В случай на опасност

15.

Тайнственият полковник заведе агента от ЦРУ в дъното на късия коридор, където спряха и размениха няколко думи. Без да ги изпуска от поглед, капитан Лиланд каза:

— Господин генерал, това не ми харесва. Не вярвам на тези шпиони.

— Няма да навреди, ако го изслушаме.

Гарисън най-после се беше разсънил. Бързо развилите се събития му бяха помогнали да проясни мислите си и сега се чувстваше в състояние, по-адекватно за командване. „Обърканата мисъл не е опасна само в сражение“ — помисли си. Преди минути цялата му кариера бе минала пред очите му като на филм, забързана последователност от кадри, която несъмнено щеше да завърши с трагична развръзка. Сега мислите му бяха съвсем други. Загледа двамата разговарящи мъже. Никога не му беше харесвало в базата му да се мотаят шпиони. Те бяха нахални копелета, които като че ли постоянно търсеха как да създават неприятности, но сега значението им за успешното водене на война беше може би по-голямо от кой да е друг период в историята. Онзи, който носеше нашивки на полковник, се обърна и отново се приближи.

— Сър, мисля, че трябва да го арестуваме — настоя Лиланд.

Гарисън вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Искам първо да чуя какво има да ни каже.

Вероятността човекът наистина да изпълнява мисия, възложена лично от президента, трябваше да се провери.

— Не очаквайте да чуете истината.

— Няма да навреди, ако го изслушаме, капитане.

— Господин генерал — започна Рап, като спря на няколко стъпки от тях, — извинявайте за тази сцена, но положението е сериозно.

— Нищо не извинява отношението ви към затворника, което видяхме — обади се Лиланд.

— Капитане, ако се интересувам от мнението ви, ще ви попитам.

— Това е база на Военновъздушните сили на Съединените щати. Нямате власт да заповядвате на когото и да било тук. Мисля…

— Мисля, че трябва да си затворите проклетата уста — сопна се Мич. — Аз съм висш разузнавач, капитане, което ме приравнява към редовен офицер. Длъжността ми е специален съветник по тероризма на директора на ЦРУ, директора на Националната разузнавателна служба и Националния съвет за сигурност. Личен приятел съм на министъра на отбраната и президентът има номера ми на копче за автоматично набиране, затова, ако нямате някакви други по-високи пълномощия от онова, което ви позволяват тези две скромни нашивки на пагона, по-добре се омитайте от стаята и ме оставете да разговарям с генерала.

Лиланд се изчерви. Рап реши, че най-после му е затворил устата, затова се обърна към командира на базата и продължи:

— Бих искал да ви се извиня за всичко това. Методите ми не са приятни за гледане. Ако ви бях предупредил какво смятам да правя, нямаше да разрешите.

— Затова решихте просто да се промъкнете, така ли?

— Да.

— И да ме оставите в неведение.

— Така никой няма да ви обвини за нищо.

— Ами белезите върху затворниците? Как щях да ги обясня?

— Не беше умишлено. Той се опита да ме ухапе.

Рап погледна монитора; двамата офицери също се обърнаха. Хагани още седеше вързан за стола. Окървавеното му лице изглеждаше ужасно. Мич се намръщи:

— Е, не е толкова сериозно, колкото изглежда.

— Достатъчно сериозно изглежда, господин… — Генералът остави въпроса недовършен.

Рап се поколеба за момент, но после си помисли: „Е, какво пък, вече достатъчно съм затънал.“

— Рап… Мич Рап.

— За ЦРУ ли работите? — попита Гарисън.

— Да.

— Шпионин сте — измърмори Лиланд.

— Специалист антитерорист.

— Какво точно включва това? — поинтересува се генералът.

— Включва работа с хора като тези. — Рап посочи екрана.

— „Работа“ — повтори Гарисън. — Доста неясно звучи.

— Ние работим в различни сфери, генерале. Не очаквам някой, който носи униформа като вас, да одобри напълно онова, което правя. Вие в армията имате свои правила… дисциплина. Трябва да поддържате боеспособността си. Аз… аз съм от хората, които се промъкват в тила на врага под прикритието на нощта, за да му пререже гърлото.

