В случай на опасност

55.

Складът приличаше на изоставена постройка от някоя източноевропейска страна преди падането на Желязната завеса. Половината стъкла липсваха, части от покрива също бяха паднали. Ръждясалите ламарини на стените бяха очукани, дори отлепени на места. Изцапаният с машинно масло бетон и щайгите бяха покрити с птичи изпражнения; из помещението с големина колкото половин футболно игрище бяха разхвърлени нарязани автомобилни гуми и други боклуци. Нищо обаче не можеше да влоши настроението на Карим.

Абад и тримата, които му бяха помогнали, се върнаха малко преди изгрев, точно както им беше наредил. Бяха пъхнали трупа на убития шпионин в багажника на крадена кола, бяха я закарали на някакъв изоставен парцел и я бяха запалили. Той им благодари за добре свършената работа, след което, точно когато лъчите на изгряващото слънце започваха да се показват, ги покани да останат да се помолят заедно. Тринайсетте мъже се обърнаха с лице към Мека и коленичиха на мръсния под. Хората на Карим не се притесняваха от мръсотията. Отдавна се бяха научили да не обръщат внимание на такива неща. На Абад и неговите хората обаче явно не им беше удобно. След трийсет минути, когато свършиха молитвата, Карим прегърна всички един по един и им благодари за саможертвата, дори на тримата, които бе довел Абад.

Поиска да поговори с тях насаме и ги поведе към вратата, през която бяха влезли. Поговори им няколко минути, после неочаквано извади 9-милиметровия си глок със заглушител и ги застреля в главите.

Хаким се вцепени от жестокостта на приятеля си. Огледа се да види дали другите ще реагират като него, но мъжете се държаха, сякаш нищо не се е случило. Карим ги беше превърнал в безжалостни роботи. Само Абад изглеждаше шокиран от случилото се, но той бе твърде малодушен, за да се опълчи.

Карим се приближи, носейки със себе си миризма на барутен дим. Усмихна се и тъжно поклати глава:

— За съжаление трябваше да го направя.

— Защо? — сопна се приятелят му.

— Защото видяха лицата ни.

— Какво значение има?

— От ЦРУ ще тръгнат да търсят агента си. Не можем да си позволим пропуски.

— Пропуски? — Хаким посочи към труповете. — Така ли наричаме вече братята си мюсюлмани?

Карим нямаше да допусне нищо да помрачи настроението му.

— Стига, Хаким, спорили сме сто пъти за това. Мнозина се жертваха за вярата, милиони наши братя. Но американските мюсюлмани не са дали нищо. Тези трима мъже се жертваха като мъченици и ще бъдат възнаградени от Аллах. Ще отидат в рая.

„Те не се жертваха — помисли си Хаким. — Ти ги пожертва, или по-точно, уби ги.“ Не го каза от страх за собствения си живот. Погледна спокойното лице на приятеля си и най-сетне осъзна колко се е променил през последната година.

— Хайде — подкани го Карим, — имаме много работа за вършене. Реших да изтегля плана с два дни напред.

Това привлече вниманието на всички. Хората на Карим бяха твърде дисциплинирани, за да задават въпроси. Абад обаче не беше.

— Днес ли? — попита с треперлив глас.

— Да, днес.

— Ама аз не съм готов — възрази той, като затрепери. — Имам да довърша някои неща в офиса… вкъщи…

— Нищо не може да се направи. От ЦРУ ще дойдат да търсят своя човек, а не можем да чакаме това да стане. Щом разберат какво се е случило, ще вдигнат тревога и тогава работата ни ще стане много трудна.

— Ама моят самолетен билет… Мога да тръгна едва утре. Какво ще правя сега? — запелтечи Абад.

Карим приятелски постави ръка на рамото му.

— Не се безпокой. Аз ще се погрижа за теб. Сега се прибери в апартамента си. Вземи само най-необходимото — една чанта — и пак ела.

— Ама… — понечи да каже Абад.

Карим постави ръка на устата му.

— Недей да спориш. Това е заповед. Ще направиш точно каквото ти казвам. Сега върви и побързай.

Силно раздразнен, Хаким се почуди защо приятелят му не застреля този кретен, както правеше с всички други. Вместо това спокойно остави Абад да си тръгне, който се отдалечи, като спираше след няколко крачки и поглеждаше назад, докато стигна вратата. Преди нещастникът да излезе, Карим повтори указанията си още веднъж и отново го подкани да побърза.

— Така — обърна се към Хаким, като приятелски постави ръка на рамото му. — Както виждаш, хората ми са готови. Мъченическите им жилетки са подготвени.

Тази сутрин бойците бяха разделили пластичния експлозив на по-малки плочки, които закрепиха от вътрешната страна на специални жилетки. По-късно щяха да ги облекат и ако всичко върви по плана, да загинат с тях.

— Сигурен ли си, че е разумно да изтеглим плана напред? — попита Хаким.

— Да.

— Опасявам се да не допуснем грешка от бързане. Грешка, която може да провали мисията.

— Не — поклати глава Карим. — Хората ми са готови. Това е правилното решение. Твърде рисковано е да чакаме. Трябва да се възползваме от възможността.

— Ами уличните камери?

— Предполагам, че можеш да се обадиш на твоя човек.

— Сега ли? — попита той, като вече пресмяташе времевата разлика между Холандия и Вашингтон.

— Да.

— Ще се опитам — не много уверено измърмори Хаким.

Това беше уговорено няколко месеца предварително.

— Ще успееш, приятелю. Ти винаги успяваш. Точно затова, въпреки липсата на вяра у теб, допуснах да участваш в тази велика битка.

— Ами ако не успее да блокира системата?

— Ще действаме без него. Готово ли е посланието ми?

Имаше предвид предварително записано обръщение, което щеше да бъде разпространено по Интернет. В него той се представяше като Лъва на „Ал Кайда“. Когато го види, Зауахири сигурно щеше да получи удар.

— Посланието ти е готово. Няма да има проблем да се пусне.

— Чудесно.

— Ако нашият човек не успее да блокира системата… — той се наведе така, че само Карим да го чуе — … ще трябва да се махнем от града още днес следобед.

— Първо да видим какво ще направи — спокойно отговори Карим. — Аллах е с нас. Уверен съм, че пак няма да ме разочароваш. Не съм бил толкова път, за да изпълня мисията само наполовина. Трябва да успеем или да умрем. Ясен ли съм?

— Значи си размислил, така ли? — тихо попита Хаким.

— Оставям се в ръцете на съдбата. Ако Аллах иска да оцелея, ще оцелея.

„Ами аз?“ — идеше му да попита, но ясно осъзнаваше, че приятелят му се е превърнал в истински религиозен фанатик. Хаким бе виждал този поглед в очите на много хора в Афганистан. Мъже, които бяха готови да застанат пред американските куршуми, уверени, че Аллах ще ги предпази. Като гледаше големите, безумни очи на приятеля си, той за първи се запита защо се е замесил в това. Неговата помощ беше чисто организационна. Без него нямаше да успеят да проникнат в страната. Задачата му бе да осигури допълнителното финансиране и да вербува хакерите, които щяха да обезвредят хилядите камери за наблюдение по вашингтонските улици. И последно, трябваше да осигури своето и Каримовото бягство от страната. Сега тези приказки за Аллах и съдбата все повече започваха да му звучат като самоубийствена мисия.