В случай на опасност

53.

Карим запуши устата на негъра с парцал и събу обувките му. Приближи върха на ножа на няколко сантиметра от очите му и каза:

— Ноктите могат да пораснат отново, но пръстите не могат.

Беше чул един афганистанец да използва тези думи към британски парашутист, когото бяха заловили при една нощна битка. Тази вечер научи много. И преди това знаеше, че за да накараш някого да проговори, се иска талант, но не го беше оценил, докато не го наблюдава със собствените си очи. Имаше няколко основни принципа. Първо, че всеки проговаря. Колкото и да е силен, рано или късно пленникът винаги се пречупва. Единственият път, когато не стана, разпитваният не издържа на мъченията и умря от сърдечен удар. Другият основен принцип бе, че можеш да накараш всеки да каже всичко. В случая този урок беше по-важен за Карим. Пленникът беше в добра форма и изглеждаше още ненавършил трийсет. Сърцето му щеше да издържи много изтезания.

Не искаше да започва с въпроса дали е агент на ЦРУ, защото чернокожият щеше да признае, само и само да спре болката. Трябваше да го накара сам да каже за кого работи. Без подсказващи въпроси.

— В такива ситуации съм установил, че е най-добре да покажа на пленника, че съм сериозен. — Той погледна Абад, който стоеше зад негъра, и нареди: — Стисни го силно през гърдите.

Хвана десния крак на негъра и постави върха на ножа под нокътя на палеца. Втренчи се в ужасените му очи и каза:

— Мога да обработвам този пръст с часове.

Пленникът започна да се гърчи. Карим стисна крака и заби ножа под нокътя. Чернокожият застина от болка. След няколко секунди престана да се гърчи и задиша учестено.

— Отпуши му устата — нареди Карим на Абад. След като заповедта бе изпълнена, попита: — Кажи си името, ако обичаш. Истинското, което използваше, когато беше рейнджър.

— Тони… Тони Джоунс.

Той се усмихна:

— Не ти вярвам, но ще проверим.

Изправи се, взе един мобилен телефон от близката полица, набра номер и каза името на човека от другата страна на линията.

— Запуши му устата — заповяда след това.

— Не! — закрещя чернокожият. — Дори не знаеш дали лъжа, или казвам истината!

— Знам, че лъжеш.

— Не лъжа — проплака пленникът.

— Нима? Кажи ми тогава защо се опитваше да влезеш в склада от другата страна на коридора?

— Ами… само… оглеждах… Кълна се. Работата ми е да следя какво става тук.

Карим кимна на Абад отново да му запуши устата. Пленникът започна да се съпротивлява, но напразно. Когато устата му отново бе запушена, Карим пак пъхна острието под нокътя му и го размърда. Чернокожият се преви и се загърчи от болка. Той изчака да му мине и пак попита:

— За кого работиш?

След като извадиха парцала от устата му, пленникът измуча:

— Дърводелец съм. Работя за себе си. — Изви главата си назад. — Абад, моля те, кажи му. Ти ме познаваш.

— Той не те познава — изсмя се Карим. — Никой тук не те познава, нали?

— Не е вярно!

— Вярно е. — Карим вдигна ножа. Една капка кръв се стече по сребристото острие. — Още веднъж ще те попитам. Ако ме излъжеш, палецът си отива. И така… за кого работиш?

Очите на негъра се изпълниха със страх.

— Казах ти за кого работя! Работя за себе си. Не разбирам защо ми причиняваш това!

Карим даде знак и Абад отново пъхна парцала в устата на пленника. Този път се наложи и двамата да го държат, докато успеят. Карим седна върху десния му крак и когато го задържа сравнително неподвижно, заби ножа в палеца. Чернокожият започна да се мята, затова острието преряза не само този, а и съседния пръст. Писъците на пленника бяха заглушени от парцала, но той се гърчеше от болка. Карим го изчака да се успокои, след което бързо сряза оставащите сухожилия на палеца. Продължи в този дух още трийсет минути, като отряза още два пръста, докато накрая негърът, хлипащ неконтролируемо, изплю съкращението, което очакваше арабинът.

— ЦРУ!

Карим изпита странно чувство за победа. Бе успял да прекърши пленника, но това потвърждаваше най-лошите им страхове.

— Кой е шефът ти? — попита, като приближи устните си само на няколко сантиметра от ухото на черния.

Бяха отпушили устата му. Пленникът вече нямаше сили да се съпротивлява. Поколеба се, затова Карим заби ножа в остатъка от един пръст на десния му крак. Нещастникът понечи да закрещи, но Абад бързо грабна парцала. Набута го в устата му и изчака да млъкне.

— Кой е шефът ти? — повтори Карим.

— Майк…

— Майк кой? — изкрещя Карим, като го сграбчи за раменете.

— Майк Неш.

Карим го пусна. Името му беше познато. „Ал Кайда“ имаше информатори в саудитското и пакистанското разузнаване. В хода на подготовката Карим бе поискал информация за американските антитерористични операции. Искаше да знае с кого си има работа и как ще реагират на атаките му. Смяташе също да превърне преследвача в преследван.

— Майк Неш — повтори той. — Бивш морски пехотинец, женен, с четири деца, живее в Арлингтън или Александрия, не си спомням точно къде. За същия ли Майк Неш работиш?