— В това ли се опитвате да повярвате, за да можете да спите нощем? — измърмори Лиланд, като скръсти ръцете си и го погледна презрително.

Рап вдигна глава и внимателно изгледа капитана. Изобщо не се интересуваше какво мисли този офицер все още с жълто около устата, но трябваше да спечели достатъчно време за Неш и момчетата, затова се налагаше да включи и него в спора.

— Спя като къпан, капитане. Ами вие?

— Точно заради хора като вас губим войната.

Мич вдигна вежди:

— Не знаех, че губим.

— Това е война на умове и сърца, знаете го. Нищо не печелим, като изтезаваме пленници, за да им изтръгваме лъжливи самопризнания.

— Лъжливи самопризнания… затова ли си мислите, че съм тук? Онзи човек в стаята… знаете ли изобщо кой е той?

— Няма значение кой е и какво е направил. Като офицер в американската армия, аз съм се клел да спазвам Женевската конвенция.

— Също така сте се клели да защитавате и отбранявате Съединените американски щати. Кой стои на първо място, Женевската конвенция или родината ви?

— Еднакво важни са.

— Сигурен съм, че във вашия малък подреден свят е така, капитане, но в истинския свят, от другата страна на бойната линия, нещата не са толкова цивилизовани.

— Тук грешите, господин Рап.

— Нима? Много обичам да слушам поучения от контета с изтупани униформи, които си мислят, че знаят как стоят нещата. Разкажете ми как, капитане. Кажете ми колко терористи сте убили. Кажете ми колко пъти сте раняван.

Лиланд премести тежестта си от единия крак на другия и вирна надменно брадичка.

— Господин генерал, мисля, че си губим времето. Ще разрешите ли да го арестувам и да го затворя в килия?

Капитанът постави ръка върху кобура на хълбока си.

— Капитане — спокойно го предупреди Рап, — ще счупя китката ви, преди да измъкнете това нещо от кобура.

— Успокойте се, капитане — каза Гарисън. — Искам първо да го изслушам. Така… — обърна се към Рап — … за каква секретна информация говорехте?

Информацията наистина беше секретна и сега Рап трябваше да реши каква част от нея да издаде пред двамата. Съвсем оправдано би било, ако поиска капитанът да излезе, но той не искаше да му даде възможност да види какво става навън. Затова се налагаше да им разкаже силно съкратена версия за истинското положение.

— Преди около месец заловихме терористична група на „Ал Кайда“, готвеща се да проникне в Щатите. Няколко седмица по-късно разкрихме втора. При разпитите установихме тревожния факт, че членовете на двете групи са отлично обучени командоси. Бяха разузнали щателно целите си. Бяха прехвърлили предварително оръжията си и не става дума само за автомати… става дума за мощни експлозиви, запалки, дистанционни взриватели — сериозен арсенал. Можеха да нанесат сериозни поражения. Във всеки случай при разпитите…

— Имате предвид мъченията — прекъсна го Лиланд.

Рап погледна старшия офицер и предупреди:

— Господин генерал, при цялото ми уважение, ако този каже още една дума, ще го просна на земята. И повярвайте ми, никой няма да ме накаже за побой над някой всезнайко с нисък чин, който се опитва да ми пречи при опитите да предотвратя терористично нападение на територията на Съединените щати. Внимателно чуйте какво ще ви кажа… и двамата. Тази операция — тайното ми посещение във вашата база — е в отговор на сериозна разузнавателна информация, че има и трета терористична група, все още неразкрита. — Той замълча за момент, за да осмислят чутото. — Точно така, има още една група. Осем до десет добре обучени мъже.

— Какво искате от тези двамата — попита генерал Гарисън, — след като вече сте заловили другите?

— Заловихме само обикновени бойци. Никой от тях не е участвал в подбора и планирането на нападенията.

Генералът кимна и посочи двата монитора:

— Ами тези?

— И двамата са високопоставени терористи. Всъщност малко преди да се появите, Ал-Хак преговаряше за споразумение.

Гарисън сведе очи за момент, после попита:

— Какво очаквате от мен?

