В случай на опасност

5.

Неш се приближи до вратата на затворническия отсек и се ослуша за лекото бръмчене, показващо, че ключалката е деблокирана. Рап го следваше по петите, дишаше му във врата като бик, готов да излезе на арената. Двамата заедно бяха разпитвали над сто терористи, информатори и вражески войници. Последните девет пъти бяха обединили уменията си, за да проникнат в мозъка на хора като Абу Хагани и Мохамад ал-Хак. За няколко месеца бяха изстискали всяка капка информация от тях. Неш и Рап бяха много способни и заедно бяха като ураган; безмилостен, напорист, притискащ и накрая — помитащ. Не се съмняваха, че ще принудят затворниците да говорят, въпросът беше дали могат да го направят за толкова кратко време.

Чу се изщракване, после — монотонно бръмчене. Неш бутна вратата и влязоха в затворническия отсек. От двете страни на широк коридор имаше по четири килии. Всяка от тях бе помещение с кубична форма, издигнато на трийсет сантиметра над земята и отделено на същото разстояние от съседните. Освен че килиите постоянно се наблюдаваха с видеокамери и се подслушваха, вратите им бяха от плексиглас, прозрачен само в едната посока.

Неш и Рап отидоха до края на коридора и спряха пред последната килия вдясно. Неш включи лампата. Ако зависеше от него, щеше да държи затворниците на светло през цялото време, но тук командваха военните.

Рап погледна затворника и се намръщи неодобрително.

— Не са ли обръснали косата и брадата му?

— Не.

Той се намръщи още повече и изпсува приглушено.

— Според Закона за отношението към арестантите било унизително — обясни Неш с престорена сериозност.

— Унизително ли? Този тип живее в пещера девет месеца в годината. Специализирал се е да убеждава родители, чиито деца са със синдрома на Даун, да му ги дават, за да ги използва в самоубийствени бомбени атентати. Думата „унизително“ едва ли е в речника му.

При други обстоятелства Неш не би защитавал правата на звяр като Хагани, но днес беше различно. Трябваше да обуздае Рап, да не му позволява да остави белези, които ще бъдат забелязани от военните на сутринта.

— И двамата знаем, че е отрепка, и в друга ситуация нямаше да ме интересува какво ще му направиш, но тази нощ трябва да се въздържаш.

Мич само кимна:

— Добре, хайде. Да не губим време.

Неш извади малката цифрова радиостанция от джоба си, натисна копчето за предаване и каза:

— Маркъс, отвори номер осем, ако обичаш.

Щом вратата забръмча, Рап я ритна. Влезе в тясната килия и изкрещя:

— Добро утро! — Дръпна одеялото на Хагани. — Ставай, отрепко!

Абу Хагани носеше оранжев затворнически гащеризон. Сви се в ъгъла, погледна американеца с изражение на подивяло куче и го заплю. Храчката улучи Рап по брадичката.

Агентът примигна и избълва порой псувни.

— Забравих да ти кажа, че обича да плюе — каза Неш.

— Мамка му! — изрева Рап и избърса лицето си с ръкав.

Хагани започна да рита и се опита да го удари. Рап отскочи назад и едва не се спъна в Неш. Възвърна равновесието си и хвана Хагани за десния глезен, сантиметри преди да го ритне в тестисите. Американецът стисна крака с две ръце, направи голяма крачка назад и извлече терориста от леглото. Хагани се стовари на пода и преди да се опомни, Рап изви крака му на деветдесет градуса, с което го принуди да се изпъне и да изложи слабините си. Извъртя се и стовари петата на тежката си обувка върху него. Въздухът на Хагани излезе шумно, той изстена и се опита да предпази половите си органи.

Псувайки високо на местния език — дари, Мич извлече омаломощения терорист от килията и тръгна по коридора. Неш избърза напред да отвори следващата врата. На прага на килията Хагани се окопити. Изви се и хвана Рап за десния крак. Отвори широко уста и се опита да го захапе за бедрото. Рап предугади действията му и точно когато зъбите на арестанта щяха да се забият в плътта му, замахна и заби лакът над дясното му око. Ударът беше толкова силен, че главата на Хагани рязко се изви назад и торсът му се стовари на пода. Очите му се забелиха и той замря. В ъгълчето на дясната му вежда се появи червено петънце. След секунда-две от раната рукна кръв.

— По дяволите, Мич!

— Какво очакваше да направя? Да го оставя да ме захапе?

— Не, но не беше необходимо да му цепнеш веждата. — Неш се наведе да огледа. — Май ще трябва да се шие.

— В момента нищо не можем да направим.

Рап отново хвана Хагани за краката и го завлече по коридора в стаята за разпити от лявата страна. Вътре чакаха двама мъже.

— Сложете го на стола и го вържете, за да не може да се движи. Ако ви наплюе, ви разрешавам да го пребиете.

Той се върна в коридора. Неш чакаше пред първата килия отляво. Там на леглото с молитвена броеница в ръка седеше Мохамад ал-Хак. Четирийсет и девет годишният талибан изглеждаше, сякаш е на седемдесет. Косата и брадата му бяха почти напълно побелели. Стойката на тялото и разкривените му пръсти красноречиво говореха за тежкия живот, който е водил през последните близо трийсет години като войник — първо като революционер срещу собственото си правителство, после за руснаците през осемдесетте години, когато победата като че ли е била на тяхна страна, сетне на страната на муджахидините, когато съветските войски започнали да губят. След войната със Съветския съюз Ал-Хак бе работил с различни фракции в Северния алианс, включително с генерал Достум, преди отново да смени лагера и да се присъедини към талибаните в похода им към победата. Той беше типичен опортюнист. Миналото му подсказваше, че лесно може да бъде пречупен.

