В случай на опасност

35.

Неш спря минивана си до очукан форд таурус и влезе в „Сейфуей Фууд анд Дръг“. Взе количка и тръгна между щандовете с продукти. Единственото, което му трябваше, беше мляко за Чарли, но имаше и друга причина да е в магазина. Той взе шест банана, два големи грейпфрута и един пъпеш. От друг щанд взе фъстъчено масло, защото от опит знаеше, че то никога не стига. На следващия ред видя човека, когото търсеше. Той чакаше пред арабските питки. Русата му коса стърчеше изпод бейзболна шапка с щампа на „Вашингтон Нешъналс“.

Неш спря количката до него и огледа пространството между щандовете, за да се увери, че не могат да ги подслушат. Като се преструваше, че гледа плоските питки, каза:

— Как си, приятел?

— По-добре от теб — отвърна другият.

На ръст беше почти колкото Неш, може би малко по-слаб и с десетина години по-стар.

— Без съмнение — съгласи се Майк.

Спомни си, че в понеделник вечер ядат най-често дюнер, и взе една кутия арабски хляб за всеки случай.

— Как са децата?

— Добре.

— Чарли? — попита другият, като се преструваше, че чете етикета на една кутия.

— Тази сутрин каза любимата дума на кръстника си.

Другият мъж се обърна и го погледна.

— Будалкаш ли ме?

— Де да беше така.

— Страхотно!

— Не, не е — раздразнено измърмори Неш. — Едва на една годинка е.

Скот Коулман се засмя беззвучно. С Неш се познаваха от малко повече от седем години и много се бяха сближили. Всъщност Коулман привлече вниманието на Рап върху него. Това беше по времето, когато тичаха из планините на Афганистан и се забавляваха с преследване на талибани и бойци на „Ал Кайда“. Сега страхливците се криеха от другата страна на границата и пакистанците не ги пускаха да довършат работата.

Усмихнат, Коулман промърмори:

— Трябва да се поразвеселиш, приятел. Казвал съм ти и преди, решението е да не приемаш тези гадости твърде насериозно. Направиш ли го, губиш проницателността си, губиш самообладанието си и тогава се прецакваш.

Неш беше слушал тази лекция много пъти. Близо десет години по-стар от него, Коулман беше служил като „тюлен“, а от малко преди атаките на единайсети септември имаше собствена охранителна фирма във Вашингтон. Реката от пари, която се беше изляла във фирми като неговата, го бе направила богат човек, но не толкова, колкото можеше да бъде. Коулман съзнателно беше взел решение да не разширява бизнеса си. Не искаше да управлява голяма компания и да командва стотици хора.

— Чете ли тазсутрешния вестник? — попита Неш.

— Да. — Коулман взе кутия питки, сложи ги в количката си и тръгна. — Моли се ония негодници от Капитолия да не се разровят твърде дълбоко, че тогава ще загазиш.

— Тъкмо идвам от среща с Комисията по разузнаването. Беше голямо забавление.

— Имаш ли представа как тоя репортер се е добрал до информацията?

Неш зави зад щанда и взе пакет бисквити.

— Списъкът със заподозрените ми е кратък.

— Да го чуем.

— След малко. Репортерът… Джо Барейро… има ли проблем да го поставиш на пасивно наблюдение.

Коулман се огледа, преди да отговори:

— Никакъв.

— Добре. Първо провери близките телефонни автомати, после електронната поща. Имаш ли още достъп до сървъра на „Поуст“?

Коулман се изсмя.

— Какво толкова казах? — недоумяващо попита Майк.

— Виж се само. Голям мъж стана, а пак ме учиш как да си върша работата.

Неш го погледна смутено. Дори леко засрамено.

— Извинявай. Знам, че си разбираш от работата. Казвам го повече заради себе си, да отмятам задачите.

— Добре. Не искам да ти прегреят реотаните.

— Проверяваш твърдия му диск, а също на редактора му, проверяваш за всеки случай колегите, които седят около него. И момчетата му… не забравяй да провериш телефоните им.

— Ако ми дадеш списъка със заподозрените, ще стане по-бързо.

— Чакай да помисля… — Присви очи.

— Ако са се срещнали лично, мога да проверя книгата за посетители на редакцията от последния месец.

Неш се замисли за момент, претегли плюсовете и минусите и реши, че му е все едно. Трябваше да се добере до тази информация, а кой беше по-подходящ от Коулман да свърши работата. Съвсем тихо прошепна:

— Глен Адамс.

Скот закима, първо бавно, после — по-ентусиазирано:

— Връзва се. Шибан нарцисист. Сигурно мрази всеки, който си върши добре работата. А като оперативен работник беше пълен некадърник.

Неш също беше на това мнение.

— Трябва да действаме бързо — каза. — Трябва да знам колко информация имат и откъде я имат.

— Ще се заема още тази вечер. Ще ходиш ли на мача на Рори в събота?

Той имаше предвид четиринайсетгодишния син на Неш.

— Ако не съм в затвора.

— Хайде… без мрачни мисли. Едногодишният ти син е на път да овладее най-важната дума в английския език.

Неш се усмихна. Спомни си как Чарли пусна като бомба първата си ругатня на закуска. Спомни си ужасеното изражение на съпругата си.

— Ще ти разкажа какво стана някой път, като седнем на бира. Голям майтап. Ако си в квартала тази седмица, отбий се да пием по нещо.

— Не знам, доста съм натоварен, а сега искаш да поема и това…

— Маги и децата много ще ти се зарадват.

— Маги със сигурност — не пропусна да отбележи Коулман.

— Защо всички „тюлени“ сте такива свине?

— О, пък вие в морската пехота сте каймакът на обществото.

Неш се ухили:

— Големи чаровници сме, а?

— Добре изглеждате с парадните тъмносини униформи, но това е всичко. — Приятелят му свърна между следващите два щанда и без да се обърне, добави: — Поддържай малкия палавник във форма.

„Е, това е върхът! — помисли си Неш, като гледаше как Коулман се отдалечава с количката. — Като че ли всички знаят, че тази нощ не съм го вдигнал.“