В случай на опасност

12.

Рап не се интересуваше дали това, което прави, е цивилизовано или не. Цивилизованото поведение бе за хора, живеещи при законност и ред. Ако си във война и се опитваш да спазваш старите правила, а другата страна играе без никакви правила, от това можеш само да загубиш. Това бе мръсна партизанска война с ножове и огнестрелни оръжия, със зъби и нокти и с всичко, което може да се използва за убиване. Вашингтон не искаше да разбере този прост факт, затова се беше примирил. Не му харесваше и не можеше да разбере мисленето на политиците, но му беше писнало да спори с тях. Онова, което ставаше зад гърба им, не можеше да им навреди, затова той и неколцина други избраници като Неш действаха необезпокоявано, като рискуваха всичко, за да предотвратят разиграването на нов потресаващ сценарий като този от 11 септември.

Имаше и политици, които тайно го подкрепяха. Благодаряха му и го насърчаваха да действа все така и да се грижи страната да не бъде сполетяна отново от такова нещастие. „Правете каквото трябва“ — казваха му на четири очи, а после заставаха пред телевизионните камери и критикуваха „Гуантанамо“, програмата за екстрадиране и отношението към затворниците като цяло. Разбира се, във Вашингтон имаше и умни хора, които разбираха какво става. Хора, които осъзнаваха, че някой трябва да слезе в помийната яма и да изрине лайната. Изтребителите за по сто милиона долара и самолетоносачите за един милиард бяха много добри за масирани атаки. Танковете за по пет милиона бяха много полезни при сухопътен бой, но срещу враг, който не желае да облече униформа и да те срещне на бойното поле, те не вършеха много работа. Накрая се налагаше някой да стисне с голи ръце врага за шията и да разбие мрежата му отвътре.

В този момент Рап правеше точно това. С лявата си ръка стисна Хагани за гушата и изви главата му назад. Вгледа се в тъмните кафяви очи на пленника и се опита да отгатне душевното му състояние. Вече не помнеше колко пъти беше правил това и имаше доста добро чувство как могат да се развият нещата. В очите на повечето се изписваше страх; някои го поглеждаха като хора, имащи сериозни психични проблеми; а малък брой дори реагираха като искрено вярващи в каузата си — гледаха, сякаш си мислеха, че могат да надникнат в душата му. Тези фанатици бяха най-трудни. Започваха да крещят и да се мятат като изпаднали в истерия малки деца. Толкова му лазеха по нервите, че му идваше да ги пребие от бой, само и само да си затворят устата.

Очите можеха да му подскажат, но с тези хора нямаше нищо сигурно. Някои се огъваха при първия израз на насилие — опитваха се да се спасят, като говорят. Рап нямаше нищо против. Колкото повече говореха, толкова по-лесно ги оплиташе в собствените им лъжи. Като питон, стиснал жертвата си, той изцеждаше всичките им хитрости до последна капка, докато не им оставеше една-единствена живителна глътка въздух — истината.

Рап се вгледа внимателно в очите на Хагани и се опита да го прецени. Няколко секунди му бяха достатъчни и онова, което видя, не му хареса. Идеше му да изпсува на глас, но не можеше да издаде гнева си пред Хагани. Погледът на терориста му беше познат. Това бе изражение на фанатично вярващ. Не забелязваше никакъв страх. Седмици щяха да са необходими, докато го пречупи. Отпусна хватката си за секунди и започна да си мисли, че е по-добре да се откаже, да изчисти Хагани и да го върне в килията. Можеха да съсредоточат усилията си върху Ал-Хак, а после може би да уреди прехвърлянето на Хагани на друго място, където екипът да поработи повече върху него.

„Обаче може би — помисли си Рап, — може би ще успея да го подмамя да допусне грешка.“ Той увеличи натиска и заби пръсти в сухожилията на врата му.

— Знаем за плана ви. — Вгледа се в очите на терориста, търсейки признак, че е на прав път. — Разбихме и двете групи. Те ни разказаха всичко. Отново се провалихте.

Той видя знак, че думите му са възбудили нещо в промития мозък на Хагани. Рап отпусна пръстите си, колкото да му даде възможно да отговори.

— Нищо не знаете — изхриптя Хагани. — Никога няма да ни спрете. На мястото на всеки воин, когото убиете, ще застане друг.

Рап спокойно пусна шията му. Сега трябваше да го подтикне да продължава да говори.

— Изгърмяхте патроните си на единайсети септември. Това беше чист късмет. Сварихте ни неподготвени, но оттогава досега какво сте постигнали?

— Мадрид и Лондон. И ще има още много.

