В случай на опасност

76.

Лонсдейл стоеше на терасата на кабинета си в Капитолия. На север виждаше светлината на сигналните лампи от полицейските коли и линейките, идващи от другата страна на сградата „Дирксън“. Спасителните действия бяха приключили само преди няколко часа, около трийсет часа след атаките. В мазето бяха открили един оцелял — служител на ресторанта. Всички други бяха мъртви. Седем сенатори и още девет висши членове на политически екипи, включително началникът на нейния — Ралф Уосън. Седемдесет и трима бяха загиналите само в „Монокъл“. Равносметката от деня бе 185 мъртви и 211 ранени.

Лонсдейл дръпна от цигарата и се замисли колко бързо животът й се преобърна. Преди по-малко от трийсет и шест часа тя бе седяла в другия кабинет, твърде разстроена, за да отиде на среща с един репортер. Смъртта на Уосън я бе покрусила. Той беше най-старият й приятел и най-довереният й човек. Мисълта, че тя го бе помолила да отиде вместо нея, я караше да изпитва и чувство на вина. Как е могла да е толкова сляпа за опасността? Задаваше си този въпрос по сто пъти на ден.

В момента журналистите не я притесняваха, макар да знаеше, че съвсем скоро ще я подгонят. До края на мандата й оставаха пет години и тя не беше сигурна, че ще иска отново да се кандидатира. Знаеше обаче какво трябва да направи. Беше го осъзнала през тази безсънна нощ, докато се измъчваше със самообвинения. Думите изникваха в съзнанието й като големи заглавия във вестник: Наивна, Лицемерна, Глупава, Заблудена, Малоумна, Арогантна. Списъкът нямаше край. Толкова бе повярвала в собствената си правота, че беше станала жертва на една от най-старите заблуди във Вашингтон. Вместо да разгледа въпроса обстойно и сериозно, тя бе предпочела позицията, която ще й осигури по-голямо политическо влияние. После, подвеждайки сама себе си, беше приписала безчестни намерения на враговете си — Кенеди, Рап, Неш и много други. Беше се самозаблудила, че те са истинската заплаха.

Сега, докато ехото от експлозиите още отекваше по света, този театър на абсурда бе свършил. Трябваше да избира между две възможности и макар че Уосън вече го нямаше да я посъветва, тя знаеше какво би й казал. Лонсдейл погледна сградата на Върховния съд и изпита горчива мъка. От всички постройки на Капитолия съдът може би означаваше най-много за нея. Решението щеше да й причини известно неудобство.

— Сенатор Лонсдейл — извика една служителка от екипа й през вратата, — посетителите ви дойдоха.

Тя изгаси цигарата и се обърна. Махна на жената да ги покани.

— Можеш да си тръгваш вече, Стефани. Аз ще заключа.

Помощничката й си тръгна, а на терасата излязоха двамата мъже. Лонсдейл не очакваше срещата да мине леко, но трябваше да доведе нещата докрай.

Двамата сурови мъже се приближиха и спряха на няколко крачки от нея.

— Искали сте да ни видите, госпожо сенатор — каза Рап.

— Да — малко плахо отвърна тя. — Чух, че вече сте попаднали на следи.

Рап и Неш кимнаха, но никой от двамата не потвърди с думи.

— Узнах от президента, че според вас трима от терористите са все още на свобода.

— Да.

— Мислите ли, че ще ги хванете?

Рап сви рамене:

— Зависи, госпожо.

— От какво?

— От правилата за дейността ни — намеси се Неш, като посочи точно проблема.

Лонсдейл кимна и взе друга цигара.

— Не ми е лесно, господа, но трябва да го кажа. — Тя запали и дръпна. — Моля да ме извините. Съжалявам за начина, по който се държах. Съжалявам, че поставих под съмнение честността ви. Съжалявам, че моята намеса в разследването ви може да ви е попречила да предотвратите атаките.

