В случай на опасност

28.

Лиланд чакаше на опашката в стола, като буташе табличката си. Понеже не можеше да използва дясната си ръка, предпочете спагетите пред месото, което трудно се режеше дори с две здрави ръце и остър нож. Подмина салатите, взе парче торта с боровинки и едва тогава дойде най-трудният момент. Той се обърна и погледна огромното помещение. Тази част никога не беше приятна — да си намери място за сядане, за предпочитане до някого, който му харесва.

Столът беше полупразен. Лиланд се огледа за познати лица, но не видя. Обикновено по това време беше дежурен, но Гарисън му беше дал почивка. Избра свободна маса, остави таблата си и отиде при щанда с напитките. Взе си чаша, напълни я с лед и си наля диетична кока-кола. Върна се на масата, седна и отпи. Замисли се за командира си и за съвета, който му беше дал — да изчака четирийсет и осем часа, преди да подаде официална жалба.

Лиланд се изкушаваше да не се подчини на генерала, но не знаеше на кого да вярва. Бяха станали толкова много нередности, че главата го заболяваше само като си помислеше за компромисите, които го караха да направи. И накрая, за капак, Гарисън поиска да си поговорят насаме. Неофициално. Като между войници. Думите на генерала бяха по-болезнени от ударите на оня фашист от ЦРУ. Гарисън му каза, че всички мислели Лиланд за труден характер. Не било само негова оценка, а и на предишния му командир. Вече бил пропуснал едно повишение в майор. Гарисън му обясни, че е станало така, защото не го харесвали нито по-висшите офицери, нито подчинените му войници.

Ясно му заяви, че ако иска способностите му да бъдат оценени и да расте в йерархията, трябва да престане да се държи като задник. „Все едно сме на състезание по популярност“ — помисли си Лиланд. Това противоречеше на всичко, което го бяха учили. Тук не беше гимназия. Повишенията не зависеха от популярността. Бяха във война, а по време на битки се гледаха резултатите, талантът и постиженията. Важни бяха действията, а той действаше.

В предишното му поделение имаше двама души приблизително на неговата възраст, които бяха повишени. Лиланд го прие като лична обида и го отдаде на факта, че командирът не го харесваше. Сега отново служеше при командир, който не го харесваше.

Заби вилицата си в разварените спагети и намери парче пилешко месо. Опита се да завърти вилицата, но не успя. Засрами се от несръчността си и се огледа, за да се увери, че никой не го гледа. Доволен, че е останал незабелязан, той се приведе и несръчно набута спагети в устата си. Почувства как гъстият сос потича по брадичката му и грабна салфетка. Докато се бършеше, се замисли за предишния си командир. Той не беше завършил военна академия и това обясняваше ненавистта му. Лиланд винаги бе чувствал такова отношение сред офицерите, които са получили образование в по-малко реномирани учебни заведения. Гарисън обаче беше завършил академията. Дали просто Лиланд бе от онези офицери, които никога не спечелваха симпатията на висшестоящите? Не знаеше, но не изключваше тази възможност. Той в нито едно отношение не отговаряше на стандартите и очакванията на командирите си.

Всичко, което се случваше, беше крайно нередно. Лиланд се чувстваше като разглобен. Китката му пулсираше, окото го болеше, но най-тежко бе наранена честта му. Да нарушиш правилата беше едно, но това бе много по-лошо. Тези хора прекрачваха, пренебрегваха и поругаваха всеки закон, изграждащ гръбнака на военновъздушните сили на САЩ. Той никога не се беше чувствал толкова самотен, дори при ужасните извращения, на които го бяха подлагали старите курсанти през първата му година в академията. Това не беше справедливо. Той правеше всичко по устав. Заслужаваше да го повишат в майор, но не искаше да стане по този начин. Държеше командирите да оценят таланта и трудолюбието му. Каза си, че на много по-дълбоко, по-самоотвержено ниво желанието му е да получи справедливост. Предложението за бързо издигане до чин полковник беше чист подкуп. Наистина ли го мислеха за толкова безпринципен?

Лиланд не внимаваше и изсипа почти цяла вилица спагети върху униформата си. Изруга наум и остави прибора. Докато се бършеше, чу смях от близката маса. Обърна се и видя един майор и две медицински сестри да му се присмиват. Много добре познаваше другия офицер и го мразеше. Казваше се Клиф Колинс и беше завършил военновъздушното училище към Университета на Дакота. Беше атлетичен, красив, остроумен и доста самовлюбен. Всъщност бе ярък пример за всички недостатъци на системата за раздаване на офицерски звания.