— Мадрид и Лондон — изсмя се агентът от ЦРУ. — Испанците може да са се постреснали, но единственото, което постигнахте, бе да си навлечете гнева на англичаните.

— Целият Запад трепери от нас.

— Западът смята, че сте шепа страхливци. Умишлено избивате невинни хора, защото ви е страх да се биете с истински войници. Ти си страхливец, Абу.

— Нищо не знаеш.

— Какво ще кажеш да сваля тези белезници и двамата да се бием, за да проверим дали си толкова силен.

Хагани се замисли над предложението, погледна в другия край на стаята мъжагата, който го беше вързал за стола. Отново се обърна към Рап:

— Той ще се намеси на твоя страна.

— Нямам нужда от помощ. Особено срещу страхлив убиец на деца като теб.

— Не ти вярвам.

Мич се изсмя и заобиколи масата.

— Оказва се точно както казах. Ти си страхливец. Взривяваш училища, защото знаеш, че малките деца няма как да ти се противопоставят. Нападаш офиси, където невинни хора се опитват да си изкарват хляба.

— Никой от Запада не е невинен.

— Ако е така, защо не ни нападнахте пак? Единственият ви успех е на единайсети септември. Не сте постигнали абсолютно нищо оттогава.

— Убихме над петдесет хиляди ваши войници.

Рап само се изсмя на тази невероятна цифра. „Ал Кайда“ и талибаните обичаха да преувеличават.

— Дори пет хиляди не сте убили, много добре знаеш. Бием ви по всички фронтове. Обезвреждаме ви един по един. Командването ви е разбито, крие се по пещери. Доброволците ви постоянно намаляват. На хората им е омръзнало да изпращат синовете си да умират в ръцете на некадърни водачи.

— Нищо не знаеш.

— Образовай ме тогава. Разкажи ми за успехите ви.

— Скоро ще видиш.

Рап видя онова, което очакваше. Бързо пристъпи към Хагани и се наведе над него.

— Знаем всичко за третата група. Твоето приятелче Мохамад е в другата стая и вече пропя.

Очите на Хагани проблеснаха гневно. На лицето му се изписа типичното изражение на човек, който е осъзнал, че някой по-малодушен от него поставя под заплаха цялото им начинание. Мич знаеше какво ще последва, защото бе залагал тази клопка на много хора преди това. Терористът стисна устни, леко всмука бузите си и точно когато се канеше да го заплюе, американецът рязко вдигна дясната си ръка. Дланта и свитите пръсти удариха гърлото на терориста като стенобойно оръдие. Хагани се задави, отвори устата си, пълна със слюнка, очите му изскочиха от орбитите си. За момент остана неподвижен, сетне се наведе напред, мъчейки се да си поеме въздух.

— Екипите са изпратени. До двайсет и четири часа ще заловим хората ви и това ще е поредният ви провал. Нима се заблуждавахте, че планът ще успее? Наистина ли си мислехте, че ще позволим да влезете в страната ни и…

Рап замълча на средата на изречението, защото вратата се отвори и четирима яки младежи с униформи на военни полицаи от ВВС нахълтаха в стаята. Той погледна онзи с най-многото ленти на яката и се сопна:

— Какво има?

— Извинете, сър, бихте ли дошли навън? Генералът иска да говори с вас.

Рап изгледа войника от глава до пети.

— Ще изляза след малко, сержант.

Другият настоя с почти умолителен глас:

— Генералът иска да ви види сега, сър.

Рап погледна затворника, после отново се обърна към старшия сержант:

— Кажете му да потрае, защото мога да се обадя на министъра на отбраната Ингланд и да се погрижа началникът ви да командва до края на кариерата си някой хангар за междуконтинентални ракети по средата на нищото в Северна Дакота.

Сержантът погледна плахо към вратата, после — отново към него. Явно се колебаеше.

— Сержант — добави агентът. — Предлагам ви да се омитате веднага, да не правите и вие компания на генерала на новото му назначение.

Сержантът беше преживял много трудни ситуации по време на тринайсетгодишната си служба във военната авиация, но тази биеше рекорда. В другата стая чакаше офицер със звездни пагони, който управляваше базата от по-малко от два месеца и беше дал ясно да се разбере, че когато се излива, помията се събира в ниското. Пред него стоеше човекът, когото генералът му беше заповядал да арестува — полковник от Отдела за специално разследване към ВВС, който заплашваше да се обади на самия министър на отбраната. И за капак, този офицер изглеждаше готов да откъсне главата му с голи ръце, ако не се омете на секундата от стаята. Положението определено не беше розово и сержантът реши да предприеме тактическо отстъпление.