Точно в полунощ

42

Час по-късно спряха за обяд в едно градче. В него откриха бензиностанция и семеен ресторант. Ричър забеляза, че Сандерсън иска да остане навън, при пейките за пушачите, за да се погрижи за нуждите си. Тя обаче събра сили да влезе вътре и да хапне набързо, а после се извини и излезе. Ричър я последва. Седна на около метър от нея. Бетонна пейка край паркинг. Сандерсън държеше в ръката си предварително отрязано парче пластир с ширина един сантиметър. Прегъна го като лентичка дъвка и го пъхна в устата си. Облегна се назад и вдигна поглед към небето.

— Не мога да повярвам, че говори с началника на „Уест Пойнт“ — каза тя.

— Все някой трябваше да го направи — отвърна Ричър.

— Какво ти каза?

— Имало е заповед за арестуването на Портърфилд.

Тя въздъхна дълбоко с облекчение и задоволство.

От фентанила, предположи Ричър, а не от спомена за смъртта на приятеля ѝ.

— Заповедта за арестуване губи своята сила със смъртта на заподозрения. Това вече е минало. Най-добре да забравиш за случая. Макар да съм сигурна, че няма да го направиш. Сестра ми твърди, че продължаваш да разсъждаваш като полицай. Не подминаваш нищо. Вероятно подозираш, че аз съм го убила. Това е логично. Все пак живеехме заедно. Статистиката не лъже.

— Ти ли го уби?

— В известен смисъл.

— Какъв смисъл?

— По-добре да не знаеш. Защото ще поискаш да направиш нещо по въпроса.

— Не е разумно да говориш така на човек, който не подминава нищо.

Тя не отговори. Просто въздъхна. Бавно, продължително вдишване, последвано от издишване. Светът беше прекрасен. Ричър бе чел, че това е еуфория, която наркоманите намират за ненадмината.

— Сай беше ранен в слабините — каза Сандерсън.

— Съжалявам — отвърна Ричър.

— Неприятно място — продължи Сандерсън. — Всички войници се страхуват най-много от рани по лицето, а на второ място от рани в слабините. Но лекарите са го зашили. И се е получило. Можеше да прави секс. Един от шевовете обаче сълзеше. При определени обстоятелства.

Ричър не промълви нито дума.

— При повишаване на кръвното налягане — обясни тя. — Освен това имаше инфекция. От деня, в който е бил ранен. Цялата му униформа е била мръсна, включително панталонът. Не го бил сменял, откакто напуснали Калифорния. Куршумът забил миниатюрни влакънца мръсна материя дълбоко в тялото му. Случва се непрекъснато. Проникнали микроби, с които лекарите не можели да се справят.

— Това се е случило преди дванайсет години.

— Портърфилд е обикалял по лекари. Но не му е харесало. Затова в крайна сметка започнал сам да се грижи за себе си.

— Като теб — отбеляза Ричър.

— Аз като него. Той ми показа как да го правя. Показа ми как да правя всичко. Показа ми портите на ада. Лекарят му беше казал, че шев, който сълзи, има вероятност да се отвори. Това можеше да се случи всяка нощ и Сай да умре от загуба на кръв. Беше се научил да живее с това. Беше приел състоянието си, беше го обикнал дори. В крайна сметка и аз направих същото. Почти.

— Май сте водили интересен живот.

— Той казваше, че внасям сигурност и спокойствие в живота му. Така и не разбрах защо. Дали защото ме намираше за мила и добра? Или смяташе, че съм му задължена за това, че ми обръща внимание, тъй като съм много по-грозна и противна от него? Не можех да му позволя да разсъждава по този начин. Защото това означаваше и аз да започна да мисля като него. Да приема, че се нуждая от специални услуги, които дотогава никога не бях приемала. Защо да започвам изведнъж?

Ричър не отговори. Сандерсън замълча. След време въздъхна отново. И потръпна от задоволство. Разпери ръце и ги простря върху облегалката на пейката. Дясната ѝ ръка почти докосваше рамото на Ричър. Облегна се назад и вдигна поглед към небето.

— Колко важно е лицето на жената? — попита тя.

— За мен ли?