Пленникът не отговори.

— За същия Майк Неш, който е подчинен на Мич Рап?

Негърът го погледна объркано и промълви:

— Кой си ти?

— Ах — весело възкликна Карим, — колко е приятно, когато врагът не знае кой си! Но нека да се върнем на онова, за което говорехме.

През следващия час той изтръгна от пленника толкова информация, колкото сметна за разумно. Знаеше, че за такъв агент някъде се води документация, но понеже нямаше как да я провери, нямаше смисъл да се задълбочава. Вместо това се съсредоточи върху нещата, които шпионинът е открил в джамията и за които вече е съобщил на началниците си. Научи, че не им е казал нищо съществено. Всъщност единственото, което бяха научили от него, бе как Абад е разправял наляво и надясно, че се готви нещо голямо. Също, че пратката се пази под ключ в подземието на джамията. Той разпитва чернокожия половин час само по този въпрос. Накрая се убеди, че е имал само подозрения.

Карим излезе от стаята и се замисли дали е извлякъл цялата важна информация. Струваше ли си да се помъчи още малко? Това беше най-важният въпрос. Часът наближаваше един през нощта. Съмняваше се шпионинът да е трябвало да докладва в полунощ, но дори така да беше, Майк Неш вероятно вече спеше. До сутринта едва ли щеше да се случи нещо, затова той се обади на Хаким и му нареди да махне трите задни седалки на микробуса и да се върне в джамията с още двама от хората му.

Имаше двайсет и пет кашона, всеки — по двайсет килограма. Бяха запечатани, с надписи „Хуманитарна помощ“ отстрани. Съдържанието им наистина бе взето от американското правителство, но едва ли можеше да се използва за хуманитарни цели. Кашоните бяха пълни с пластичен експлозив C-4 от американската армия. Пратката беше загубена в Кувейт, след което бе излязла на черния пазар. Карим нареди на Абад да отключи склада и накара хората си да качат кашоните на товарния асансьор. Хаким дойде след двайсет минути. От момента, в който се показа на вратата, стана ясно, че никак не е доволен от промяната в плана.

Слезе в подземието и заяви:

— Трябва веднага да се махаме.

Карим се усмихна:

— Няма нищо страшно. Разпитах го внимателно. По-късно ще ти разкажа. Най-належащото сега е да натоварим кашоните в микробуса.

— Ама те ще дойдат да го търсят — нервно изтъкна Хаким.

— Да, рано или късно, но едва ли ще е преди съмване. Сега престани да спориш с мен — добави с изненадващо весел глас Карим. — Да действаме.

Първата партида от дванайсет кашона тръгна нагоре, а вече носеха следващите. Хората на Карим бяха организирали щафета — от склада, през коридора, до асансьора. Горе други товареха в микробуса. Общо седем души свършиха работата за петнайсетина минути.

Когато се канеха да тръгват, Абад се намъкна между Карим и Хаким и попита разтревожено:

— Какво да правим с него?

Посочи към дупката в тротоара, където тъкмо се спускаше товарният асансьор.

Под „него“ имаше предвид двайсет и девет годишния Крис Джонсън, бивш войник от американската армия, Сто и първа въздушна дивизия, участвал на две мисии в Афганистан и една в Ирак. При последната беше вербуван от Майк Неш да се включи към антитерористичното звено в ЦРУ. Какво ще правят с него, бе повече от ясно. Въпросът беше кой ще го направи.

— Убийте го — отговори Карим спокойно, сякаш ставаше дума за преместването на още един кашон.

Абад сведе очи и замърмори неразбираемо, като пристъпваше от крак на крак.

— Аз… ъммм…

— Ти го направи — изсъска Хаким, като погледна приятеля си.

Карим огледа улицата и си помисли, че може би твърде много предизвикват съдбата. Нямаше време да спорят.

Обърна се към Хаким:

— Изчакай ме в микробуса. — Погледна Абад: — Ела с мен.

Карим се върна в подземието на джамията. Погледна окървавения затворник на пода. Беше причинил жестоки болки на чернокожия, но имаше чувството, че не е достатъчно. Реши, че би било твърде бързо, ако просто го избави от мъките. В момент на неочаквано вдъхновение каза на Абад:

— Имаш ли видеокамера?

— Да, в офиса.

— Донеси я.

Абад излезе и след малко се върна с камерата.

— Пусни я и внимавай да не снимаш лицето ми. — Карим вдигна качулката на анорака и се обърна с гръб към Абад.

— Записва ли?

— Да.

— Снимай в близък план, след като свърша.

Той хвана Джонсън за косата и изви главата му назад. Вгледа се в изтерзаните му очи и каза:

— Ти си измамник и се поруга с исляма. За такива като теб има специално място в ада.

Допря ножа до гърлото на пленника, точно под адамовата му ябълка, и заби острието в меката плът. Раната порозовя, побеля, после стана тъмночервена и кръвта потече. Карим се изправи и загледа Джонсън, който започна да се дави в собствената си кръв. Близо трийсет секунди минаха, докато агентът най-сетне издъхна и се свлече безжизнен на пода.

Карим избърса ножа с остатъците от разкъсаната фланелка на чернокожия и се обърна към Абад:

— Увийте го в едно молитвено килимче, закарайте го някъде, където няма да ви видят, полейте го с бензин и го изгорете.