В случай на опасност

48.

Страх, очакване, скука, безпокойство, възбуда и сега — стаяващ дъха възторг. Микробусът превали нисък хълм и пред Карим се откри необятно море от светлини, мостове и монументи. Сърцето му затуптя лудо. Отляво видя големия квадратен бял връх на мемориала на Линкълн. Точно напред беше мемориалът на Джеферсън, а паметникът на Вашингтон стърчеше зад него като острие на огромен меч. Малко по-назад, отдясно, се издигаше Капитолия върху ниско възвишение. Самият размер на сградата бе крещящ пример за изобилието на Америка. Изобилие, което бяха придобили с насилие, арогантност и колониално господство.

По време на това пътуване Карим беше изпитал много емоции, най-вече отегчение по време на изолацията в Южна Америка. Това бе пътят към призванието му; саможертвата, която великите хора трябва да направят, за да се калят преди изпитанието, което ще ги направи по-силни или ще ги пречупи. Отегчението беше изчезнало. Сега, като гледаше светлините на вражеската столица, това изпитание му се струваше нищожно. Почуди се дали така са се чувствали великите воини на исляма, когато са гледали лагерните огньове на врага в нощта преди голяма битка. Душата му се изпълни с огромна гордост и радост, че той е избрал да нанесе този смъртоносен удар по волята на Аллах.

Карим въздъхна прочувствено. Защо беше такъв късметлия? Защо Аллах избра именно него за този съдбовен удар? Карим чувстваше призванието си по-силно от всякога. Съвсем скоро щеше да се нареди до най-легендарните пълководци на правата вяра. Това щеше да е само началото, първият от многото градове, в който щеше да всее хаос и страх сред слабите и безбожни американци.

Всичко, през което бе минал досега, щеше да е досадна подготовка за пътуването към славата. Точно както е сторил Мохамед, за да поведе милиони в борбата за исляма. Веднъж и завинаги да прогони неверниците и мръсните евреи от люлката на великата религия и да възстанови халифата. Да върне мира и справедливостта в родните си земи. Не тази глупост, наречена демокрация, с която американците толкова се гордееха. Тази порочна система на управление от народа на страна, в която царят алчността и порокът. Американците бяха разглезени поколения наред и сега щяха да загубят всичко. Карим виждаше пътя си, сякаш Аллах му беше дал карта. Американците преживяваха последните дни на неуспешния си експеримент и той щеше да помогне за падението им.

Честта бе огромна. На неговите плещи се падаше отговорността да върне историята в правия път. Ислямът отново щеше да заеме полагащото му се място на световната сцена и те щяха да прочистят земите си от неверниците. Очите на Карим бавно се напълниха със сълзи и той закри лицето си, та другите да не го видят в това състояние.

В този момент Хаким попита:

— Добре ли си?

Подаде му една от салфетките, останали от храната, която бяха взели от една закусвалня. Карим избърса очите и издуха носа си, като се опитваше да увери приятеля си, че всичко е наред. След случката в Джорджия двамата почти не бяха разговаряли. Карим не разбираше защо приятелят му е толкова разстроен от смъртта на другия шофьор. Стотици хиляди вече бяха загинали в тази свещена война. Един човек не беше по-важен от мисията. Какво значение имаше още един мъченик?

— Трябва да се обадим — каза Хаким, като погледна в огледалото за обратно виждане и премина в съседната лента.

Карим погледна часовника на таблото. Зелените цифри показваха 10:27. Пътуваха близо седемнайсет часа, през повечето време по шосе №95. Както много често ставаше през последната година, вярата им отново щеше да ги заведе на позната територия. Той взе телефона от централната конзола и го разгледа. Намери червеното копче за включване на непознатия апарат, понечи да го натисне, но се подвоуми. Повечето хора виждаха в мобилния телефон само удобството, което им осигуряваше. Съвсем друго отношение обаче имаха онези, които се бяха сражавали срещу американците в Афганистан и Ирак. За тях телефонът бе като игра на руска рулетка. Всеки път, когато го включиш, е предизвикателство към съдбата. Зауахири и Бин Ладен не използваха мобилни телефони от години, а другите водачи на „Ал Кайда“ и талибаните прибягваха до тях само в краен случай. Десетки бяха убити или заловени след обаждане по телефона. Само минута да поговориш и в следващия момент някоя ракета те удря и те разкъсва на парчета.