— Например.

— Не кой знае колко, предполагам. За мен най-важни са очите. Зад тях или се крие сродна душа, или не. И това или те привлича, или те отблъсква.

Сандерсън се изправи и се завъртя с лице към Ричър. Дръпна ципа на сребристия суичър седем-осем сантиметра надолу и свали качулката. Докрай. Косата ѝ се разпиля навън, напред, надолу… Беше като на сестра ѝ, но малко по-къса. И малко по-прошарена. Но падаше по същия начин. И обрамчваше лицето ѝ по същия начин.

Очите ѝ бяха зелени, топли, изпълнени с неописуема мечтателност и задоволство. В тях грееше искрица като слънчев лъч, който пробягва по планински поток. Но излъчваха и лека насмешка. Сандерсън се подиграваше на Ричър, на себе си, на целия свят.

— Имаме еднакъв чин — започна Ричър, — затова имам право да го кажа. Това, което виждам, ме привлича.

— Много мило.

— Говоря сериозно. Сигурен съм, че и Портърфилд е бил сериозен и искрен. Той няма да остане единствен.

Сандерсън вдигна качулката и прибра косата си в нея.

— Трябва да започнеш интравенозно лечение — каза Ричър. — Фолиото изглежда странно.

— Първо трябва да преживея нощта.

— Шериф Конъли е открил десет бона в кутия за обувки.

— Сай нямаше вяра на банките. Предпочиташе парите в брой. Бяха му останали само тези в кутията. Изгубил е останалото с фалита на банките, докато бях в чужбина. Може би затова не им вярваше.

— За колко време щяха да ви стигнат десетте бона?

Сандерсън отново въздъхна доволно.

— Не за дълго — призна тя. — Не и при нашия начин на живот. От време на време трябваше да купуваме и храна. А и Сай похарчи много пари за ремонта на покрива.

— Защо спря да се обаждаш на сестра си след смъртта на Портърфилд?

— Много просто. Наложи се да продам телефона.

— Агенти на военното разузнаване ли проникнаха в къщата?

Сандерсън кимна.

— Закъсняха. Партито беше свършило. Циркът си беше заминал, преди да се появят. Но получиха каквото искаха.

— Какво по-точно?

Тя не отговори. Махна с ръка, сякаш това нямаше значение.

Телефонът на Накамура иззвъня. Обаждаше се приятелят ѝ от „Компютърни престъпления“.

— Скорпио звъни на някого — каза той. — Или поне смятаме, че сигналът е негов. Трафикът наподобява онзи отпреди три дни. Освен това повикването е към същия номер, на който изпрати съобщение за новия Били.

— Още е в офиса си — отвърна Накамура.

— Ръководи операцията дистанционно. Реалните действия се извършват на север от тук. Предполагам, че съобщенията са адресирани до неговия човек на място.

— Можем ли да проследим компютърните му комуникации?

— Вече го правим. Но той разполага със защитна стена. Можем да хакнем компютъра му, но ще ни отнеме дни.

— Шофьорът също трябва да работи за него — каза Накамура. — Шофьорът на камиона призрак, който уж не напуска завода. Само че той го напуска. Този човек знае къде да достави стоката.

— Чудя се дали са се сетили да коригират и пътните листове — каза приятелят на Накамура. — Дали манипулират отработените часове и изминатите километри. Може би това е начинът да разбием схемата.

— Не разполагаме с тези данни.

— В такъв случай не можем да направим нищо.

— Не съвсем. Компютрите и данните са само половината от схемата. Виртуалната. Другата половина е реална. Тя се състои от физически обекти като истински камион, който се движи по истински път и превозва истински медикаменти.

— Как този камион стига до тук?

— Откъде?

— От Ню Джърси, предполагам.

— По магистрала деветдесет.

— А какво има на север от тук, на мястото, откъдето е дошло съобщението?

— Магистрала деветдесет.

— Къде спира камионът в такъв случай?

— Има много възможности. Изолирана бензиностанция на двайсетина километра от магистралата. Или стара промишлена зона, пълна с празни складове.

— Скорпио няма да напусне офиса си тази вечер, нали? — попита Накамура.

