенцията за борба с наркотиците — отбеляза Брамал.

— Разполагаме с достатъчно улики — отвърна Ричър. — Съгласен съм, че изчезването на Били ни причинява неудобство. За други обаче проблемът е по-сериозен. Например за онази жена в ранчото до старото имение. Тя изпитваше отчаяна нужда от дрога. Започваше да изпада в абстиненция. Очакваше Били с нетърпение. Той обаче няма да дойде. Какво може да направи тя? Утре вече ще потъне в отчаяние. Ще дойде да търси дрога в града. И не само тя, всички клиенти на Били ще дойдат тук. Ако Роуз е пристрастена, тя също ще дойде.

Срещнаха се във фоайето на хотела в осем сутринта. Брамал бе облякъл чиста риза, а Макензи — чиста блуза. Ричър бе с дрехите си от предишния ден, но се чувстваше добре в тях. Бе изхабил цял сапун под душа. Отидоха в закусвалнята и се настаниха на една маса. Заведението допадна на Макензи.

— Възможно е преди шест седмици цената на хапчетата да е скочила драстично и това да е принудило Роуз да продаде пръстена. За да може да си ги позволи — каза тя.

— Възможно е — съгласи се Ричър.

— Иска ми се да става въпрос за хапчета — продължи Макензи. — А не за игли в тоалетната.

— Разбира се.

— Сигурна съм, че агент Ноубъл се изрази най-общо, когато каза, че на черния пазар не се предлагат повече хапчета. Все някой трябва да ги продава.

Ричър не отговори.

— Преди да стигнем до дъното на тази история — продължи Макензи, — искам да разбера защо сестра ми се е озовала в това положение.

— Вероятно причината е в други хора — отвърна Ричър. — Зависи от раната, която е получила. Може да е била само драскотина, но ако става въпрос за тежко нараняване на бойното поле, когато лекарите също са били под обстрел, най-вероятно са ѝ били морфин и са я евакуирали, без да направят нищо повече. Получила е втора доза морфин във военнополевата болница по време на приемането на ранените и трета, докато е чакала да я оперират. След което е прекарала две седмици в интензивното със система за венозно вливане на аналгетици на опиумна основа. Нищо чудно да се е пристрастила още преди да напусне болницата.

— Всичко зависи от раната. Може още да изпитва болка и затова да се нуждае от хапчета. Или да е минала на прах. На игли в тоалетната, ако агент Ноубъл е прав.

— Сестра ви носи ли сребристи дрехи?

— Защо?

— Съседката на Портърфилд може да е видяла именно нея в колата. А тя си спомни, че е зърнала нещо сребристо.

— През зимата ли е било?

— Месец преди началото на пролетта.

— Има зимни якета в сребристи нюанси. Наподобяват фолио. Или високотехнологична материя.

— Сестра ви би ли носила такъв цвят?

— Аз не бих отказала — отвърна Макензи.

Ричър се замисли. Косата, очите, лицето, сребристо яке… Досущ като модел от корицата на лъскаво списание.

Напълно идентично копие.

Отидоха в географския факултет на университета и разгледаха огромния атлас. Обърнаха специално внимание на имотите, западно от разклона край Мюл Кросинг. Най-близо бе разположена къщата на Били, която се намираше на юг от черния път. Ранчото на Портърфилд се простираше северно от него, после идваше ред на съседката му, чийто имот отново се намираше южно от пътя. Бяха посетили всички тези места. Но по-нататък имаше още дванайсет. По шест от двете страни на пътя. Имотите се простираха на шейсет и пет километра навътре в планините. Едва тогава черният път свършваше. И човек нямаше друг избор, освен да свърне обратно. Районът представляваше верига от хълмове, прорязани от път, който свършваше там, където започваше същинската планина.

— Смятате ли, че тя е там някъде? — попита Макензи.

— Или е живяла с Портърфилд, или го е посещавала редовно — отвърна Ричър. — Въпреки това никой не я е виждал освен — евентуално — в един-единствен случай. Ако живееше на друго място, щеше да минава през Мюл Кросинг при всяко отиване у Портърфилд. И тогава щяха да я видят повече хора. Дори старецът от пощата. Никой обаче не я е видял. А това означава, че е използвала друг път, който минава през хълмовете. Залагам десет към едно, че тя се намира някъде там. Къде другаде би могла да отиде?

— Сестра ви не притежава автомобил — обади се Брамал. — Поне според властите в Уайоминг. Или в който и да било друг щат.