Напрежението от последните няколко дни бе изчерпало търпението му. Той погледна сърдито Колинс и каза:

— Смешно ли ви се вижда, майоре?

— Извинявайте, капитане — отвърна Колинс с неискрена усмивка.

— Не изглежда да съжалявате, майоре.

Лиланд се втренчи заплашително в другия офицер. Изражението на Колинс се промени, усмивката му изчезна.

— Радвам се, че страданието на друг човек толкова ви забавлява — добави Лиланд.

Майорът кимна, поколеба се за момент, после измърмори:

— Е… не можеше да се случи на по-симпатичен човек. Добър апетит, капитане. Дами, да отидем да видим какъв филм дават.

Колинс и двете жени станаха и излязоха.

Лиланд ги изпрати с поглед. Нещо стегна гърдите му. Какво означаваше това? Нима Колинс знаеше какво се е случило и ако беше така, колко души още знаеха? Лицето му се изчерви от гняв. Във военните бази беше пълно с клюкари като в американска гимназия. От мисълта, че другите си шушукат за случката зад гърба му, започна да му се повдига. Всички бяха толкова разпасани! Той си помисли за нещо, което му бяха дали в академията. Спомняше си за него, когато се нуждаеше от напътствия, и от време на време то му напомняше кой е и за какво е тук.

Остави таблата на масата и тръгна направо към стаята си. Това, което търсеше, се намираше на дъното на шкафчето му и след няколко минути го намери между страниците на Библията. Взе тънката синя книжка и прочете на глас:

— „Ценностите на американската армия. Почтеност. Общото пред личното. Съвършенство във всичко, което правим.“

За него днес те означаваха много повече, отколкото преди десет години, когато ги беше чел за първи път като кадет. Защо генерал Гарисън не разбираше колко са важни? Продължи да преглежда книжката, която му бяха дали навремето в академията. На втората страница намери цитата, който търсеше:

Лиланд прокара пръсти по страницата и отново прочете думите на глас. Този път очите му се насълзиха. Когато свърши, си каза, че няма да направи първия компромис. Нямаше да се срещне с тях по средата. Нямаше да направи първата крачка. Щеше да им се противопостави. Щеше да им покаже какво означава да запазиш почтеността и честта си.

Затвори книжката, отново я прибра в Библията и се замисли какви възможности му остават. Ако не изиграе добре картите си, можеше много лесно да провали кариерата си. Ако уцели момента, можеше да се катапултира на висок пост. Но къде да отиде най-напред? Беше изолиран в база на хиляди километри от онези, които биха проявили най-голямо разбиране към него. На кого да се обади? Към кого да се обърне? Можеше да се оплаче в отдела за специални разследвания, разбира се, но това криеше много проблеми. Много хора вероятно биха го обявили за предател и старата гвардия, която все още командваше в армията, вече нямаше да му има доверие. Името му завинаги щеше да остане свързано със скандала, който със сигурност щеше да избухне. Нуждаеше се от някого, който да привлече вниманието върху него. Да разгласи случая, да покаже, че той е истинската жертва на това извращение на правосъдието.

Нервно закрачи напред-назад в малката стая. Замисли се дали да не се обади на някого от познатите си офицери от висшето командване, но никой не му се струваше подходящ. Кой би се съгласил да кръстоса шпаги с ЦРУ? Изведнъж спря, спомни си събитията от тази седмица и възкликна:

— Разбира се!

Изтича при малкото бюро, което използваше заедно с друг офицер. Премести няколко списания, разрови купчината отворени пликове, писма, химикалки и други боклуци и най-сетне я намери. Красива визитна картичка с щампа на златен орел по средата. Лиланд я грабна от бюрото и я вдигна, сякаш беше печеливш билет от лотария. Погали с пръст изписаното с релефни букви име и се почуди дали човекът, на когото беше, ще си го спомни. След кратко колебание реши, че ще си спомни. Това беше неговият шанс. Щеше да се обади във Вашингтон, да сигнализира за случилото се и тогава онзи арогантен глупак щеше да отговаря за всичко, което е сторил.

Грабна една от предплатените телефонни карти, които бе получил като бонус, и се замисли кое ще е най-безопасното място, от което да се обади. В момента във Вашингтон наближаваше обяд. Може би времето беше подходящо. Тръгна към вратата. За първи път днес се усмихваше. Докато бързаше по коридора, мислено се обърна към Рап: „Ще видим дали ще си толкова нахакан, след като приключа с теб. Ще съжаляваш, че си ме докоснал.“