В случай на опасност

59.

Рап седеше на свидетелската маса и се опитваше да разбере какво става. Многоуважаемите членове на комисията като че ли не можеха да се разберат как да процедират. Дори неколцина сенатори от партията на Лонсдейл изглеждаха недоволни, че ги е забъркала в тази каша. Той се чудеше как ли ще реагират, след като им пусне следващата изненада.

След десетина минути спорове Лонсдейл най-сетне се обърна към него:

— Господин Рап, бих искала да ви напомня, че все още сте под клетва.

Рап кимна.

— Говорете в микрофона — сопна се тя, изнервена от препирните с колегите си.

— Знам, че съм под клетва.

С вид, сякаш се опасяваше, че някой може да повдигне друго процедурно предложение, Лонсдейл бързо попита:

— Отричате ли да сте удряли Абу Хагани, докато е бил вързан, в заведение за принудително задържане на американската армия?

В залата настъпи пълна тишина и всички се втренчиха в Мич, който отново стоеше сам пред свидетелската маса. „Всичко се свежда до това — помисли си той. — Покажи им нещо за примамка и им дай да разберат, че имаш сериозни намерения.“

— Госпожо председател, с удоволствие ще отговоря абсолютно честно на въпросите ви, но само ако наредите от залата да излязат всички, които не са членове на комисията.

Тя изсумтя презрително:

— Това няма да стане.

Рап кимна, сякаш приемаше решението й:

— В такъв случай не ми оставяте друг избор, освен да използвам правото си от Петата поправка.

Лонсдейл почувства раздвижване от двете си страни, но без да обръща внимание на шушукането, заяви:

— Господин Рап, вие нямате власт да нареждате какво да се прави в тази комисия. — Махна към петдесетината служители, седнали зад деветнайсетте членове. — Тези хора са минали през строга селекция и аз се чувствам дълбоко засегната, че поставяте под съмнение лоялността им.

Той можеше да спори цял ден за изтичанията на информация от тази и всички останали комисии на Конгреса, но не за това беше дошъл. Погледна иронично Лонсдейл:

— Госпожо председател, при положение че обещавам да отговарям на всичките ви въпроси честно и изчерпателно, мисля, че молбата ми е разумна.

Един от заместник-председателите се наведе и каза нещо на Лонсдейл. Двамата закриха микрофоните си и трескаво зашепнаха нещо. След близо минута сенаторката отново се приближи към микрофона и се покашля.

— Господин Рап, склонни сме да помолим да напуснат залата всички с изключение на членовете на комисията и вас, включително колегите ви от ЦРУ, но искам да имаме кристална яснота по вашето предложение. Обещавате да не избягвате нито един от въпросите ни и да не се позовавате на Петата поправка… така ли?

— Точно така. На въпросите, засягащи проблема, за който сме се събрали, ще отговарям честно и изчерпателно, доколкото мога.

Лонсдейл и заместник-председателят отново закриха микрофоните си и зашепнаха. Рап беше сигурен за две неща. Първо, Лонсдейл бе понесла голям срам от Ингланд и не искаше да претърпи още едно поражение, за което в града можеше да се говори със седмици. Второ, той разчиташе на арогантността на комисията. На такъв разпит всеки един от сенаторите можеше сам да го разнищи. Всички заедно щяха да бъдат безстрашни пред сам човек.

Точно според очакванията му, Лонсдейл свърши консултациите и нареди от залата да излязат всички с изключение на членовете на комисията и свидетеля. Рап не си направи труда да се обърне да види как колегите му излизат. Кенеди знаеше какво се случва, а засега нямаше нужда другите да се замесват толкова. Мич се канеше да нагази в опасни води и нямаше смисъл да подлага и други на такъв риск.

Лонсдейл се огледа, за да се увери, че всички са излезли. Сега, след като вътре останаха само двайсет души, залата изглеждаше огромна. Тя се почуди за момент дали е било правено досега. В Комисията по разузнаването от време на време се случваше, но тя се съмняваше Комисията по правосъдието някога да е заседавала така. Погледна Рап и с изненада забеляза, че и за първи път тази сутрин изглежда неспокоен.