— Никога не го прави — отвърна приятелят ѝ. — Освен за да се прибере у дома.

— Добре, тръгвам към магистралата, за да огледам.

Накамура затвори телефона и запали двигателя.

Вече бяха изминали разстояние, сравнимо с това от Ню Йорк до Бостън, но още не бяха излезли от Уайоминг, още не бяха преполовили маршрута си за деня. Колелата на голямата тойота се въртяха неуморно. Макензи и Сандерсън разговаряха тихо отзад с кратки, бързи, недовършени изречения. Ричър предположи, че този начин на общуване се е превърнал във втора природа за близначките. Сандерсън остана в добро настроение почти час. После започна да помръква, и то бързо. Затвори се в себе си, сякаш се подготвяше за тежка вътрешна битка. Явно тялото ѝ започваше да се схваща и да изпитва болка. Тя впери поглед през прозореца. Може би с качването на магистралата си бе поставила нова цел. Може би да види три стада антилопи или две стада елени, или счупена снегозащитна ограда.

Накамура потегли по шосето, което водеше на север от града. Подмина семейния ресторант „Клингър“, който посещаваше понякога, стига работата да я отведеше в тази посока. Продължи на север, като се оглеждаше наляво и надясно, преди да излезе на магистралата. Нямаше нищо за гледане. Постави се на мястото на шофьора. Вярно, не караше откраднат камион, но все пак трябваше да избягва срещи с полицията. Нали поне по документи камионът не биваше да бъде там, на магистралата. Все едно изобщо не съществуваше. А това натоварваше шофьора. Той не биваше да привлича внимание. Не биваше да превишава скоростта, да прави неочаквани маневри, да попада в обсега на пътните камери и прочие. На юг от магистралата задачата му ставаше много трудна. Затова не би отишъл там.

На север беше още по-зле. Накамура мина под един мост и се озова сред безкрайна пустош. Никакво прикритие, никакво скривалище. Равна прерия. Плоска земя. Безкрайни хоризонти. Тя продължи още десетина минути и отби на банкета.

Районът на юг от магистралата изглеждаше неподходящ. Районът на север от магистралата изглеждаше неподходящ. Следователно шофьорът не напускаше магистралата. Беше принуден да кара. Нямаше друг избор. Никога не слизаше от нея. На десетина километра на изток имаше отбивка с голям търговски комплекс. Беше го виждала и преди. Бензиностанция, закусвалня, офис на пътните патрули, мотел, някакви сгради на службата за поддръжка на пътищата. Множество постройки и множество скришни места.

Накамура направи обратен завой и се насочи към магистралата. Излезе на нея и натисна газта.

Тойотата спря отново на една бензиностанция, която имаше миниатюрно кафене с две масички и автомивка. Макензи отиде до тоалетната, а Сандерсън си отряза още една лентичка от пластира. Седна на пейката отвън с чаша кафе в ръка. Вятърът довяваше мирис на безоловен бензин от едната страна и на автошампоан от другата. Ричър излезе от кафенето и Сандерсън се помести, за да му направи място, така че между двамата да има метър разстояние. Неизречена покана.

Ричър седна.

— Добре ли си? — попита той.

— В момента, да.

— Разкажи ми за портите на ада.

Последва продължително мълчание.

— Привикваш постепенно — обясни тя. — Нуждаеш се от все по-големи дози, за да се озовеш на същото място. И не след дълго започваш да приемаш дози, смятани за смъртоносни. Само една такава е в състояние да убие човек, който не е привикнал. После искаш още и още. Започваш да приемаш дози, които надвишават смъртоносната. Имаш ли достатъчно кураж, за да направиш следващата стъпка?

— Ти имаш ли го?

— Чувствах се по същия начин, когато бях на мисия. Единственият начин да се справиш, е като не отстъпваш и крачка назад. Продължаваш винаги напред и нагоре. Изпълваш се със самопрезрение. Казваш си: Какво? Само толкова ли можеш? Разбира се, че направих следващата стъпка. И по-следващата…

Сандерсън въздъхна. Новото парче пластир започваше да действа.

— Това ѝ е хубавото на следващата стъпка — каза тя. — Винаги има и още една, и още една.

