В случай на опасност

8.

— Къде, по дяволите, е Мич Рап?

Въпросът бе хвърлен като ръчна граната във вражески окоп. Около полираната махагонова маса в заседателната зала всички изтръпнаха от страх. Едни сведоха очи, други се покашляха неловко, а един от присъстващите дори стана и се запъти към вратата. Един по един обаче всички вдигнаха погледи към жената, която седеше на другия край на масата. Като директор на ЦРУ тя бе прекият началник на Рап.

Айрини Кенеди погледна към задалия въпроса от другата страна на абсурдно дългата маса. Беше юрист, разбира се. Напоследък всички се водеха юристи — агентите на ФБР от лявата й страна, хората от Министерството на правосъдието от дясната, дори неколцината посетители от Държавния департамент вероятно бяха завършили право. Тя умишлено бе оставила юристите си в Ленгли, за да участва без тях в това ранно сутрешно заседание. От тактическа гледна точка това беше разузнавателна мисия и за тази цел бе довела двама души с много опит в тези работи. Кенеди погледна противника си отсреща. През последните две седмици постоянно слушаше оплаквания от него. Сега, наблюдавайки за първи път начина му на работа, тя се почуди как е възможно двама родители така да се провалят в даването на най-елементарно възпитание на детето си.

Уейд Клайн беше новоназначеният началник на Отдела за защита на личната тайна и гражданските права към Министерството на правосъдието. Изглеждаше привлекателен, поне преди да си отвори устата, след което губеше целия си чар. Новата служба в министерството бе създадена, за да замазва очите на радетелите за граждански права в Капитолия, които мислеха, че Съединените щати са станали полицейска държава. Преди да поеме поста, Клайн беше работил десет години като прокурор в щата Ню Йорк.

— Е? — с очевидно нетърпение настоя той.

Кенеди запази непроницаемо изражение. Беше се учила на шпионски хитрини лично от Томас Стансфийлд, една легенда от епохата на Студената война. Подобно на учителя си, тя бе известна с невъзмутимото си спокойствие — уважавана от повечето, мразена от малцина и всяваща страх у повече хора, отколкото подозираше. Всичко това вървеше заедно с поста, разбира се. Тя беше директор на Централното разузнавателно управление и човек лесно можеше да си представи, че тази иначе елегантна и симпатична жена има и тъмна страна.

Кенеди погледна Клайн и си наложи да запази спокойствие. Трийсет и девет годишен, той все още беше твърде млад, за да се перчи така, и достатъчно опитен, за да знае, че не трябва да го прави. Тя бе видяла доста хора като него да идват и да си отиват. Само преди пет месеца нюйоркчанинът не би имал никакъв шанс да я изнерви, но много неща се бяха променили оттогава. Нямаше съмнение кой е източникът на недоволството й. В началото на всичко стоеше едно травмиращо събитие, което я бе тласнало по наклонената плоскост към съмнения и обида — събитие, което всеки ден се опитваше да забрави.

— Въпросът не е чак толкова сложен — изтъкна Клайн.

Седеше по риза, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави.

Кенеди набърчи чело, сякаш изследваше причудливо насекомо.

— Господин Рап не е на разположение — изрече с равен тон.

— Не бил на разположение? Звучи доста неопределено.

— Така е.

— Бихте ли конкретизирали? — Клайн замълча, записа си нещо, после пак погледна Айрини. — Къде е?

Очевидно този човек бе свикнал да се перчи пред заседателите в съдебни зали. Нима очакваше от нея да издаде местонахождението на най-опитния си антитерорист пред назначения с връзки политически пъдар на министерството. Леко подразнена от арогантността му, тя отговори:

— Местонахождението на господин Рап не е ваша работа.

— Изобщо не съм на това мнение, госпожо Кенеди.

Въпреки че бе предупредена от юриста си, дебелоочието на Клайн я шокира. Тя свали очилата си.

— Директор Кенеди, господин Клайн. Или доктор Кенеди, ако предпочитате.

На лицето му се изписа надменна, самодоволна усмивка.

— Доктор, директор, все едно.

Кенеди не помръдна. Не смяташе да спори повече. Мислите й потекоха в доста нетрадиционна посока, чудеше се какви слабости може да има този човек. И как ли би реагирал на болка?

