В случай на опасност

66.

Двама от бойците тръгнаха да се изтеглят с Оранжевата линия на метрото и се евакуираха от центъра пет минути след първия взрив. Другите двама трябваше да вземат Червената линия и да се прехвърлят на Оранжевата. Затова им беше нужно малко повече, за да се изтеглят, но до един всички излязоха на станция „Уест Фолс“ и се качиха на автобуси за следващата си цел. Пътуваха по двойки, както бяха обучени. Бяха свалили униформените ризи и шапки на „Федерал Експрес“ и ги бяха хвърлили в кофи за боклук. Не се безпокояха, че ще оставят ДНК-следи, просто искаха да се махнат от града. Под куриерските униформи носеха фланелки с дълги ръкави, за да стане по-лесно преобличането. Карим им беше повтарял безброй пъти за този момент. Бомбите щяха да създадат хаос в трафика и беше възможно заради страха от нови атаки метрото да бъде спряно, докато властите разберат какво става.

Четиримата отидоха с автобус до търговския център „Тайсънс Корнър“. Единият се преструваше, че слуша айпод, другите четяха вестници. Когато слязоха от автобуса, продължиха по двойки в посока, обратна на търговския център. Карим ги беше научил как да се държат непринудено. Да се смеят и да се усмихват, за да не привличат внимание. За разлика от първия склад този беше сравнително нов, в идеално състояние. Намираше се в добре уредена индустриална зона. Фарид имаше ключове и влезе от предния вход, където се намираха офисните помещения. Другите трима, с широки панталони и фланелки с дълъг ръкав, заобиколиха отзад, сякаш идваха да разтоварят камион.

По-малко от пет минути след идването им черният линкълн и събърбанът влязоха в празния двор на склада и вратата бе затворена. Карим беше направил толкова точен план, че очакваше този момент. Беше им казал, че срещата ще е радостна, но ще празнуват тихо. Той слезе, усмихна се широко и вдигна юмрук. Приближи се уверено до четиримата. Първо отиде при Хаким, размаха юмруци над главата си и го прегърна.

— Успяхме! — прошепна в ухото му. — Успяхме. Страшно се гордея с теб!

Отиде при следващия боец и прегърна и него. Мина през всички, като на всеки с тих, но зареден с емоция глас повтаряше колко добре се е справил. Когато прегърна и последния, очите му се бяха насълзили.

Застана пред петимата и заяви:

— През целия си живот не съм се гордял толкова много. Това е велик ден за нас, но още не сме свършили. Трябва да се преоблечете. — Събра ръцете си. — Побързайте. Всичките ви неща са в задницата на камиона. Искам някой да застане на пост и през двайсет минути ще се сменяте. Яжте, изпикайте се и пийте вода. Знаете какво да правите. Хиляди пъти сме репетирали. Искам да сме готови за тръгване след трийсет минути, ако се наложи.

Карим се обърна към Хаким и постави ръка на рамото му.

— Свършил си превъзходна работа, приятелю. — Огледа просторния склад. — Идеално е. Приготви ли телевизорите, които исках?

— Да. — Хаким махна към предната част на склада. — В офиса са. Три броя.

— Хубаво. Да тръгваме. Искам да ги видя.

Офисът беше доста голям, с бюро, диван и нисък шкаф с три телевизора с плосък екран отгоре. Хаким ги включи един по един. Взе дистанционните и превключи на каналите, които смяташе, че ще отразяват най-добре събитието.

Карим огледа екраните. Не се изненада, че няма кадри от въздуха, защото над Капитолия и Белия дом беше забранено за летене. Повечето кадри бяха от камери, стоящи зад барикадите на полицията. Постоянно минаваха линейки. Човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да оцени пораженията. Карим дори малко се разочарова, но после една репортерка съобщи, че според оценките пострадалите са около петстотин. Той остана възхитен. Беше очаквал около триста. На екрана се появи друг репортер, после дадоха кадри, за които Карим отначало помисли, че са от хеликоптер, но после осъзна, че са снимани от покрива на близка сграда. Той посочи телевизора:

— Увеличи звука на този.

— В момента виждате останките на един от най-известните ресторанти във Вашингтон… — говореше мъжки глас — „Монокъл“. Сградата е срината до основи.

Карим се приближи към екрана, докато репортерът разговаряше с водещия на канала в Ню Йорк. От постройката беше останала само част от стена в единия ъгъл.

— Напълно унищожен — изкиска се терористът. — Гледай! — Посочи екрана. — Нищо не е останало. Няма начин някой да е оцелял.

Хаким погледна колите на спасителните екипи. Мъже с брадви и лопати се катереха по развалините, две кучета душеха наоколо.

— И аз така мисля — отбеляза.

На екрана се появиха кадри от друга камера, на стотици хора, скупчени в южния край на паркинга. Репортерът бе насочил микрофона към някакво момиче, което плачеше. Изглеждаше на не повече от двайсет години.

— Гледай къде са застанали! — ентусиазирано възкликна Карим. Погледна часовника си. — Идеално. Този път ще гледаме представлението от първия ред.

Хаким не беше сигурен, че иска да гледа от първия ред.

— Ох! — Приятелят му плесна с ръце. — За малко да забравя. Трябва да проверя Ахмед.

Взе мобилния си телефон и натисна седмица. Апаратът автоматично набра номера на Ахмед. След три позвънявания мароканецът вдигна.

— Как е? — попита Карим.

— Добре — тихо отговори боецът. — Тук е голяма суматоха. Предполагам, че всичко е минало успешно.

— Да… идеално.

Карим си представи мароканеца, заровен под купчина листа и борови иглички в парка.

— Поздравления. Както очакваше, тук гъмжи от хора, като в кошер.

— Прекрасно. Ще се придържаме към първоначалния график. Ако има промяна, ще ти се обадя.

— Ще се видим скоро.