В случай на опасност

54.

Неш се събуди от алармата на часовника в 6:30. Стана, без да мисли за миналата вечер или за каквото и да било друго. Знаеше, че ако не държи главата си наведена и не се съсредоточи, няма да успее да излезе от вратата. Късите панталони, чорапите, ризата и пуловерът бяха на стола в ъгъла на стаята, където ги беше оставил, преди да си легне. Вдигна ги и тихо слезе на долния етаж. В кухнята събу долнището на пижамата и си сложи екипа за тичане. Изпи чаша студена вода от чешмата, отиде при задния вход и отвори шкафа си. На горната полица имаше черен сейф с биометрична ключалка. Той постави десния си палец върху стъкленото прозорче и след секунда вратичката изпиука и се отвори. Имаше три пистолета с по два резервни пълнителя за всеки.

Неш взе един глок 23 от горната полица и издърпа затвора, за да се увери, че зарядната камера е празна. Дръпна рамата и зареди. Така в пълнителя оставаха още девет патрона. Той пъхна компактния 40-калибров пистолет в торбичката на кръста си заедно с ключовете и единия от мобилните си телефони, който не си направи труда да включи. Изключи алармата, докато отвори вратата, после пак я включи и излезе. Правеше всичко това машинално. „Добрите навици са ключът към успеха“ — обичаше да казва треньорът му по борба в училище. В Морската пехота пък му втълпяваха: „Дисциплината е това, което ни прави непобедими.“ Сега, на този още по-висш етап от битието си, Неш живееше с много по-простата максима: „Една грешка, и си мъртъв.“

Тичешком излезе на тротоара. На широката, оградена с дървета улица имаше спрени само две коли и те му бяха познати. Джипът „Ранглър“ беше на Гилсфордови, а хондата „Акорд“ — на Краусови. Той тръгна към парка „Закари Тейлър“. Дотам и обратно бяха пет километра и ако не ги вземеше за двайсет минути, вероятно целият ден щеше да му бъде черен. Допреди експлозията изминаваше разстоянието за по-малко от осемнайсет минути.

Неш тичаше по много причини, но най-важната бе, че физическото натоварване му помагаше да проясни мислите си. Беше взел най-трудните решение в живота си, докато тичаше. Бе разрешил най-трудните проблеми, пред които се беше изправял, и бе измислил как да се измъкне от не една безнадеждна ситуация. Тази сутрин не правеше изключение. Краката му започнаха по-леко да се отделят от паважа и той нагоди крачките си по пулсирането в слепоочията си. Най-много мислеше за Рори. Съжалението, че не е бил със семейството си, когато са имали нужда от него, го изгаряше като нажежен шрапнел. Някои неща трябваше да се променят. Не знаеше за какво, но беше сигурен, че Рори има нужда от него. Знаеше, че въпреки всичко, което й беше наговорил миналата вечер, жена му ще отиде в училището и ще се опита да заглади нещата.

— Това няма да стане — заяви задъхано Неш, докато бягаше.

Чакаше да му се обадят и да го извикат на Капитолия да даде показания. Кенеди бе дала ясно да се разбере, че няма да позволи да свидетелства на открито заседание. Ако Комисията по правосъдието закриеше заседанието, можеха да го принудят да отговаря, но иначе не. Нямаше представа какво ще излезе от тази каша, но Рап изглеждаше напълно уверен, че ще спечели. След това Неш си припомни другите задачи за деня. Някои бяха рутинни, като разговора, който трябваше да проведе с личния отдел за бюрократичните проблеми на един от подчинените си зад граница; други бяха по-деликатни. Например как да съобщи на Рап и Ридли, че е позволил на Крис Джонсън да остане още един ден в джамията. Мич навярно нямаше го упрекне, но Ридли сигурно щеше да побеснее.

Когато се върна вкъщи, Маги вече хранеше Чарли със скъпата бебешка храна, от която акото му миришеше толкова лошо. Неш целуна меката руса косица на бебето, после гъстата коса на жена си.

— Добро утро — поздрави, като отиде до умивалника за чаша.

— Добро утро — равнодушно отвърна Маги.

— Как спа?

— Отвратително. Ти?

— Учудващо добре.

Неш взе кърпа и избърса потта от лицето си.

— Не използвай кърпите за чинии, за да си бършеш потното лице — измърмори жена му, докато пъхаше лъжичка с бебешка храна в устата на Чарли.

Неш я погледна и се почуди как е разбрала. Остави кърпата и заобиколи масата. Бебето го погледна с глуповата усмивка, в ъгълчето на устата му се показваше нещо зелено. Майк се ококори и раздвижи устните си, сякаш казваше думата, която толкова беше харесала на детето миналия ден. Чарли зарита с крачета и я измънка. Маги изстена и опря челото си върху масата, отчаяна от едногодишния малчуган.

— Браво, скъпа — каза Неш и излезе, за да си вземе душ на горния етаж.

След трийсет минути пак слезе, гладко обръснат и облечен със сивия дизайнерски костюм, който съпругата му му бе подарила за рождения ден. Седна на компютъра в кабинета и отвори електронната си поща. От снощи се бяха получил девет имейла. Той бързо прегледа графата на подателите за името на Джонсън. Не го намери и се намръщи. Бързо отиде при етажерката и взе служебния си миникомпютър „Блекбери“. Бързо прегледа трийсет и четирите нови съобщения и пак не намери нищо от Джонсън.

С нарастваща тревога се замисли какво би могло да накара Джонсън да не спази часа на доклада. Не се сети за нито една добра причина, но за доста лоши. Коленичи и отвори един шкаф; вътре имаше сейф. Той постави палеца си върху прозорчето и вратичката се отвори. Вътре имаше телефон „Моторола“. Включи го и се обади в апартамента на Джонсън. След осем позвънявания телефонният секретар се включи и той затвори. Опита се да се свърже с мобилния телефон на агента, но попадна на гласовата поща.

Първите болки пронизаха лявото му слепоочие. Неш хвана главата си с две ръце и я притисна.

— Не, само не днес! Не днес!

— Добре ли си?

Майк вдигна глава и видя жена си, облечена за работа, на вратата.

— Да, всичко е наред.

Тя го погледна, сякаш знаеше, че лъже, но в същото време разбираше, че няма как да говорят за това.

— Роузи се обади преди малко. Има проблеми с колата, затова ще вземе автобуса. Ще наглеждаш ли Чарли, докато тя пристигне? Имам важна закуска с клиент.

Лека тревога обзе Неш. Намираше се в такъв период от брака си, в който и най-малката дреболия може да доведе до сериозни проблеми. Никой не обичаше да греши, а вчера Маги бе направила голям гаф с Рори. Сега обаче, упорита както винаги, вместо да се извини за поведението си и да забрави всичко, го подлагаше на това изпитание: „Докажи ми, че съм по-важна от работата ти. Покажи ми, че още ме обичаш.“

Тя много страдаше заради случилото се с Рори. Вероятно в момента мислеше, че е лоша майка. Неш бързо измисли как да съчетае нещата. И преди беше водил Чарли в службата; проблемът бе как да го върне вкъщи и да стигне до центъра на града за изслушването пред комисията в 9:30. Знаеше, че не могат да започнат навреме, защото половината сенатори щяха да закъснеят, затова каза:

— Да… Мога да го взема в службата и ще го оставя, преди да тръгна за изслушването.

Напрегнатото лицето на Маги придоби по-меко изражение, на устните й се изписа усмивка, макар и не на облекчение.

— Чудесно. Сега ще го приготвя.