В случай на опасност

71.

Карим седеше на задната седалка, точно зад Хаким. Приятелят му беше в твърде мрачно настроение след успехите през този ден. Карим бе свикнал той да е онзи, който постоянно мълчи и се мръщи, и сега, когато ролите се бяха разменили, се чувстваше неловко. Не му харесваше, когато иначе жизнерадостният му приятел се опитва да помрачи радостта му от победата. Карим искаше да разведри обстановката, но до целта оставаха само няколко минути. След нападението щяха да имат предостатъчно време, но нямаше да бъдат сами. Ахмед щеше да е с тях.

Ахмед беше единственият, когото Карим бе решил да остави жив. Вече бяха достатъчно близо, за да използват радиостанциите, и той натисна копчето за предаване.

— Томас, как е положението?

След кратко изпращяване от радиостанцията се чу:

— Добре е. Идват все повече хора.

Карим се намръщи и се замисли дали мерките за сигурност са затегнати. При нормални условия не би задал такъв въпрос по радиостанцията, но така или иначе американците трудно можеха да ги спрат.

— Засилиха ли охраната?

— Има малко повече патрули, но не е нещо, с което да не мога да се справя.

— Хубаво. Ще се видим скоро.

Карим остави радиостанцията на седалката и погледна отражението на Хаким в огледалото.

— Готова ли е караваната?

— Да.

Той се замисли за плана. С малко късмет утре следобед щяха да са в Канада. В Ашбърн, на не повече от двайсет минути от сегашното им място, ги чакаше каравана, заредена с провизии.

— Докъде можем да стигнем, без да зареждаме?

— Айова — кратко отвърна Хаким.

На Карим му писна от мусенето на приятеля му.

— Какво ти става?

— Нищо.

— Не ме лъжи. Ти си ми като брат. Знам, че нещо те измъчва. Кажи ми. Искам да чуя.

— Променил си се — измърмори Хаким, като даде мигач и зави наляво по „Доли Медисън“.

— Всички се променяме с възрастта.

— Невинаги за добро.

— Намекът ти не ми харесва.

— Едно знам със сигурност. Не ми харесва как си промил мозъка на ония момчета.

— На никого не съм промивал мозъка. Тези мъже са велики воини и ще пожертват живота си в най-великата битка на нашето време — убедено заяви Карим. — Не ги упреквай.

— Не упреквам тях. Упреквам тебе. Ти си приел този култ към смъртта и безотговорно се разпореждаш с живота на другите. И за какво? За да задоволиш собственото си… — Хаким поклати глава и замълча.

— Кажи го! — сопна се приятелят му.

— Не искам.

— Кажи го. Заповядвам ти!

Хаким погледна приятеля си от детинство в огледалото.

— Винаги сме били равни. Виждам, че вече не е така.

— Равни сме, но не в разгара на военна операция. Тогава може да има само един командир.

— В колата сме двама. Двама приятели, които са израснали заедно. Един от нас явно е забравил това.

— А пък един от нас — заяви Карим — е станал мекушав от прекалено много пътуване.

— Мекушав? По-добре да ме нарекат мекушав, отколкото безотговорно да жертвам живота на други хора.

Карим стисна зъби.

— Грижа ме е за тези мъже повече, отколкото можеш да си представиш.

— Защо тогава ги пращаш на смърт?

— Какъв си глупак! — Карим се хвана за облегалката и се наведе напред. — Ние нямаме скъпи бойни самолети и ракети с лазерно насочване. Това е нашият начин да воюваме. Това е начинът да ги победим. Шестима храбри мъже ще дадат живота си днес, но ти си прекалено заслепен от собствените си емоции, вместо да им се възхищаваш.

— Ти пък си прекалено заслепен от манията си за величие. Ако идеята толкова ти харесва, защо не отиде с тях?

Карим се тръсна на седалката. Изруга тихо приятеля си, а после себе си, че е имал глупостта да повдигне темата. Когато минаваха над магистралата за летището, видя гората отляво и няколко покрива отдясно.

— Да не пропуснеш завоя! — извика.

— Знам пътя — измърмори Хаким.

Карим се изкушаваше най-накрая да го постави на мястото му, но нямаха време. До целта имаше по-малко от минута. Той грабна радиостанцията и натисна копчето за предаване.