— Да се върнем на Рап, ако обичате. — Клайн почука по бележника си, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Повече от месец искам да се срещна с този човек и да ви призная, търпението ми се изчерпи.

— Господин Рап е много зает.

— Всички сме заети, госпожо директор.

— Някои са по-заети от други — заяви тя, издавайки леко раздразнение.

Той не пропусна да забележи промяната в тона й. Кимна, сякаш казваше: „играта започва“, и пак повтори:

— Къде е той?

— Знам, че сте сравнително отскоро във Вашингтон, но със сигурност знаете, че голяма част от информацията, с която работим, е поверителна.

— Ще ми кажете ли поне дали е в страната?

— Не, освен ако не получа разрешение от президента или не ми докажете, че по някакво чудо сте получили право на достъп до секретна информация, което е малко вероятно при вашето служебно положение.

Последното бе не толкова фин намек, че постът на Клайн е с доста степени по-нисък от нейния в йерархичната структура на държавните служби.

Клайн сложи капачката на писалката, прибра я в джобчето на ризата си и затвори кожената си папка.

— Не се отказвам лесно, госпожо директор. — Изправи се и взе сакото си от облегалката на стола. — Това е последно предупреждение. Ако Мич Рап не се яви в кабинета ми до една седмица, гарантирам ви, че ще направя живота ви много труден.

Кенеди почувства, че губи контрол над гнева си. От една страна, й се искаше да освободи чувствата си, да даде урок на този самовлюбен глупак, но разумът я караше да се сдържи. Интуицията й подсказваше, че колкото и голямо удовлетворение да й достави, избухването ще е грешка. Тя запази мълчание.

Той стигна до вратата и там спря.

— А, още нещо. — Отвори папката и погледна записките си. — Имате и един служител на име Майк Неш.

Кенеди се втренчи в него. Не знаеше дали да приема изказването му за проста констатация или за въпрос.

— Искам да се яви в кабинета ми в понеделник сутринта. Ако не дойде, ще изпратя ФБР да го търси.

Клайн затвори папката и излезе.

Един по един другите около масата се обърнаха към Кенеди. Тя сякаш не ги забелязваше, още седеше загледана във вратата. Този негодник току-що бе отправил открита заплаха към началника на най-могъщата разузнавателна служба в света, което означаваше, че или е луд, или има нещо срещу нея. Фактът, че се беше захванал с Рап, не я изненадваше. От години много хора се интересуваха от него. Неш обаче беше друга работа. Кенеди бе положила големи усилия да го запази в тайна. Той все по-често ръководеше някои от най-деликатните мисии на управлението.

Един от двамата, които беше довела, се наведе и й прошепна:

— Току-що получих съобщение от управлението. Трябва спешно да отидеш.

Тя го погледна загрижено.

Роб Ридли беше заместник-директор на Службата за тайно разузнаване. Той видя тревогата й и добави:

— Не е това.

Ридли знаеше какво й мина през ума. Евакуация. От 11 септември високопоставените държавници неведнъж бяха изкарвани от града при най-малкия слух за проблеми. През последните години се случваше по-рядко, но наскоро бяха получили информация, че се готви нещо сериозно.

— Онова нещо… преди малко са започнали.

— Кое нещо?

Ридли се огледа за секунда.

— Онова нещо в Афганистан.

— А, това ли?

— Да, това. Сигурно не мислиш да провеждаш такъв разговор от тази сграда.

Кенеди огледа заседателната зала в Министерството на правосъдието и се замисли за Рап и Неш. Погледна часовника си. Да, сега беше времето. Знаеше какво правят. Лично следеше този случай. Тя махна на Ридли да тръгва и учтиво се престори, че не забелязва неколцината други от присъстващите, които искаха да й кажат нещо.

Когато стигнаха до асансьорите, отново започна да я гложди едно неприятно чувство. От Ленгли изтичаше информация. Във вестниците се бяха появили обвинения, болезнено близки до истината. Комисията по разузнаването все повече започваше да им пречи, а сега трябваше да се занимава и с онзи нахален прокурор, който се опитваше да си спечели лесна слава. Обхвана я предчувствие като за наближаваща буря във влажен летен ден.