Двамата мъже се спогледаха удивени. Мислеха, че Лонсдейл ги е привикала, за да обясни моментното си избухване миналия ден, при което бе ударила плесница на Абад. Рап кимна:

— Благодаря ви. Моите съболезнования за началника на екипа ви Ралф Уосън. Не го познавах, но изглеждаше добър човек.

— Най-добрият.

Лонсдейл скръсти ръцете си пред гърдите и се загледа замислено в далечината. След малко добави:

— Той имаше много високо мнение за вас двамата.

— За нас ли? — изненада се Неш.

— Да. Мислеше, че сте от правилната страна на барикадата.

— Не знаех, че има и грешна страна — леко саркастично отбеляза Майк.

— А какво мислеше за вас? — попита Рап, без да обръща внимание на коментара на колегата си. — Че сте от неправилната страна?

Лонсдейл кимна. След кратко мълчание предложи:

— Някой от вас иска ли цигара?

— Не, благодаря — отговори Рап.

Неш поклати глава.

— Освен за да ви се извиня, ви повиках, за да ви дам известни уверения. Вече говорих с президента и директор Кенеди за това. Сигурно знаете, че сенатор Уейли загина вчера. Така Комисията по разузнаването остава без председател. Аз искам да я оглавя.

— Моля? — попита Мич, сякаш не беше чул добре.

— Ще се откажа от Комисията по правосъдието срещу тази по разузнаването, ако ми позволят.

Рап и Неш останаха смаяни. Нямаше сенатор, който да не е готов да убие човек, само и само да влезе в Комисията по правосъдието.

— Защо го правите? — попита Неш.

— Наречете го покаяние. — Лонсдейл се усмихна леко. Видя загрижеността им и бързо добави: — Не се безпокойте. Аз видях светлината. Както вече казах, сгреших.

Мич премести тежестта си от единия крак на другия и я погледна:

— Видели сте светлината?

— Да.

— Мога ли да попитам доколко това промени позицията ви?

Сенаторката се замисли, преди да отговори:

— Искам да откриете Карим с другите двама терористи и всички, които са им помагали. Искам да ги убиете.

— Да ги убием ли? — не повярва на ушите си Неш.

— Да. Не ме интересува как ще го направите… просто го направете.

— Да ги убием — повтори той.

— Точно така.

— Може би имате предвид да ги заловим и изправим на съд?

Лонсдейл го погледна в очите и отговори:

— Имам предвид да ги убиете. По-добре да си спестим още един циркаджийски процес.

— Ами колегите ви? — попита Рап.

— Говорих с неколцина от най-влиятелните. Най-важните играчи са в Комисията по разузнаването. Ще се погрижа да получите всякакво финансиране, от което имате нужда. Каквото поискате, ще ви го осигуря.

— Госпожо сенатор, извинете ме за откровеността, но от доста години съм в този занаят. Ако съм научил нещо, то е, че политическият вятър в този град се променя и хората губят желанието си за такива неща.

Лонсдейл кимна.

— Директор Кенеди ме предупреди, че ще кажете така. Тъй че… колкото и да съжалявам някой ден за това, съм подготвила писмо. — Бръкна в джоба на сакото си и извади бял плик. Подаде го на Рап. — Моля ви, приберете го някъде и не го показвайте на никого освен на господин Неш и директор Кенеди.

Той взе плика и попита:

— Какво пише тук?

— Накратко… казва, че давам на вас и господин Неш пълна подкрепа да използвате каквито средства сметнете за добре, за да заловите и убиете този Карим и съучастниците му. От юридическа гледна точка обаче то не ви осигурява никаква защита.

— Обаче гарантира вашата подкрепа?

— И падението ми, ако не успея да ви защитя от по-амбициозните си колеги. Предлагам ви прикритие, господа. Обещавам ви, че ще сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна да потърсите възмездие. Дори да не се справите… пак ще ви закрилям.

Двамата се спогледаха и кимнаха уверено. Рап отново се обърна към Лонсдейл:

— Госпожо сенатор, гарантирам ви, че ще се справим.