— Хайде — подкани го безгрижно Хаким. — Не забравяй, че тук сте като игла в копа сено.

Бяха обсъждали тази тема безброй пъти. В планинските райони на границата между Афганистан и Пакистан на хиляди квадратни километри живееха по-малко от един милион души. Много малко от тях имаха мобилни телефони, а покритието на цифровите и аналоговите беше изключително ограничено. Единствените, които работеха добре, бяха сателитните, а те криеха още по-голяма опасност. Сателитните телефони бяха изключително скъпи и редки и използваха изкуствените спътници на орбита около Земята, които бяха почти без изключение собственост на западни телекомуникационни компании. Но това не беше всичко. Говореше се, че правителството на САЩ има шпионски сателити за милиарди долари, застинали на геосинхронна орбита над района, а също дистанционно управлявани разузнавателни самолети. Ето защо бойците в Афганистан се въздържаха да използват мобилни телефони. В Америка обаче почти всеки имаше и властите нямаха право да подслушват разговори без разрешение от съда.

Карим затвори очи и натисна копчето. След десет секунди дисплеят светна. Той се огледа и започна да набира номер, който знаеше наизуст. Със запотени ръце вдигна телефона до ухото си и се заслуша в странните сигнали.

— Ало — чу се глас от другата страна, издаващ само следа от чужд акцент.

— Джо — пресипнало каза Карим. — Чък се обажда. Как си?

След пауза, малко по-дълга от обичайното, гласът отговори:

— Добре съм, Чък. В града ли си?

— Да.

— Ще се отбиеш ли да се видим?

— Да.

— Кога идваш?

Карим закри телефона с ръка и попита:

— След колко време ще стигнем?

— Двайсет минути.

Той каза кога да ги очакват и затвори.

— Звучеше нервно — отбеляза.

— Нормално е — сви рамене Хаким.

— Колко още ще ми се сърдиш?

— Не знам. Колко още невинни хора ще убиеш?

Въпросът не беше неочакван, но Карим се засегна.

— Няма война без жертви.

— Когато ти си наблизо, със сигурност.

— Нима предпочиташ да оставиш цялата операция в ръцете на едно двайсет и три годишно хлапе, което не е засвидетелствало никаква вярност към каузата.

— Пак това елементарно мислене.

— Благодарение на това елементарно мислене сме стигнали дотук.

— Не — упорито поклати глава Хаким. — Дотук стигнахме благодарение на мен и това двайсет и три годишно хлапе, на което ти се отблагодари с куршум в главата.

Карим не желаеше да се карат повече. Поне не сега. Искаше да се наслади на този велик момент, когато навлизаха в сърцето на американската столица.

— Какво искаш да направя сега?

— Искам да започнеш да се съветваш с мен, преди да направиш друга такава глупост. Живял съм доста в тази страна. Разбирам начина им на живот. Знам кое може да мине незабелязано и кое — не. Въпреки всички филми, които си накарал хората си да гледат, въпреки всички уроци те все още говорят като чужденци. Държат се неспокойно, което ще възбуди подозрението на американците и ще се забележи.

Карим не обичаше да го критикуват.

— Какво общо има това с убиването на хлапето?

Хаким долови цинизма в гласа на приятеля си и се сопна:

— Има много общо. Той беше наш съюзник и можехме да го използваме. Можеше да пита за посоката, когато се загубим, да поръчва храна и да прави почти всичко, без да възбуди подозрения. А всички вие… — махна назад в микробуса — … с поведението си само привличате неприятности. Днес не видях нито един от вас да се усмихне. Нито веднъж за цял ден. Каквото и да си мислиш, хората в тази страна са щастливи. Те се усмихват и когато видят мургави намусени мъже, движещи се като роботи, това започва да ги безпокои.

Карим не желаеше да се съгласи с приятеля си, а дори когато се налагаше, го правеше така, че да не покаже слабост пред хората си. Затова тихо и властно изрече:

— Ще говорим за това после.

— Няма да пропусна — измърмори Хаким.

Завиха наляво и пред тях се откри масивен, ярко осветен комплекс. Хаким го посочи:

— Това е Пентагонът. Няма да видиш и следа от атаките на единайсети септември. За година всичко беше почистено и поправено. Тези американци — добави, като погледна заблудения си приятел — не са мързеливи безбожници, каквито си ги представяш.

— Ще видим — самоуверено отговори Карим. — Ще видим.