— Господин Рап, искам да ви предупредя… при най-малкото подозрение, че лъжете, ще…

— Ударих затворника — каза той ясно пред микрофона.

Знаеше, че трябва да им даде нещо, да им покаже, че не прави празни обещания. Освен това нямаше желание да слуша още заплахи от Лонсдейл.

— Признавате ли, че сте ударили вързан затворник?

— По това време още не беше вързан, но да, ударих го.

— Не съм сигурна, че това има значение. Пак е бил в затвора.

— Да, така беше.

Лонсдейл изпита внезапно желание за мъст, но искаше преди това да се увери, че противниците й в комисията са разбрали ясно този момент.

— Признавате ли, че сте го ударили?

— Да.

Тя погледна записките си.

— Признавате ли, че сте го душили?

— Да.

— Беше ли вързан, докато го душахте?

— Да.

Сенаторката замълча за момент, за да придаде повече тежест на казаното.

— От докладите виждам, че сте имали електрошоков пистолет. Използвахте ли го върху затворника?

— Да — без колебание отговори Рап.

Сенаторите си зашушукаха.

— Госпожо председател — намеси се Боб Сафърд, председателят на Комисията по разузнаването, бих искал да ви напомня, че той по всяко време може да се позове на Петата поправка.

Лонсдейл го изгледа заплашително и изрече:

— Може би уважаемият ми колега не е чул, но свидетелят вече заяви, че не желае да използва правата си по Петата поправка.

— Сенатор Лонсдейл е права. Нямам намерение да използвам Петата поправка.

Лонсдейл погледна свидетелската маса и с изненада видя Рап да излиза пред нея.

— Някой от вас запитвал ли се е защо съм поел риска да проведа такава акция? — След като никой не отговори, той продължи: — Преди няколко седмици с мен се свърза информатор, работещ за чужда разузнавателна служба. Той ме уведоми, че са били заловени две терористични групи, канещи се да проникнат в Съединените щати. Едната е искала да влезе през Лос Анджелис, а другата — през Ню Йорк.

— Защо чуваме за това едва сега? — попита Сафърд.

— Отговорът е сложен, но накратко, съюзниците вече не ни се доверяват в една конкретна област.

— И коя е тази конкретна област? — попита Лонсдейл.

— Методи за интензивен разпит.

— Имате предвид мъчения?

— Наричайте го, както искате, госпожо, но моля ви, не се самозалъгвайте, че тези методи не действат.

— Господин Рап, аз…

— Моля, оставете ме да довърша, госпожо. Много е важно. Въпросната разузнавателна служба има основания да подозира, че има и трета терористична група и тя може би вече е на територията на Съединените щати.

Рап бавно огледа насядалите зад голямата маса. Никой от сенаторите не проявяваше желание да коментира.

Лонсдейл въздъхна дълбоко и заяви:

— Според мен сте си измислили тази трета терористична група само за да се оправдаете.

— Очаквах да кажете това, госпожо, затова ще ви направя едно предложение. Готов съм на открито заседание да повторя това, което казах пред вас. Ако може, още този следобед. Ако искате да ме разследвате и съдите, че съм ударил Абу Хагани — човек, който е виновен за смъртта на над сто американски войници… човек, чийто специалитет са бомбените атаки над училища, пълни с деца… човек, чийто основен принос за световния тероризъм е, че пръв започна да вербува умствено изостанали хора за атентатори-самоубийци… Ако решите да направите това публично, чудесно. Аз съм готов да защитавам позицията си пред американския народ.

— И каква по-точно е позицията ви, господин Рап? — насмешливо попита тя. — Да не би да предложите Съединените американски щати да приемат като официална политика изтезаването на военнопленници?

Разговорът бе стигнал до повратната точка, която Мич очакваше. Около една трета от сенаторите в комисията се подсмихнаха подигравателно на саркастичната забележка на председателката им. Той се опита да преодолее омразата си към тях и да я удави в съжаление, както го беше посъветвала Кенеди.

