В случай на опасност

19.

Майк Неш лежеше на една страна, не му стигаше въздух, ръцете му бяха притиснати под тялото. Отвори очи, но видя само прах и отломки. С голямо усилие се обърна по гръб. Силна болка прониза тялото му. След малко отмина и се смени със странна, успокояваща топлина, която се разпространи под него. Беше неестествено тихо, въздухът бе изпълнен с остра миризма. Бавно, постепенно болката в ушите му започна да се усилва. От праха се появи силует с оръжие в ръка. Замаян, Неш погледна мъжа, като се опитваше да осъзнае какво става. Къде, по дяволите, се намираше? Не можеше да разбере.

Оръжието бе това, което го върна към действителността. Карабина M-4. Неш не можеше да обясни защо реши, че е точно такава, но инстинктивно позна оръжието. Въоръженият мъж завъртя карабината, приклекна и започна да стреля. По главата на Неш падаха гилзи. Докосването на нагорещения метал по бузата му подейства като плесница. За момент зрението му се проясни, после пак се замъгли. Най-после мислите му се подредиха и Неш осъзна, че е имало взрив. Топлото чувство, което се разпространяваше под тялото му, беше собствената му кръв.

Той се опита да помръдне. Знаеше, че трябва. Когато започнат да стрелят, трябва да действаш. Движението означава оцеляване. Противното означава смърт или по-лошо, попадане в плен. Той се извъртя на една страна и почувства как топла, лепкава течност изтича от ухото му. Мъжът до него коленичи и заопипва гърба му, докато, готов за стрелба, оглеждаше района. Рязко завъртя оръжието наляво и стреля, докато Неш отново се отпусна по гръб.

Въоръженият мъж натисна лостчето на пълнителя и празната метална кутия падна. Вкара нов пълнител, без да поглежда. Пак стреля, погледна Неш и изкрещя нещо. Неш не чу какво го пита, но най-после позна кой е човекът — Мич Рап.

Някъде в далечината се чуваше ритмично бумтене; странно познато, но съвсем не на място. Рап го хвана за раменния ремък и го повлече, за да го махне от линията на стрелбата. Внезапна болка прониза гърба на Неш от влаченето по отломките от взрива. Когато първата вълна от болка отмина, той с ужас осъзна, че не чувства краката си. Странното бумтене се засили.

Отвори очи и внезапно се озова на хиляди километри от мястото на сражението, в дома си в покрайнините на Вашингтон. Пъхна ръка под чаршафа и погали топлата кожа на жена си. Погледна познатия розово-бял кристален полилей, който тя държеше да окачат над леглото. Въздъхна, затвори очи и размърда пръстите на краката си. Отново чу думкането. Шумът идваше от другия край на коридора и не беше нито непознат, нито неприятен.

Неш се обърна настрани, отметна завивките и спусна краката си на пода. Беше само със сиво фланелено долнище на пижама. Облегна лактите си върху коленете и прокара пръсти през късата си кестенява коса. Трийсет и осем годишен, той все още бе в отлична физическа форма, но безупречната му външност криеше вътрешни дефекти. Остра болка прониза главата му от едното слепоочие до другото, достатъчно силна, за да го накара да отвори очи. Спомен от времето, когато служеше в Морската пехота и пиеше твърде много. Шибан късмет. Беше ходил при трима специалисти и никой от тях не можеше да му обясни защо всяка сутрин се събужда с това адско главоболие. Очевидно силните експлозии нанасяха повече поражения от обикновено сътресение на мозъка.

Въпреки всички болежки той се радваше, че може да ходи. Направиха му четири операции, за да извадят всички шрапнели от гърба му. Последната беше най-деликатна, защото бе за отстраняване на остро като бръснач парче метал между третия и четвъртия му лумбален прешлен. Възстановяването му след това беше истинско чудо.

Извън белезите на местата, където нагорещените осколки бяха проникнали в гърба му, малко неща издаваха, че Майк Неш се е променил, но близките му бяха забелязали, че е станал твърде затворен. Томас Дъдли, психиатърът, който работеше с него, се опитваше да го накара да говори за преживяното. Казваше, че трябва да изпусне малко парата.