— Върнете се в леглото. Престорете се, че не сте разбрали нищо. Сутринта ще си заминем и да се надяваме, че ще съберем достатъчно информация, за да разкрием третата група и да я обезвредим, преди да е започнала да действа.

Дори в момента, в който изричаше тези думи, Рап съзнаваше, че няма да стане. Въпреки това трябваше да опита.

Командирът на базата погледна адютанта си. Отново се обърна към Рап:

— Дайте ни една минута да го обсъдим.

— Разбира се. Вие командвате, генерале.

Мич остана на мястото си между тях и коридора, водещ към изхода.

Генерал Гарисън и капитан Лиланд се отдалечиха в другия край на помещението.

— Какво мислиш? — тихо попита командирът.

— Този човек не ми харесва. Не му вярвам. Мисля, че лъже.

— Не те питам дали да започна да излизам него, капитане. Очаквах малко по-обосновано мнение.

— Извинявайте, господин генерал. — Лиланд замълча за момент, отърси се от личната неприязън и продължи: — В такива ситуации онова, което носи неприятности на командира, не е самото престъпление. Вие не сте направили нищо нередно, сър. Онова, което може да ви донесе неприятности, е потулването на случая. Много често се получава например, когато се опитате да направите услуга на приятел… някой стар другар от академията.

Лиланд погледна за миг Гарисън. Сякаш двамата имаха някаква скрита тайна. След като генералът не реагира, продължи:

— Започва невинно, защото си мислят, че никой няма да разбере. Обикновено обаче ги хващат и започват проблемите. Вместо само един да пострада, двама, трима, четирима… дори десетки души провалят кариерата си.

— Искаш да кажеш… че ако си легна и се престоря, че не съм видял нищо, някой в крайна сметка ще научи, че съм знаел, че е бил тук.

— Да, а също, че се е представил за офицер от армията, че е издевателствал над затворник и Бог знае още какво.

— Мислиш, че трябва да го арестуваме, така ли?

— Да! — убедено отговори Лиланд. — Така не правите нищо нередно, сър. Просто действате по устав.

— Ами тази трета терористична група?

Генералът явно не осъзнаваше опасността не само за кариерата на капитана, а и за своята. Това не се хареса на Лиланд.

— Ами сенатор Лонсдейл? Как мислите, че ще реагира, когато узнае за това? Повярвайте ми, сър, не ако узнае, а когато узнае, тя ще поиска главата ви на тепсия. Ясно го каза, преди да тръгне. Това ще е краят на кариерата ви, господин генерал.

Гарисън погледна агента от ЦРУ в другия край на помещението. Той бе прав. Наистина щеше да е по-добре, ако изобщо не беше ставал от леглото. Погледна на двата монитора двамата фанатици в стаите за разпит. Голяма каша.

— Хубаво, но как ще спим спокойно, ако казва истината — заразмишлява на глас генералът. — Ако бъде извършено терористично нападение.

— Няма доказателства за това, сър. На шпионите това им е работата. Да гонят духове. Да всяват излишна паника.

— Това не означава, че не казва истината.

Лиланд въздъхна нервно:

— Не е наша работа да решаваме.

— Значи според теб трябва да го арестувам.

— Да, сър. Това е най-разумното.

— И какво после?

— Ще докладвате на началниците си и те ще решат какво да правят.

Гарисън се замисли дълбоко. Не можеше да се отърси от чувството, че допуска грешка, но нямаше какво друго да направи.

— Добре — измърмори вяло, — сложи го в карцера и информирай централното командване.

— Слушам!

Лиланд грейна от удоволствие и отдаде чест.

— Още нещо. Не искам да се вдига шум около това. Да не плъзват слухове. Искам да остане между нас двамата и момчетата от охраната в другата стая. Пентагонът и президентът могат да погледнат със съвсем друго око на ситуацията.

— Съмнявам се, сър.

Лиланд се обърна, за да арестува Рап.

— И още нещо, капитане.

Адютантът спря и погледна командира си.

— Не бъди толкова самодоволен. Имам чувството, че един ден и двамата ще съжаляваме, че изобщо си ме вдигнал от леглото.