— Моята позиция, госпожо председател и уважаеми сенатори, е, че това правителство трябва неофициално да си запази правото да използва екстремални мерки в случаите, когато сме заплашени от терористични атаки.

— Екстремални мерки — повтори Лонсдейл, като го погледна неодобрително. — Несъмнено това е евфемизъм за мъчения.

— Госпожо, преди десет години прекарах една седмица в сирийски затвор — заяви Рап без злоба или превъзходство. — От личен опит мога да ви кажа, че има огромна разлика между мъчения и екстремални мерки. — Погледна най-либералните членове на комисията, както го беше посъветвала Кенеди, и продължи: — Дами и господа, уважавам позицията ви по този въпрос. Никой от хората, с които работя, не обича изтезанията. Никой от нас не изпитва удоволствие да причинява болка на затворници и ние не го правим, защото ни е скучно или за да задоволяваме садистичните си наклонности. Правим го в изключително малък брой случаи с единствената цел да спасим живота на наши съотечественици.

— Господин Рап, какво ще стане, ако човекът е невинен? — попита председателят на Комисията по международни отношения.

— Знам само за един такъв случай и аз не съм бил замесен в него. Въпросният човек не е бил изтезаван по начина, по който повечето хора си представят тези разпити, но признавам, че е бил подложен на сериозен стрес, предназначен за сломяване на волята. Това не е приятно изживяване, но затворникът е бил освободен без физически травми.

— А какво ще кажете за психическите травми? — попита Лонсдейл.

Мич кимна:

— Уместен въпрос. Не се съмнявам, че въпросното лице е преживяло психическа травма. Ние правим всичко възможно, за да компенсираме този човек, и сме му осигурили медицинска помощ. Отново ще кажа, че не се гордея с това и не съм участвал в случая, но признавам, че е станала грешка. Една грешка на стотици разпити.

— Не ни успокоявате много, господин Рап.

— Това е мръсен занаят, госпожо сенатор. Тези религиозни фанатици искат да ни причинят голямо зло и моята работа е да ги спра. Затова предприех тази рискована операция. Заловихме двама души, висши членове на талибанското командване и тясно свързани с „Ал Кайда“. Мъже, на чиято съвест тежи смъртта на хиляди невинни, а аз нямам право да говоря с тях. Един от тях, Мохамад ал-Хак, призна за съществуването на трета терористична група, без дори да го пипнем с пръст.

— Да, защото сте го заплашили да го предадете на касапина от Мазар-и-Шариф… генерал, как му беше името?

— Точно така. Само по този начин можем да накараме тези хора да говорят. Мохамад ал-Хак не е американски гражданин. Той е терорист.

Лонсдейл заяви с изненадващо спокоен тон:

— Господин Рап, напомням ви, че тази комисия, а също и неколцина федерални съдии вече са обмислили въпроса. Нашата страна е ратифицирала Женевската конвенция. Задължени сме да осигурим на пленниците закрила, която им дава законът.

— Ами терористите, които умишлено нападат цивилни обекти? Кой ги контролира и следи да спазват Женевската конвенция? — Рап погледна към дясната страна на масата и добави: — Всички знаем отговора. Те не са подписвали Женевската конвенция и никога няма да я подпишат. Нещо повече, те нарушават всички правила, записани в този документ. В същото време ние с безкрайната си мъдрост решаваме да им осигурим всички права, върху които те плюят.

— Господин Рап — уморено измърмори Лонсдейл, — ние сме правова държава.

