Точно в полунощ

28

— Всички данни са засекретени — продължи генералът, — от номера на социалната му осигуровка и други незасекретени данни установихме, че Саймур Портърфилд, който е умрял в Уайоминг миналата година, е бил докторант в престижен университет, постъпил в Корпуса на морската пехота един ден след Единайсети септември. Бил е идеалният войник. От онези, които можеш да сложиш на рекламен плакат. Заминал е за Ирак още с първия контингент. Имал е чин лейтенант и е бил командир на стрелкови взвод. Не е изкарал и един месец. Ранили са го в самото начало. Нямам представа каква точно е била раната. Уволнил се е от армията и се е върнал към цивилния живот. По онова време морската пехота все още можеше да си позволи да осигурява психологическа помощ на войниците, които напускаха корпуса. В записките на психолога, разговарял с него, се казва, че Портърфилд изглеждал щастлив, че ще продължи научната си кариера, и очаквал да получи солидно наследство — както пари в брой, така и недвижими имоти, — което да му позволи да води охолен живот. С други думи, никой не би трябвало да се тревожи за него, най-малко командването на морската пехота. След това изчезнал от радара на Пентагона за много дълго време.

— Докога? — попита Ричър.

— Допреди две години. Някоя служба, законспирирана дълбоко в Пентагона, е започнала да съставя ново досие. Нямаме представа какво. Предполагаме, че са потърсили информация първо в служебното досие на Портърфилд, след което са засекретили и него. Това говори много. Междувременно са започнали още едно ново досие, за Портърфилд и неизвестна жена. Само това знаем за момента. Три досиета, както сам казахте.

— Сандерсън ли е въпросната жена?

— Не знаем. Тази информация остава скрита от нас.

— Ще продължите ли да търсите?

— Да, но дискретно — отвърна началникът на „Уест Пойнт“. — Ще поддържаме връзка.

Линията прекъсна. Ричър върна телефона на Брамал, който го свърза със зарядното.

— Това помага ли ни? — попита Макензи.

— Може да не е тя — отвърна Ричър.

— Да предположим, че е тя.

— Тогава ранен офицер от морската пехота и ранен офицер от пехотата са прекарали шест месеца на едно място. Но зад това може да се крият много неща. Двамата може да се окажат най-ужасните наркомани в историята на света. Или напротив, да се лекуват благодарение на моралната подкрепа, която си оказват. Или дори никога да не са били наркомани. В края на краищата и двамата са били силни личности. Портърфилд е зарязал университета и е постъпил като доброволец в морската пехота. Роуз е завършила военната академия сред първите десет във випуска и е участвала в бойни мисии. Може да са се събрали заедно, за да потърсят мир и покой с някой, който ги разбира.

— Тогава къде е тя сега?

— Това е проблемът. Въпросът е и отговор.

— Жалко — каза Макензи, — той навежда на извода, че вероятността Роуз да се окаже наркоманка е много голяма. В противен случай щеше да продължи да ми се обажда от време на време.

— Най-лошият вариант.

— Доскоро не смятахте така.

— И не се отказвам от думите си — отвърна Ричър. — Продължавам да се надявам на най-доброто. Мога ли да ви задам личен въпрос?

— Предполагам.

— Какви близначки сте двете с Роуз? Много ли си приличате?

Тя кимна.

— Като две капки вода сме, напълно еднакви.

— В такъв случай трябва да се отбием в болницата.

— Защо?

— Клиентите на Били вече изпитват наркотичен глад. Предполагам, че някои от тях имат приятели, които ще проявят желание да споделят запасите си с тях. Някои обаче ще заминат за града, за да потърсят друг пласьор. Останалите ще отидат в спешното отделение. Ще кажат, че имат ужасен зъбобол. Или че ги боли гърбът. Нещо, което не може да се провери. Съвременните лекари се отнасят сериозно към болката и ще приемат думите им за чиста монета. И ще им напишат рецепта за лекарство, което се продава напълно легално. Трябва да проверим дали Роуз е била в болницата. Вие ще им напомните за нея. Като онези листовки с изчезнали хора.

— Имам чувството, че я предавам. Като приемам, че е наркоманка.

— Това е игра на вероятности. Трябва да започнем от някъде.

Макензи замълча.

— Добре, да вървим — съгласи се накрая тя.

Брамал запали големия осемцилиндров двигател и описа широк кръг към отбивката, по която бяха дошли. Зад гърба им останаха просторната равна поляна с великолепната гледка на изток, дървената къща с кафява дъсчена обшивка и старата църковна пейка на верандата. След пет километра друсане отново излязоха на черния път.

В този момент насреща им се появи жената, която бе изпекла ягодовия пай. Жената, която живееше тук. Връщаше се от пазар с джипа си. Брамал спря и отби, за да ѝ направи път. Тя обаче също спря до него и свали прозореца си. И Брамал свали своя. Както и Ричър. Жената ги позна и кимна предпазливо, след което погледът ѝ ги подмина и се спря върху Макензи. Не я позна. Не реагира по никакъв начин, въпреки че Макензи бе абсолютно копие на сестра си. Явно ѝ бе напълно непозната.

