В случай на опасност

73.

Единственото, което Фарид забеляза, преди да се случи непоправимото, бе как за частица от секундата сякаш всичко притихна. Отначало всичко вървеше добре. Той застреля тримата дежурни на входните бариери и поведе отряда право към стълбите, където разпредели позициите и остана да им пази гърба. Малко изостана на качване, за да убие две жени и един мъж, които им се изпречиха на пътя. Тръгнаха по стълбите към шестия етаж. Да качиш трийсет и пет килограма плюс собствената си тежест шест етажа не беше лесно, но в рая щяха да почиват. Няколко минути и всичко щеше да свърши.

Знаеха, че заветната им цел е в голямото помещение от другата страна на вратата. Карим бе изчислил, че в оперативния център ще има около двеста-триста души — мъже и жени, които се опитват да разберат кой е организирал атаките и координират събирането на улики. Това беше сърцето и душата на сатанинската война на американците срещу исляма. Карим твърдеше, че макар да изглежда, че американските военни са основните им преследвачи в афганистанските и пакистанските планини, всъщност те са само инструменти. Тези хора тук даваха идеите, откриваха, разследваха. Техните мозъци бяха основната сила на Америка във войната. Врагът имаше самолети и танкове за стотици битки. Ако един бъде унищожен, веднага изпращаха друг. Не така беше с тези хора. На Америка щяха да й бъдат нужни години, за да ги замени, а това щеше да даде време на „Ал Кайда“ да се съвземе.

Така твърдеше Карим и Фарид вярваше на всяка негова дума, но не можеше да пренебрегне мисълта, че способният му командир премълчава нещо важно за операцията. Захария, племенникът на Зауахири, също го беше почувствал и пръв възрази открито за това. Каза на другите бойци и в отсъствието на Карим те тайно роптаеха. Фарид каза на командира си за проблема. Захария твърдеше, че макар мисията наистина да е достойна и ще порази сърцето на врага, тя несъмнено ще улесни бягството на Карим. Два дни по-късно младежът бе убит.

Дори преди сблъсъка със Захария Фарид виждаше, че Карим се тревожи за предаността на някои от хората си. С месеци бяха тренирали нападението и Фарид винаги беше начело. Той трябваше да ги вкара в сградата и да ги заведе по стълбите в оперативния център. Нямаше да спират пред нищо. Ако някой им се изпречи, трябваше да го застрелят, но без да спират нито за миг. Лелеяната цел беше на шестия етаж. Затова Карим бе заповядал, след като стигнат до стълбището, Фарид да покрива входа и да пази гърба им.

Той чувстваше, че в този план има някаква по-дълбока идея, но не беше съвсем сигурен до днес. След като всички бойци сложиха жилетките си, Карим го извика настрани и му подаде детонатор. Всяка жилетка имаше детонатор, който трябваше да бъде задействан, щом влязат в сградата. Цифровите устройства можеха да се спират и пускат наново, ако се забавят по пътя към целта. Имаха пет минути да убият колкото могат повече хора, като се движат през помещението и водят ветрилообразен огън с фронт на триста и шейсет градуса. Трийсет секунди преди детонацията всички трябваше да се разпръснат за максимални поражения от взривовете, които при малко късмет щяха да срутят покрива и да убият останалите оцелели. Ако някой от бойците размислеше и решеше да се откаже, Фарид трябваше да използва дистанционния детонатор.

Докато лежеше по гръб и се опитваше да осмисли какво се е случило, точно тази мисъл витаеше в съзнанието му. Не разбираше къде бяха сбъркали. Униформите на спецполицаи им бяха послужили идеално. Всеки охранител или агент, когото срещнеха, застиваше. Точно както бе предвидил Карим. Всички освен този мъж, застанал над него. Фарид си спомни как затворът на карабината му спря в крайно задно положение. С палец той натисна лостчето за освобождаване на пълнителя, посегна да вземе нов. Направи му впечатление, че изведнъж гърмежите бяха заглъхнали. Усети движение отзад, после остра болка прониза гърба му. Изпусна карабината и падна на лявата си страна, изтърколи се по гръб.

Сега, проснат на пода, Фарид осъзна, че не чувства краката си. Опита се да ги размърда, но сякаш огромен товар ги притискаше. Той вдигна глава и погледна долната част на тялото си. Всичко изглеждаше нормално. Отчаяно опита отново да раздвижи краката си и тогава осъзна жестоката истина — че са парализирани. Болката, която го беше пронизала, явно бе от куршуми, които бяха прекъснали гръбначния му стълб. Пораженията обаче бяха доста ниско — все още можеше да движи ръцете си. За секунда си се представи в инвалидна количка, после осъзна, че идеята е абсурдна. Нали все още бяха с жилетките.

Погледна надясно да види какво е станало с другите. Видя само купчина черни обувки, бронежилетки, ръкавици и шлемове. Всички бяха мъртви. Мъжът, застанал над него, закрещя на някого и Фарид си спомни заповедта на Карим. Беше му казал да не се колебае, ако види опасност от провал. Да натисне копчето на детонатора и да взриви жилетките. Фарид се замисли колко ли време е минало от влизането им в сградата. Опита се да си спомни къде е сложил детонатора. Всичко друго бе репетирано, но това допълнение към плана беше дошло в последната минута. Той опипа униформата и се сети, че го е сложил в джоба на левия си хълбок. Посегна надолу, но чу гърмеж, нещо проблесна и силна болка прониза рамото му.