В случай на опасност

25.

Вратата на асансьора се отвори и Майк Неш с облекчение видя, че е празен. Влезе, натисна копчето за сутерена и се облегна на стената. Ярките лампи засилваха главоболието му. Той закри очите си с дясната ръка и започна да си мърмори, знаейки много добре, че положението му може да стане и по-лошо.

Няколко сантиметра, преди вратата да се затвори, една голяма мазолеста ръка се пъхна в процепа и хвана гуменото уплътнение. Вратата се отвори и в асансьора влезе Чък О’Браян. Около метър и деветдесет, той бе с няколко сантиметра по-висок от Неш. Беше завършил в Дартмут и бе дошъл в ЦРУ от военноморското разузнаване. Над двайсет години по-възрастен от Неш, той все още беше внушителен мъж.

За щастие асансьорът беше голям почти колкото онези, които използват в болниците. О’Браян се отдръпна в другия край на кабината. Неш знаеше, че шефът му не е никак доволен от избухването му пред директора.

Щом вратата се затвори, О’Браян каза:

— Какво, по дяволите, ти става?

— На мен ли какво ми става? — Майк се посочи и се отдръпна от стената. — За последните пет нощи съм спал може би пет часа, тоя мръсник Адамс ме е подгонил, „Поуст“ публикува тия гадости на първа страница, Мич седи в килия в Афганистан, а аз си лягам всяка вечер и се събуждам всяка сутрин с главоболие, което ме кара да се чувствам, сякаш някой върти отвертка в окото ми. И ти ме питаш какво ми става.

О’Браян погледна камерата в ъгъла, за да му напомни да внимава какво говори. През стиснати зъби процеди:

— Трябва да се успокоиш.

— А пък ти трябва да ме защитаваш — възрази Неш. — Това е сделката. Аз си върша работата, а ти държиш кретени като Адамс далеч от мен.

— Не мога да влияя на Адамс, знаеш го.

— Тогава не ме викай тук да ми губиш времето. Имам по-важни неща, с които да се занимавам в момента.

— Не е моя вината за това, което става. Ако не си беше изключил телефона, щяхме уредим нещата по-навреме.

О’Браян кимна към камерата.

— Знам, че е там — сопна се Неш. — Може би в момента ни гледа. — Обърна се към камерата и показа среден пръст. — Подслушваш ли, Адамс, лекенце долно? Някъде по света има трета терористична група, приятел, но аз търся ли я? Неееее! Кисна тук, за да се погрижа всички документи да са изрядни и да не съм нарушил случайно правата на някой терорист.

О’Браян дръпна ръката му точно когато асансьорът спря. Издърпа го от кабината и го повлече през фоайето.

— Имаш ли представа как действат хората като Адамс? Методично събират материали и всички случки като тази влизат в досието ти. — О’Браян го придърпа към себе си и прошепна: — И докато аз разбирам, и съм съгласен с тревогите ти, ти даваш на този човек всичко, което му е нужно. Ще покаже тези неща на чиновниците в Министерството на правосъдието и ще те представи като някой побъркан.

— Може би наистина съм побъркан — отговори Неш, като го погледна с налудничаво ококорени очи.

— Не говори така.

Неш дръпна ръката си. О’Браян го последва през пункта на охраната и фоайето към главната врата. Когато излязоха, Майк каза:

— Не се шегувам.

— За какво?

— Понякога си мисля, че се побърквам.

— Не се побъркваш.

Малко преди да стигнат до паркинга за посетители, Неш спря и се обърна.

— Отговори ми на един въпрос. На чия страна е Адамс?

— На наша.

— Глупости. Може би ФБР трябва да го разследва. Може би е агент на „Ал Кайда“. Замислял ли си се за това?

— Повече не смятам да говоря за него — раздразнено отговори шефът му. — Имаме по-важни проблеми. — Посочи колата на Неш. — Да се повозим.

Качиха се в малкия микробус „Крайслер“. Неш запали двигателя и наду радиото. Предаваха „Сутрешното предаване на Елиът“ по ДиСи 101; водещият тъкмо свърши издевателствата си над госта в студиото и пуснаха „Рокстар“ на „Никелбак“.

Когато потеглиха на задна, О’Браян каза:

— Моля те, кажи ми, че действате по онова нещо.

— Работим по въпроса.

Само едно съмнение все още бе неизяснено, но Майк нямаше причина да уведомява О’Браян за нещо, което не зависеше от тях.

— Проблеми?

