В случай на опасност

58.

След като министър Ингланд излезе от залата, няколко сенатори поискаха петнайсетминутна почивка, за да прочетат показанията на генерал Гарисън. Лонсдейл не се опита да отхвърли искането поради простата причина, че трябваше да събере мислите си и да реши как да действа по-нататък. Върна се в кабинета си в „Дирксън“ и повика Уосън и неколцина старши членове на екипа си. Всичките бяха на мнение, че засега трябва да се откаже от случая „Лиланд“ и да изчака военните да довършат разследването.

Тъй като никой още не беше чел показанията на генерал Гарисън, един от помощниците й ги прочете, докато около нея още се водеха спорове какво да прави по-нататък. Никъде в показанията на Гарисън не се споменаваше, че Рап е бил и заплашвал затворници. Това напълно противоречеше на показанията на Лиланд, който описваше с подробности издевателствата на агента. Уосън беше скептичен. Изтъкна, че всички твърдения на капитана ще бъдат поставени под съмнение, след като прекият му началник на практика го бе нарекъл лъжец.

Лонсдейл обаче имаше нужда от нещо, за което да се залови. Нямаше намерение да свие знамената само защото Ингланд я е изложил пред колегите й. Искаше да удари, и то решително. Заяви, че смята да го постави на кръстосан разпит за насилието над затворниците и хората й трескаво се заеха да измислят въпроси, с които да започне. Очакваха се пет до десет минути за внасяне на искания и други формалности, преди да дойде ред да разпитва Рап.

На връщане към залата Лонсдейл попита:

— Какво става? Много си мълчалив.

Уосън сведе поглед:

— Достатъчно добре те познавам и знам, че няма смисъл да казвам нищо.

— Не си ли съгласен с мен?

— Много често се случва мненията ни да се разминават.

— Да, но обикновено казваш своето.

— Мисля, че вече достатъчно ясно ти казах какво мисля по този въпрос. Министър Ингланд го обясни доста добре.

— Министър Ингланд е лакей на капиталистите — измърмори Лонсдейл, като се усмихна престорено на един сенатор, с когото се разминаха.

— Опита ли се да разгледаш нещата достатъчно непредубедено, за да разбереш какво става?

Тя замълча за момент, след което отговори:

— Разбира се. Винаги го правя.

— Глупости — сряза я Уосън. — Вие политиците сте като родители. Съставяте си някакво мнение и то ви става като родно дете. Не сте обективни.

— Не е вярно.

— Абсолютно вярно е и министърът на отбраната току-що го доказа.

— Как?

— Като ни напомни, че Рап е на наша страна.

— Не съм много сигурна — пренебрежително отвърна Лонсдейл.

— Боже мой — изръмжа Уосън, — понякога си непоносима. Нима мислиш, че терористите са на наша страна?

— Не говори глупости.

— Отговори ми тогава… на чия страна е Рап? Ако четем досието му, изглежда, че е привърженик на максимата „Да избием всички врагове“.

— Сега ти ми кажи нещо, Ралф — раздразнено измърмори шефката му. — Кой, по дяволите, е на страната на конституцията и Декларацията за правата?

— Историята е твоята ахилесова пета, Барбара. Съмнявам се, че искаш да чуеш мнението ми.

— Какво, по дяволите, означава това? — попита Лонсдейл, когато вратата на залата вече се виждаше в дъното на коридора.

— Тези два документа са родени с кръв. Те не са излезли изпод перото на хора като Джеферсън и не са се запазили само благодарение на високи идеали. Те многократно са били изцапвани с кръв.

— Понякога прекалено драматизираш.

— Ти пък се инатиш, както винаги.

Лонсдейл спря и хвана Уосън за ръката.

— Мислиш, че правя грешка, така ли?

— Барбара, министърът на отбраната току-що те направи за смях в собствената ти комисия. Това не би трябвало да става.

— Какво ще ме посъветваш да направя? — прошепна тя.

— Може би нищо. — Той сви рамене. — От самото начало те предупреждавах да не се захващаш с това.

— Не съм съгласна. Ние сме правова държава. Не можем да позволим на животни като Рап да правят каквото си искат.

— Изтъркано клише. Да не би да предпочиташ терористите да правят каквото си искат?

— Понякога ме вбесяваш.

Уосън я изгледа.

— Затова мълчах. Знаех, че няма да се вслушаш в съвета ми.

— По този въпрос — със сигурност.

Лонсдейл се обърна и влезе в залата. Неколцина от колегите й искаха да разменят няколко думи с нея, но тя мина покрай тях и седна на мястото си. След като бързо огледа присъстващите, удари с чукчето за начало.