— Томас, ще сме при теб след по-малко от шейсет секунди. Прието?

— Прието.

Карим погледна назад и видя микробуса да завива на няколко метра след тях. Бяха само на петдесетина метра от големия криволичещ обслужващ път, водещ към върха на хълма. Той отправи мълчалива молитва към Аллах и се благодари на предвидливостта си, че е оставил Ахмед в гората да наблюдава мишената. За секунда само си представи колко изнервящо би било да кара по този път, без да знае какво го чака на пропускателния пункт.

Хаким зави и даде газ. Микробусът ги следваше.

— Бойци — заговори Карим по радиостанцията, — помнете на какво съм ви учил. Движете се заедно, не използвайте асансьора и отидете направо при основната цел.

Пътят зави надясно и целта се показа пред тях. Шестетажната постройка не се отличаваше с нищо от всяка друга административна сграда в околността. Дори кабинката на охраната отпред изглеждаше като на обикновен паркинг. Хаким направи ляв завой и спря пред нея. Смъкна стъклото на прозореца си и посочи към задната седалка. Карим започна да смъква своето стъкло и когато пазачът се приближи, го погледна през черните си очила, усмихна се и го застреля в лицето. Още преди трупът да падне на земята, един от хората на Карим слезе от микробуса. Приближи се до кабинката на охраната и постави кубче пластичен експлозив под вратата. Двамата дежурни от другата страна на дебелото бронирано стъкло още не можеха да осъзнаят какво е станало.

Хаким даде газ. Спря веднага вляво, на едно празно място, и в този момент отекна взрив. След няколко секунди се чуха четири изстрела и микробусът мина с висока скорост покрай тях с четирима мъже, застанали на страничните стъпенки и хванали се за горния багажник.

— Томас, ти също можеш да стреляш. — Карим се усмихна, горд от себе си, и като взе решение в последния момент, нареди на приятеля си в колата: — Последвай ги.

Той се обърна и го погледна смаян:

— Ама това не беше в плана.

— Знам, но искам да ги видя как влизат в сградата.

— Не е разумно.

— Всичко е наред. Както виждаш, хванахме ги абсолютно неподготвени. Това е поредното доказателство за самонадеяността им.

— Ще направя обратен завой и ще се махаме оттук. Нали няма да решиш да влезеш с тях?

— Не. — Карим потупа приятеля си по рамото. — Тръгвай! Искам да се насладя на този велик момент. Искам да видя как влизат в сградата.

Хаким вдигна крака си от спирачката и натисна газта. Стигнаха до ъгъла на постройката и рязко завиха наляво. От тази страна две крила на сградата се събираха под формата на буквата V. Микробусът бе минал през тротоара, бе съборил един пилон за знаме и беше спрял на около двайсет метра от главния вход. Мъж и жена излязоха от сградата и се отдръпнаха да направят път. Първият боец от колоната не им обърна внимание, но вторият завъртя карабината си, стреля два пъти и улучи двамата служители в главите.

— Виж ги! — гордо възкликна Карим.

Младежите влязоха в сградата и отвътре се чу стрелба. Карим погледна към шестия етаж. Натам бяха тръгнали хората му. Към главния щаб във войната срещу исляма. Това нямаше бъде отразено от медиите толкова шумно, колкото другите взривове, но щеше да нанесе много по-голяма вреда на американците. Карим с трепет си представи най-добрите стратези на Америка, намиращи се в този момент на последния етаж на сградата — в Националния антитерористичен център. Бяха се събрали, за да търсят изход от кризата, опитваха се да открият мъжете, които в този момент прекрачваха прага им. Психологическият удар щеше да бъде катастрофален. Защо не можеше да бъде там и да види лицата на самодоволните американци, когато неговите момчета ги покосяват с куршумите си?

— Тръгвам — заяви Хаким.

— Чакай! — Той надникна през прозореца. Чу първия взрив и изпита непреодолимо желание да отиде при хората си. Колата тръгна. — Само още мъничко!

Хаким натисна силно спирачката и се обърна:

— Ако искаш, слизай. Аз се махам.

— Добре — тъжно отговори Карим. — Тръгвай.