Лош избор на изразни средства в светлината на провала от миналата вечер. Последното, за което Неш искаше да говори, беше тази тема. Той бе специалист в превъзмогването на психологически проблеми. Беше го усвоил на тепиха и футболното игрище. В Морската пехота бе усъвършенствал уменията си да оцелява, а опитът в ЦРУ му беше като висше образование. „Забрави и продължавай нататък“ — беше девизът им. Може би по-късно щеше да има време да мисли за това. Може би проблемите сами щяха да се уредят. Надяваше се, защото животът му бе станал чувствително по-малко приятен.

Замисли се за Рап. Каза си, че няма право да се оплаква. Приятелят му се беше жертвал за всички. Най-колосалният от всички провали се беше стоварил върху тях и Рап бе поел всичко върху себе си. Беше им казал да се омитат. Неш погледна през рамо към жена си, замисли се за прекрасните им години заедно и се почуди как биха реагирали тя и децата, ако го изправят на съд. Рап беше убеден, че той ще поеме вината и ще привлече вниманието върху себе си, но Неш имаше съмнения. Разследванията на Конгреса бяха сериозно нещо, но тук намирисваше на нещо по-голямо. Самият Отдел за специални разследвания можеше да се намеси, а това означаваше, че разследването ще се проточи с години, ще навлиза все по-навътре и по-навътре, изваждайки на показ повече помия, отколкото някой е очаквал.

Думкането от коридора стана още по-ожесточено. Жена му се размърда. Неш се изправи и сковано излезе от стаята. Вратите на две от другите спални бяха затворени, но третата бе открехната. Тайнственият шум идваше от най-малката стая на втория етаж. Неш спря отпред и надникна през пролуката. Вътре едногодишният Чарли тичаше от единия край на креватчето до другия, отблъскваше се от въжената преграда като професионален боксьор на ринга и хукваше в другата посока.

След още няколко дължини спря и се хвана за страничната пречка. Стисна с пръстчетата си бялата дървена летва, наду бузи и изпуфтя като параход. Отново напред-назад, напред-назад. Дум… дум! Дум… дум!

Майк Неш остана възхитен от целеустремеността на детето. Отвори още малко вратата и изчака то да го види.

Чарли усети движението и надникна над горната пречка с големите си кафяви очи. На бебешкото му лице се изписа широка усмивка. Изправи се на пръсти, разпери ръце и изписка:

— Тата! Тата!

Майк Неш грейна от радост. Не беше виждал малчугана от седмица. Той влезе в стаичката, хвана Чарли под мишниците, вдигна го и го сложи да седне на коляното му. Целуна го по гладката зачервена бузка, после го погъделичка по вратлето. Чарли се закиска.

— Здрасти, Чък — прошепна Неш. — Липсвах ли ти?

Чарли протегна пухкавите си ръчички, плесна баща си по лицето с удивителна сила, после се опита да стисне колкото можеше повече от кожата му. Неш се освободи, като тръсна глава и започна да трака със зъби към пръстчетата на детето. Чарли дръпна ръцете си и изписка от удоволствие.

Неш го постави на масата за повиване, разкопча пижамката на момченцето и с бързината на морски пехотинец, разглобяващ личния си автомат, се захвана за работа. Разгъна нов памперс и го подготви за слагане. В същото време дръпна изцапания назад, но преди да го отлепи, постави салфетка върху слабините на Чарли, в случай че реши да се изпишка точно в този момент. Беше усвоил тези трикове от печалния си опит с най-голямото момче. Неш хвърли стария памперс в кошчето, избърса дупето на бебето с мокра кърпичка и закрепи чистия.

Взе детето и слезе на долния етаж. Неш спря пред входната врата и погледна през прозорчето. Опита се да си спомни какво е чул миналата вечер за времето. Пътуването от един континент до друг можеше сериозно да те обърка. Беше се прибрал късно вкъщи и всички деца спяха. За съжаление толкова бяха свикнали с постоянните му заминавания, че никой не беше останал да го посрещне. Неш въведе охранителния код и изключи алармата. Открехна входната врата и надникна навън. Въздухът му се стори по-влажен отпреди. Пролетта като че ли най-сетне бе дошла.