— Крие се в някое изоставено ранчо. Може там да е намерила кола или да е откраднала някоя. За нея няма значение какво име пише на талона. Достатъчно е колата да запали и да потегли, когато ѝ потрябва.

— Искам да отида там — заяви Макензи. — В Мюл Кросинг. Това място е като най-тясната част на фуния. Ако човек живее в района, рано или късно трябва да мине през него. Искам да бъда там, когато сестра ми се появи.

— Ако съм прав — отвърна Ричър.

— Ако грешите, ще я намерим в Ларами. Още тази вечер или утре.

Спряха край старата поща, но останаха в колата. Избраха място, откъдето да наблюдават автомобилите по черния път. Точно преди завоя, където всеки шофьор е принуден да намали и да погледне първо в едната, после в другата посока, преди да завие наляво или надясно по асфалтираното шосе. Разстоянието бе достатъчно малко, за да им позволи да оглеждат лицата и на шофьорите, и на спътниците им. Отначало се чувстваха неудобно. Ричър предположи, че и тримата ще се сблъскат с един и същ проблем — какво точно очакват да видят? На теория нещата бяха ясни. Отсъствието на Били щеше да накара наркоманите да излязат от домовете си. Но по какво щяха да ги познаят? Ричър бе гледал достатъчно филми за наркомани. Те бяха като живите мъртъвци от филмите на ужасите. Като зомбита. Едва сега осъзна, че представата му за тях е доста апокалиптична.

Първият кандидат за апокалипсиса се появи от запад, седнал зад волана на очукан пикап, който подскачаше и дрънчеше по пътя и влачеше след себе си облак прах, дълъг поне два километра. Но не беше Роуз Сандерсън. Шофьорът му се оказа мъж със слабо, издължено лице и увиснали устни като на вечно недоволен стар проповедник. Може би наркоман, а може би не. Погледна наляво, погледна надясно и зави към Колорадо. Облакът прах се разсея.

Чакането продължи. Ричър, който седеше на задната седалка, попита Макензи:

— Докато Роуз учеше в „Уест Пойнт“, вие къде бяхте?

Тя се обърна и отговори:

— В Чикагския университет. После защитих докторат в Принстън.

— Какво следвахте?

— Английска литература. Да, знам, няма нищо общо с „Уест Пойнт“.

— Е, не съвсем нищо. Някои в „Уест Пойнт“ могат да четат. Стига да следят буквите с пръст.

Макензи се усмихна.

— Нямах това предвид — каза тя. — Знам, че Роуз е също толкова умна, колкото и аз. Това е очевидно. Научен факт. Имах предвид друго. Тя се научи да убива хора, а аз не.

— И какъв беше големият спор?

— Никога не е имало голям спор. Никога не сме се карали. Просто нещата се случиха прекалено бързо. Роуз изведнъж се озова в армията. А това беше сериозен проблем за нас. Вече не разполагахме с много пари. Никога не знаех къде се намира. И дори да знаех, не можех да ѝ отида на гости. През по-голямата част от времето не можех дори да ѝ позвъня. Междувременно започнах работа. Омъжих се. Всяка от нас заживя свой живот. Както се случва с всички братя и сестри.

— С тази разлика, че тя се е научила да убива хора, а вие не.

— Не исках да кажа, че го е искала или че го е планирала от самото начало. Но водехме морално-етични спорове. Това е всичко. Бяхме на осемнайсет. Не казвам, че изборът трябва да бъде между всичко или нищо. Никой не казва винаги или никога. Всеки казва понякога. Но нейното понякога беше различно от моето. Тя щеше да натисне спусъка преди мен. Нямах нищо против. Може би не бях права. Може би бях наивна. Различното ни мнение не ме притесняваше. Винаги сме имали различно мнение. Притесняваше ме това, че тя се замисли сериозно и дълбоко и отвърна, че ще го направи. Наистина. Това я промени. Процесът на вземане на подобни решения я промени. За пръв път почувствах различията между нас.

Ричър не каза нищо. Макензи се обърна напред. Продължиха да чакат.

Вторият кандидат за апокалипсиса се оказа жената, занесла ягодов пай на Сай Портърфилд. Съседката. Второто ранчо вляво от пътя. Тя караше очукан джип. Погледна наляво, погледна надясно и зави към Ларами. Може би отиваше на пазара. Може би възнамеряваше да прекара времето си край сергиите с плодове.

Третата кола, която видяха, се появи зад тях. Дойде откъм двулентовото шосе, подмина ги и продължи на запад по черния път.

Беше пикап. Отпред имаше стойка за окачване на гребло за чистене на сняг.