— Проблеми ли? — Неш се замисли за секунда. — Прецакаха ни. Малко оставаше да направим важни разкрития. Сега действаме на сляпо, а всичко сочи, че се готви нещо голямо. — Потегли напред и добави: — Не можеше да се случи в по-неподходящ момент.

Излязоха от паркинга и започнаха да криволичат из комплекса. Умълчаха се за няколко минути. И двамата обаче мислеха за едно и също. О’Браян попита:

— Кой е издал информация?

— Не съм аз, нито някой, който работи с мен.

— Не можеш да си сигурен.

— Достатъчно сигурен съм. Ако трябваше да заложа парите си на това, щях да кажа, че е някой от твоята служба или друг клоун от седмия етаж.

Шефът му се засмя:

— Убиваш ме.

— Какво толкова съм казал?

— Мисля, че вече прекаляваш.

О’Браян намали звука на уредбата.

— Е, напоследък не получавам много любов и подкрепа от твоя кабинет.

— Слушай… ако нямаш доказателства, не обвинявай хората ми за този провал. Ти си известен като един от нуждаещите се полеви служители, които никога не получават достатъчно подкрепа.

Неш въздъхна раздразнено:

— Не извъртай нещата срещу мен. Казвам ти, че момчетата са железни. Никой няма да ни изпее.

— Аз пък ти казвам да ги огледаш отново, и то спешно. Ако мащабът на това, което се случва, стане известен, управлението ще се срине из основи.

Докато навлизаше в големия служебен паркинг, Неш изтъкна:

— Тази операция спаси живота на много хора.

— Няма значение. ФБР ще ни скъса топките. Навлязохме на тяхна територия.

— На ФБР не му стискаше да следи джамиите, затова ние го направихме.

— Не е виновно Бюрото. От Министерството на правосъдието им забраниха.

— Никой не им е забранявал. Казаха им само, че в правосъдната комисия ще побеснеят. Но да се върна на мисълта си… те нямаха куража да го направят, макар че е близо до ума, затова трябваше ние да им свършим работата, а сега сме атакувани от всички.

— Има много съвестни хора, които ще направят всичко, за да ни защитят.

— Ами Мич?

— Изпратихме Ридли да се опита да уреди нещата.

— И?

— Слушай, това може още повече да те ядоса, но Айрини каза, че иска да стоиш по-далеч от случая с Мич.

— Защо?

— По две причини, но по-важното е, че трябва да оправиш онова нещо, и то още днес. Нямаш време да си вреш носа в чужди проблеми.

Неш отмести погледа си от пътя.

— Да си вра носа ли?… Аз съм затънал до шия в тези проблеми. Ал-Хак иска да сключи сделка с нас. Аз се опитвам да го убедя да дойде в Америка. Трябва да ме изпратите обратно, за да доведа това докрай.

— Не, няма да спорим за това. Айрини е непреклонна. Иска да стоиш колкото може по-далеч от тази работа. Друг ще се заеме.

— Кой?

— Не е твоя работа. Само престани да се занимаваш с това. Иска да отидеш при Стан тази сутрин.

О’Браян имаше предвид пенсионирания разузнавач Стан Хърли. Майк се замисли за грубоватия стар шпионин и нетрадиционните му методи.

— Толкова ли е наложително?

— Майк, представи си, че отново си в училището за офицерски кандидати. Аз съм твоят боен инструктор. Нося грозна зелена шапка с периферия и съм готов да ти отхапя главата, ако кажеш само още една думичка. Тук не ти е „Майкрософт“. Не е дискусионен клуб. Там горе стават някакви гадости, за които тя не ми казва и със сигурност няма намерение да каже на теб, затова ти предавам заповедта и очаквам да я изпълниш. Разбираш ли?

Без да го поглежда, Неш отговори:

— Тъй вярно. — Имайки предвид сегашното си душевно състояние, не беше сигурен, че ще издържи срещата с прословутия Хърли. — Къде е той?

— Във военноморската болница в Бетезда. Вчера го видях.

— Добре ли е? — попита изненадано Неш.

— В отлично състояние. Смениха му тазобедрената става, докато ти беше в Афганистан. — Шефът му погледна часовника си. — Очаква те. Остави ме пред главния вход. А, и още нещо. От Комисията по разузнаването поискаха да изпратим наш представител. Ти ще отидеш.

— Ох, стига…

О’Браян го погледна косо:

— Ще престанеш ли да се оплакваш, майоре?

Неш разбра намека — той споменаваше военния му чин от Морската пехота, за да му напомни, че военната йерархия още действа.

— Да.

— Добре. И не започвай да спориш, когато застанеш пред комисията. Сдържай се. Не им давай основание да те намразят повече, отколкото вече са те намразили.