— Мога ли да ви помогна? — попита жената.

— Дойдохме да проверим нещо — каза Ричър — във връзка с вчерашния ни разговор. Не знаехме, че сте излезли.

— Напротив, знаели сте. Нали се разминахме на завоя.

— Изглежда, не сме ви забелязали.

— Вие сте частни детективи. Длъжни сте да забелязвате всичко.

— Търсим изчезнала жена — каза Ричър. — Може би сме преуморени.

— Какво искахте да проверите?

— Онзи ден, когато сте отишли у Портърфилд, забелязахте ли да е пострадал по някакъв начин?

— Не, нищо му нямаше.

— Две ръце, два крака?

— Разбира се.

— А куцаше ли?

— Не.

— Разсъждаваше смислено, говореше нормално, така ли?

— Да, беше много любезен.

— Добре — каза Ричър. — Да се върнем към онзи случай, когато сте се разминали на черния път. Когато сте видели някой в колата му. Можете ли да ни го разкажете отново?

— Май нямаше никой. Объркала съм се.

— Да предположим, че не сте. Какво видяхте?

Тя се замисли.

— Стана много бързо. Две коли се разминаха и толкова. Духаше силен вятър, беше почти като пясъчна буря.

— И въпреки това — настоя Ричър. — Какво видяхте?

Тя помълча и каза:

— Момиче, което се извръща на другата страна. И нещо сребристо.

— Случката се е запечатала в паметта ви.

— Беше странно.

— Преди това виждали ли сте нещо подобно?

— Никога.

— А след това?

— Никога.

— Сигурна ли сте? — попита Ричър. — В друга кола например? Самотен шофьор, който може би отива на запад от тук?

— Никога — повтори жената. — Подигравате ли ми се?

— Не, честна дума. Позволете да ви задам още един въпрос. Позволявате ли на чужди хора да използват когато си пожелаят пътищата, които пресичат вашия имот?

— Освен вас?

— Приемам упрека — отвърна Ричър. — Обичайно ли е съседите ви да използват горските пътища, които са на ваша територия?

— Не, не е.

— Не им позволявате да минават, така ли?

— Че защо да го правя?

— А виждали ли сте някой да минава оттук? Бракониер например?

— Никога — каза жената за четвърти път. — Какво става?

— Причината да дойдем тук е, че следвахме един джип. А той просто ни избяга. Тръгна по отбивката към вашата къща и продължи през гората. Но не знаем по кой точно път.

Жената се огледа.

— Избягал ви е тук? — учуди се тя.

— Не се ли е случвало и преди?

— Никога. Как е възможно? Как е възможно някой да знае накъде водят просеките и пътеките, които минават през моя имот?

Възможно е, помисли си Ричър, стига да е завършил „Уест Пойнт“. И то по времето, когато разчитането на карти се преподаваше като сериозна наука, способна да спаси живота на войника.

— Накъде всъщност водят тези пътища? — попита той.

— Навсякъде — отвърна жената. — Можете да стигнете чак до Колорадо, ако желаете. Кого преследвахте? Трябва да е изпаднал в паника, за да тръгне насам.

— Подозираме, че шофьорът беше жена.

— Добре.

— Беше дребничка и се извърна настрани. Не видяхме лицето ѝ.

Жената не каза нищо.

— Но видяхме нещо сребристо.

— О, господи!

— Същото, което вие сте видели по-рано.

— Тук?

— Проследихме джипа до вашата къща.

— Ще сънувам кошмари.

Сбогуваха се с жената и продължиха по отбивката, излязоха на черния път, после поеха по шосето и се озоваха в Ларами. Болницата се намираше до университета. Нищо чудно да бяха свързани. Пред спешното отделение чакаха седем пациенти. Двама от тях вероятно страдаха от отсъствието на Били. Обливаха се в пот и трепереха. Останалите петима като че ли бяха студенти. Всичките вдигнаха погледи, както правят хората в чакалните. Огледаха новодошлите. Включително Макензи. Нито един поглед не трепна. Никой не я разпозна.

Не я разпознаха и на регистратурата. Макензи заяви, че търси пациентка на име Роуз Сандерсън, и услужливата сестра провери в компютъра, след което се усмихна окуражително и отвърна, че в болницата не е постъпвала пациентка с това име. През цялото време я гледаше в очите по един изключително открит и състрадателен начин.

Макензи се върна при Ричър и Брамал и каза:

— Добре, или има приятели, които делят запасите си с нея, или е в града и търси пласьор.

Отидоха с колата до ъгъла на Трета и Гранд и обиколиха квартала улица по улица в търсене на подходящата комбинация, например два долнопробни бара и една прилична закусвалня, между които да има пряка видимост. Трябваше да хапнат нещо, но Макензи не искаше това да стане за сметка на времето за наблюдение. Искаше да държи улицата под око, докато се храни, затова се настаниха в едно кафене, разположено срещу два бара в каубойски стил и ярки неонови реклами на бира над отдавна немитите витрини. Решиха, че мястото е подходящо за целта. Каубоите обичаха болкоуспокояващи не по-малко от всички останали. Заради контузиите по време на родео, мятане на ласо и най-обикновено падане от кон.

