В случай на опасност

3.

Неш ги чу. Чу ги и войникът на дежурния пулт. Младият арканзасец погледна монитора и на лицето му се изписа тревога. Неш се досети, че гледа образа от камерата над главния вход. Военновъздушната база „Баграм“ беше оживено място дори в 00:21 часа, но най-усилената дейност се развиваше около пистата. Талибаните обичаха да се придвижват нощем, затова самолетите излизаха на лов. Земните бази получаваха доставки, отрядите на Специалните сили се готвеха за удари, постоянно идваха и заминаваха ранени. Базата заемаше около триста и четирийсет хектара и по всяко време на денонощието имаше персонал от над четири хиляди души. Беше истински малък град, но въпреки това сградата, в която се намираха, бе встрани от основната активност.

Главният арест се намираше по средата на базата, на около седемстотин метра от помещението, в което се намираше Неш. „Хилтън“, както го наричаха, беше автоматизирано съоръжение, с наблюдателни камери във всяка от осемте килии и двете стаи за разпити. Вратите на килиите и главният вход към затворническия отсек се отваряха дистанционно от командната зала. Имаше само два изхода и за да се мине през тях, бяха необходими електронна карта и парола. Неш предварително бе снабдил Рап и с двете.

Сега той небрежно се приближи до бюрото на младежа и попита:

— Какво има, Сет?

Деветнайсетгодишният младеж гледаше разтревожено.

— Изглежда, че имаме неочаквани гости.

— Кой? — попита Неш, макар че отлично знаеше отговора.

— Нямам представа.

Ключалката на главната врата се отвори с изщракване. Чуха се стъпки и след малко шестима мъже с камуфлажни униформи на американски десантчици влязоха в стаята. Мич Рап вървеше напред. Имаше по един черен орел от двете страни на яката, което означаваше, че по старшинство е със светлинни години над ранга на дежурния. Войникът скочи от стола и отдаде чест. Рап отвърна на поздрава и попита:

— Ти ли си ефрейтор Сет Джаксън?

— Тъй вярно!

— Аз съм полковник Карвил. От Отдела за специално разузнаване на Военновъздушните сили.

Рап изпъна дясната си ръка назад. Щракна с пръсти и войникът зад него сложи в дланта му някакъв плик. Рап извади лист хартия и го показа на дежурния така, че да може да го прочете.

— Това е от главнокомандващия на военновъздушните сили — обясни офицерът с нетърпящ възражение тон — и ми дава право да поема временно командването на тукашния арест. Някакви въпроси, Джаксън?

Младежът нервно поклати глава:

— Не, сър!

— Добре. — Рап се обърна към Неш и го изгледа от главата до петите. Неш носеше тъмнозелено-сивкава униформа на летец, без нашивки или табелка с име. — Кой сте вие?

Неш се усмихна:

— Боя се, че това е поверителна информация, полковник.

— Външен — презрително измърмори Рап. Тоест служител извън системата на ВВС; така най-често наричаха агентите на ЦРУ. — Проклети шпиони. Създавате повече проблеми, отколкото помагате. — Той отново се обърна към Джаксън: — Дежурството ти в седем ли свършва?

— Тъй вярно!

— Ела с мен. Вие също — обърна се към агента.

Рап излезе в коридора. От двете страни имаше врати. Той отвори първата вляво и нареди на един от антуража си:

— Сержант, приберете телефона и клавиатурата от тази стая и се погрижете шпионинът да не излиза, докато не разреша.

Продължи нататък и отвори следващата врата. Обърна се към войника:

— Джаксън, влизай вътре. Не искам никакви телефонни разговори… никакви имейли… никакви комуникации. Ясно ли е?

— Тъй вярно!

— Хубаво. Вземи си някоя книга да убиеш времето и да не си излязъл, докато не позволя.

— Слушам!

Рап затвори вратата, върна се по коридора и отвори първата стая. Неш се ухили до ушите. Двамата си стиснаха ръцете, после излязоха в коридора към командната зала и влязоха в малко помещение. Четирима от петимата мъже, които бяха дошли с Рап, чакаха. Неш се приближи към най-възрастния от групата и му подаде ръка:

— Генерал Достум, благодаря, че дойдохте.

Малко над метър и седемдесет, генералът беше с една глава по-нисък от Неш и Рап. Най-забележителната му черта бе резкият контраст между черната брада и късо подстриганата му прошарена коса. Бившият генерал от Северния алианс отблъсна ръката на Неш и го прегърна топло. Изсмя се и каза на развален английски:

— Готов съм на всичко за теб, Майк.

Неш беше първият американец, който се срещна с Достум след убийството на главнокомандващия на Северния алианс Ахмад Шах Масуд. Той бе проправил пътя за изпращането на Пета специална група от Американската армия и решителната офанзива, с която талибаните бяха изтласкани от Севера. Достум можеше да е безскрупулен главорез и един от главните афганистански износители на опиум, но също така бе много предан на онези, които му бяха помогнали да освободи родната си земя от талибаните и „Ал Кайда“.

Неш го погледна изпитателно:

— Дори така да си навлечете неприятности с американските военни?

— Вашите военни си имат много по-важни занимания. Най-разумно е да изпращат всичките си пленници на мен.

— Нямаше ли да е чудесно?

Рап погледна часовника си и отбеляза:

— Генерале, нямаме време. За да няма проблеми, трябва да сме свършили и да сме се махнали до шест-нула-нула. Това означава, че имаме пет часа и половина. — Обърна се към Неш: — Искаш ли да уточниш нещо, преди да започнем?

Неш много беше мислил за най-добрия начин да използват времето. Беше решил Достум да се заеме с Ал-Хак, а Рап да разпита Хагани. Вече бяха използвали тази стратегия, но понеже и Рап участваше, той се почувства длъжен да напомни:

— Не забравяйте, никакви белези.

— Как очакваш да го накарам да проговори? — възнегодува Мич.

— Използвай въображението си.

— Не може ли просто да го прострелям в коленете?

Генерал Достум закима ентусиазирано на това предложение. Това още повече смути Неш.

— Не, никакви белези — настоя той.

Рап се усмихна:

— Не се бой, донесъл съм нещо специално. — Погледна един от хората си. — Маркъс, нали носиш плъховете?