— Да, така е. Открита демокрация. Власт за народа от народа. — Той направи крачка към масата и понижи глас, почти умолително: — Дами и господа, не искам да правя това, но не ми оставяте друг избор. Занимавам се с тази работа от близо двайсет години и напрежението между ЦРУ и Капитолия никога не е било толкова голямо. Забравяме кой е истинският враг. И това не сме ние. — Рап посочи няколко от сенаторите. — Министър Ингланд също го каза. Ние сме един екип. Спомням си как след единайсети септември, когато раната беше все още отворена, мнозина от вас дойдоха да ме питат дали правим достатъчно, за да накараме терористите да говорят. След скандала „Абу Гариб“ отново настръхнахме едни срещу други. — Той замълча за момент, след което се обърна директно към Лонсдейл: — Госпожо председател, аз съм убеден, че в близко бъдеще ни очаква нова атака. Знам със сигурност, че поне един от двамата мъже, които разпитвах миналата седмица, има информация, която може да ни помогне за осуетяване на това нападение. — Погледна от единия до другия край на масата. — Моля ви, помислете за последствията. Помислете как ще реагира американският народ, когато разбере, че тази комисия и членовете й са по-загрижени за съмнителните права на двама фанатизирани, жестоки терористи, отколкото за закрилата на собствените си граждани, които всички вие сте се клели да защитавате.

— Ако някой нападне страната — изтъкна Лонсдейл, — тогава вие и ЦРУ ще бъдете виновни. Не тази комисия.

Рап едва сдържа гнева си. Пренебрегна омразата си към тези хора и порочните им принципи, като се надяваше, че ще намери път към компромис. Той им даваше възможност да се спасят, но Лонсдейл не изглеждаше способна да слезе от пиедестала си и да вземе необходимите мерки за защита на страната. Изгаряше от желание да каже всичко, което мислеше, на тази себична сенаторка, но думите на Кенеди го караха да се сдържа. Тя му беше напомнила, че ще се нуждаят от тези хора, особено след като бомбите избухнат. Президентът ги беше уверил, че никой няма да обвини ЦРУ, дори атаката да се състои. Беше им гарантирал, че ще хвърли вината върху групата от сенатори елитисти и заслепени от власт конгресмени, които от години критикуваха и спъваха работата на Управлението.

Уверен, че в крайна сметка ще имат подкрепата на президента, той се усмихна едва забележимо и каза:

— Ако наистина сте убедена в това, госпожо председател, нека направим почивка за обяд. Нека след това да проведем открито изслушване, на което да присъстват медиите. — Обърна се и посочи празната зала. — Да напълним залата. Аз ще призная всичко пред камерите. Можете да ме унищожите. На избирателите ви много ще им хареса. Ще направя предложението си за използването на екстремални мерки, вие ще ме наречете варварин и ако терористичната група, която смятате, че не съществува, наистина не се появи, ще имате възможност да натрупате много политически дивиденти от случая. Ако сте достатъчно настоятелна, ще можете да ме изхвърлите от Управлението и дори да ме осъдите. — Рап замълча за момент, преди да изложи другата възможност, не толкова благоприятна: — Ако обаче съм прав и тези терористи успеят да стигнат до Вашингтон… и бомбите избухнат… тогава гневът на избирателите ще се излее върху вас.

Той отново погледна събраните около масата. Повечето сенатори го гледаха със загрижени лица. Отново си спомни думите на Кенеди. Беше го предупредила да обуздае желанието си да ги изпрати по дяволите. Трябваше да ги приобщи към случващото се. Не да ги отблъсне. Със съзаклятнически тон Рап добави:

— Има обаче и трета възможност.

Отначало всички мълчаха. След малко сенатор Валдес попита:

— Коя е тя?

— Можете тихомълком да върнете проблема в Комисията по разузнаването, където нещата се решават по-дискретно. — Рап им даде няколко секунди да премислят възможностите, след което продължи: — И така, какво решавате? Открито изслушване днес следобед или връщане в Комисията по разузнаването?

Лонсдейл го погледна, сякаш едва се сдържаше да не метне чукчето по главата му. Приближи изящно очертаните си устни към микрофона и тъкмо щеше да избълва поредната глупост, когато заместник-председателят и Кент Лам, председател на Комисията по държавните разходи, я дръпнаха настрана. След усилено петнайсетсекундно обсъждане Лонсдейл се наведе към микрофона и каза:

— Господин Рап, свободен сте. Комисията ще се оттегли да обсъди проблема. После ще има почивка за обяд. Ще се съберем отново в два.

— Ще остана в сградата и ще съм на разположение, ако искате да обсъдим нещо на четири очи.

Рап кимна на намръщената сенаторка и излезе.