Неш отвори килията и обяви:

— Мохамад, часът дойде.

Брадатият мъж го погледна тревожно. Тук нямаше да има плюене и ритане.

— За какво? — попита на английски.

— Да те преместим при стария ти приятел генерал Достум.

Ал-Хак сведе очи към броеницата, после по нареждане на Неш се изправи. Тримата излязоха в коридора и отидоха във втората стая за разпити. Неш сложи Ал-Хак на стола с гръб към вратата. Рап отиде от другата страна на масата, облегна се с две ръце на нея и се втренчи в очите на затворника.

— Мохамад, знаеш ли кой съм аз? — попита на дари.

Затворникът се поколеба, вдигна очи. Вгледа се в лицето на Рап за момент, после кимна.

— Мислиш ли, че при престоя ти в тази американска база са се отнасяли добре с теб?

— Да.

— Е, курортът свърши, Мохамад — заяви Мич, като заобиколи масата. — Доведох стария ти приятел генерал Достум от Мазар-и-Шариф. Няма търпение пак да те види.

Ал-Хак разтревожено го погледна и с цялата увереност, която можеше да си придаде, заяви:

— Не вярвам, че генералът е тук. Ако беше, сега щеше да стои пред мен.

Двамата агенти се спогледаха, което терористът разтълкува като колебание. Избърса потните си длани в гащеризона и добави:

— Бил съм студент в страната ви. Знам колко е важно за вашите лидери да се представят като интелигентни и милостиви хора. Никога не биха позволили да ме предадете на звяр като генерал Достум. Сенаторите, с които разговарях миналата седмица, ме увериха, че ще се отнасяте хуманно с мен.

Рап се изсмя. Неш поклати глава. Ал-Хак се усмихна плахо, явно си мислеше, че е удържал малка победа.

— Изводите ти не са далеч от истината — призна Неш. — Само че забравяш нещо много важно. Ние сме от ЦРУ. Ние не играем по правилата. Работата ни, единствената ни задача, за която отговаряме само пред президента, е да преследваме и да убиваме фанатици като теб и другарите ти. Може би уверенията на добрите сенатори те успокояват, но искам да ти кажа нещо. Тези хора са сред най-късопаметните същества на нашата планета. Ние убедихме президента, че се готви терористично нападение на територията на Съединените щати. Той разговаря поотделно с всеки от тримата сенатори, двама от които скоро ще се явяват на избори, и ги попита как ще обясняват пред гласоподавателите поведението си, ако страната бъде ударена.

Неш си измисляше. Никой не беше говорил с президента и президентът не се беше срещал със сенаторите. В момента действаха без знанието на началниците си, но затворникът нямаше как да го знае.

— Сенаторите ти биха шута ей-така. — Рап щракна с пръсти. — Затова имаш две възможности. Или ще разговаряш с генерал Достум, или с нас. С нас няма да е много лошо. С генерала ще бъде болезнено. Ще спиш в лайната си, докато те държи жив. Ще остави хората си да ти причиняват неописуеми неща. Ще изпиташ болка, каквато не си си представял, че може да съществува. Ще го умоляваш да те убие и след като се е позабавлявал, той със сигурност ще го направи. — Той направи крачка назад, скръсти ръце и сви рамене: — С нас, ако ни помагаш, със сигурност ще останеш жив. След двайсетина години могат и да те освободят. Дори някой ден може да видиш внуците си.

— Изборът е прост — добави Неш, като се надяваше пленникът да ги улесни.

Ал-Хак се намръщи замислено, като комарджия, който се чуди дали да пасува, или да заложи всичко. След дълго мълчание вдигна глава и заяви:

— Не ви вярвам. Ако генерал Достум беше тук, сега щеше да стои пред мен.

— Може да се уреди — каза Неш и пресече стаята. Отвори вратата и излезе.

Рап се усмихна:

— Глупак. Генералът толкова иска да те хване, че ми предложи пари. Петдесет хиляди в брой, ако си затворя очите и го оставя да те откара в Мазар-и-Шариф. Знаеш колко трудно се разделя с парите си този човек.

След няколко секунди Неш се върна с генерала. Достум се приближи зад гърба на Ал-Хак и постави ръцете си на раменете му. По телосложение двамата мъже силно се различаваха. Достум бе поне с десетина килограма по-тежък; Ал-Хак беше съсухрен от тежкия живот в планината.

— Мохамад, от години чакам този момент — заговори генералът на узбекски, който агентите не разбираха толкова добре, колкото дари. — Замислил съм ти всякакви забавления. Има много стари приятели, които копнеят да те видят.

Ал-Хак затвори очи. Опита се да се изправи, но Достум го задържа на стола. Неш се покашля:

— Ами да ви оставим тогава насаме за няколко минути.

— Чудесна идея — възкликна Достум, като превключи на английски. — Ако обичате, извикайте телохранителите ми.

Когато двамата американци тръгнаха към вратата, ужасеният Ал-Хак започна да ги умолява да останат.