Кафенето бе прегърнало идеята за здравословен живот и предлагаше лечебни сокове и екологични сандвичи, които според Ричър бяха приготвени от слепец. Съставките им сякаш бяха подбрани на абсолютно случаен принцип. А хлябът бе замесен с огромни семена. На вкус беше като талашит, примесен със сачмени лагери.

Брамал отиде да си измие ръцете, а Ричър и Макензи останаха сами на масата. Тя свали якето си и го окачи на облегалката на стола си. След което погледна Ричър в очите. Безукорна бяла кожа, фини черти, изящни пропорции. Зелени очи, пълни с тъга.

— Искам да се извиня — каза Макензи.

— За какво?

— Когато се запознахме, казах, че страдате от някаква мания.

— Мисля, че аз използвах този израз.

— Само защото знаехте, че си го мисля.

— Имахте пълно основание.

— Възможно е — призна Макензи. — Но сега се радвам, че сте тук.

— А аз се радвам да го чуя.

— Трябва да започна да ви плащам, както на господин Брамал. Същия хонорар.

— Не искам да ми плащате — отвърна Ричър.

— Смятате добродетелността за достатъчна награда?

— Не знам много за добродетелността. Просто искам да разбера какво се е случило. Не мога да ви взема пари заради това, че се опитвам да задоволя собственото си любопитство.

Когато Брамал се върна, тримата започнаха да се хранят, без да откъсват очи от витрината. Не видяха нищо.

Макензи плати.

— Има още един бар, който трябва да проверим — каза Ричър.

— Като тези ли? — попита Брамал.

— Може би малко по-добър. Надявам се там да открием един човек, с когото да поговорим.

Ричър ги поведе в обратната посока, към железопътните линии, и след като изминаха две преки, се озоваха пред бара с дупка от куршум в огледалото.

Завариха същия мъж да седи на същата маса и да пие същата марка бира от бутилка с издължено гърло. Онзи, който може би обичаше да помага на хората, а може би обичаше да си пъха носа в чуждите работи. Или пък беше местният всезнайко, който искаше да блесне със знания. Или комбинация от трите.

Масата му бе малка, само за двама души, затова Макензи се настани срещу него, а Брамал и Ричър застанаха прави зад гърба ѝ.

— Ти си онзи, дето ме пита за Мюл Кросинг — каза мъжът.

— Точно така — съгласи се Ричър.

— Намери ли го? Или го пропусна?

Говореше на Ричър, но гледаше Макензи. Съвсем естествено. Буйната коса, лицето, очите, малките стегнати гърди под тънката бяла блуза.

Погледът му не трепна. Не я разпозна.

— Намерих го — отвърна Ричър. — Всъщност там чух една история. Преди година и половина някой бил изяден от мечка.

Мъжът отпи от бутилката. Изтри пяната от устата си.

— Саймур Портърфилд — каза той.

— Познаваше ли го?

— Един приятел поправяше покрива му, когато протечеше. А това се случваше всяка зима, защото имаше някакъв конструктивен дефект. Така че подочувах едно-друго. Навремето земята там е принадлежала на железниците, макар да не са прекарали релси. Някаква стара измама с имоти отпреди повече от сто години. От време на време някой богаташ от източните щати наследява парцел, идва тук и вдига къща. В случая с Портърфилд това е бил баща му. Построил вила в модерен стил, предполагам затова покривът течеше. После почина и я завеща на Сай. Предполагам, че Сай е бил привлечен от простия живот в дълбоката провинция, защото я превърна в свой дом.

— А с какво се издържаше?

— Непрекъснато говореше по телефона, непрекъснато пътуваше насам-натам. Никой не знаеше с какво точно се занимава. Може да е имал някакво хоби. Все пак наследи доста пари от баща си. Става въпрос за онова, което наричат „стари пари“. Семейството му е било богато поколения наред. Може да е било в стоманодобивния бизнес и оттам да е връзката с железниците.

— А що за човек беше?

— Беше завършил университет и беше служил в морската пехота. Личеше си, че е човек с възможности и стари пари.

— А как беше със здравето?

Онзи се замисли.

— Странно, че ме питаш това.

— Защо?

— На пръв поглед се радваше на отлично здраве. Направо да го сложиш на киноплакат. Обаче в дома си, както разбрах, държал купища бинтове и марли, а аптечката му била претъпкана с хапчета.

— Твоят приятел в шкафовете ли е ровил?

— Нали разбираш, отворил ги ей така, между другото.

— Да си чувал за някакви проблеми по тези места? За непознати? За неканени гости? За необикновени случки?

Мъжът поклати глава.

— Никакви непознати — отвърна той. — Никакви проблеми. И нищо странно до момента, в който се появи тайната му приятелка.