— Логиката подсказва, че има една последна.

Тя не отговори.

— Какво работеше Портърфилд?

— Майсторът на покриви не ти ли каза?

— Спомена, че говорел много по телефона. А шериф Конъли каза, че пътувал доста с колата.

— Сай беше военноинвалид. Изобщо не работеше.

— Очевидно си е запълвал времето по някакъв начин. Да не би да е имал хоби?

— Защо се интересуваш толкова много от него?

— Интересът ми е професионален. Или е бил убит на друго място и захвърлен в гората, или наистина е бил изяден от мечка. Никога не съм попадал в ситуация, в която изяждането от мечка да изглежда реална възможност.

— Има и трети вариант.

— Знам. Както знам, че ти си била там. Сама ми го каза.

Сандерсън помълча.

— Да сключим сделка — предложи тя след малко. — Успеем ли довечера, ще ти разкажа цялата история.

— Трудна задача — отвърна Ричър. — Много трудна. Историята заслужава ли си?

— Не е особено вълнуваща. Но е тъжна.

— В такъв случай трябва наградата да е по-голяма. Искам да чуя и твоята история.

— За бомбата край пътя ли? Сестра ми сподели какви теории си развил. За провалената специална операция с много жертви от американска страна.

— В най-лошия случай — уточни Ричър.

Сандерсън въздъхна отново, дълбоко и щастливо.

Почти като котешко мъркане.

— Беше много по-лошо от най-лошия случай. Беше същинска катастрофа. Но не аз ръководех операцията. Замествах по-висш офицер от служба, която осигуряваше подкрепа, но работата беше много деликатна. Всичко се решаваше на много високо ниво. Градчето се намираше сред хълмовете, скромно по размери, без каменна стена, но добре защитено. Пътят лъкатушеше ту наляво, ту надясно. С две думи, трябваше да завземем градчето, но началството искаше да го направим без излишни жертви сред цивилните. Което означаваше, че не можем да разчитаме на въздушни удари. Затова възнамерявахме да навлезем от две страни, като използваме бронирани машини. Някой от командването обаче бе направил анализ, според който противникът очаквал точно това и бил подготвен. Затова заложихме на трети вариант и подходихме откъм откритите хълмове встрани от градчето, така че да излезем горе-долу по средата между двата му края и да изолираме едновременно и двете гнезда на съпротива.

— Какво представляваше теренът? — попита Ричър.

— Това беше първият въпрос, който всички зададоха. Умниците от щаба определиха маршрут, от който да държим под око околните хълмове. Бяха много прецизни. И ни казаха да не се безпокоим, защото маршрутът минавал извън обхвата на гранатометите. Затова използвахме техния път. И там ни очакваше мъртвото куче. Трима от нас загинаха, единайсет бяха ранени.

— Някой от твоите?

— Не, за щастие. Случилото се беше сериозен проблем. Затова файловете са засекретени. Доста важни клечки пострадаха. Разузнаването се издъни. Нашите умници не се оказаха особено съобразителни. Поне в сравнение с техните. За пореден път подценихме противника. Онези брадясали типове в дълги роби бяха предвидили как точно ще атакуваме, знаеха не само как ще го направим, но и кога ще се появим на това място. Може да ни очакваха ден по-рано или ден по-късно, но кучешките трупове отпреди четири дни бяха любимото им средство за отмъщение. Ако това беше футболен мач, съдията щеше да отчете гол в тяхна полза. Ние дадохме четиринайсет жертви. Постигнаха го на цената на един мобилен телефон и едно куче.

— Разбирам — каза Ричър.

— Притесняваше се да не би някой от моите хора да е загинал.

— Смятах, че това е в състояние да те разстрои.

— Нямаше да съм тук, ако ме беше разстроило — отвърна Сандерсън. — Нямаше да издържа толкова време.

В този момент от кафенето излезе Макензи, последвана от Брамал. Двамата застанаха до пейката в пози, които сякаш казваха: Хайде, време е да тръгваме. Сандерсън стана и Ричър я последва към колата.

Достигнаха южните покрайнини на Рапид Сити точно когато слънцето залязваше.